Розов изгрев на запад
Мога. Какво значение има накъде съм тръгнала. Нагънатата ивица на хоризонта се губи в мъгла. Тази сутрин осъмнах с розово небе. Странно е, защото прозорецът ми гледа на запад. Някакво разместване през фокуса на Божия промисъл. И игра на дифракции, дифузии, дисперсии ли, не знам. Разсейване на светлината. Сложни за ума ми неща.
Снимах ги, разбира се. С разфокусираната като късогледите ми очи камера на телефона. Ще си се гледаме после с камерата – очи в очи, само аз и тя. Никой друг няма да види това вълшебство, доказателство за неизменното Божие присъствие. Представление само за един зрител, продължило няколко минути. Подарък и знак: Аз съм тук. Вярвай.
Вярвам. Дори без тези невероятни Спектакли, на които съм свидетел всеки ден. Виждали ли сте някога облаци с една и съща форма в различен ден? В различен час, минута, секунда? Не. Можеш да наблюдаваш небето с месеци, но то никога не е едно и също. Така е и с живота ни. Никога не сме същите. Минаваме през милиони подобни, но самостоятелни "аз", които траят секунди и дори по-малко. И няма път назад. Дори и да се върнеш на място, където си бил преди, времето вече е друго. Хората са други. Ти си друг – пораснал, остарял, за добро или лошо – променен. Ако отиваш назад в "къде", в "кога" неизменно се придвижваш напред. Това е единствената възможна посока в неделимия пространствено-временен континуум. Връщането е илюзия. Затова няма значение накъде вървим, важно е движението. И тези наши милиони "аз", застинали в своите секунди. В своите паралелни светове, както ги описва Клифърд Саймък. Нашите милиони "аз", замръзнали във вечността на Пътя. Отговорни сме пред тях. Защото не е важна посоката, в която вървим, а делата, които вършим, вървейки.
Тази сутрин, гледайки розовите облаци на запад, прекрачих в нов свят. И както всяка сутрин, имам предчуствие за необикновено приключение. Ας πάμε!*
10.11.2019
*Ας πάμε! /гр./ - да вървим
https://www.youtube.com/watch?v=po7Ulr-pvVI
© Мария Димитрова Всички права запазени
Свързани произведения
Вятър разреса косите на нощното време.
Този свят полудял не успя да научи,
че не искам да крета без тебе до мене.
Видях как вятърът си играе с мъглата, а клоните и листата на дърветата не помръдват. Сигурно бяха застинали от изненада. От бледосивото неб ...
Коментари
-
Радвам се, Красимира. Тези кратки нещица бяха предвестникът на романа, който започнах по-късно. Събирах материал за него няколко години. Пандемията и войната в Украйна ми дадоха определена насока, но бях решила да пиша за теорията на хаоса много отдавна. Първоначално исках да включа повече от наблюденията си, които имам събрани в един огромен файл, попълван през годините. Част от тях са в тези фрагменти, както и мои чувства, настроения. Все още имам много материал. И продължавам да чета. Благодаря ти!
-
Тези кратки разкази са ми много приятни, Мария. "няма значение накъде вървим, важно е движението."
-
Благодаря за "Любими".
-
На една тема са. "Дхарма" излезе преди три дни. Но понеже е кратко, реших, че не пречи да напиша и нещо прозаично. Не е точно разказ, затова го сложих в "Други". Предполагам, че е ясно, че "тази сутрин" всъщност не е тази, а онази. Като във "Войната на таралежите" - "Този е онзи". Усмивка. Видях розовото небе оня ден. Но по-добре ми звучеше "тази сутрин". Това за онези, които решат да търсят липса на логика. Ако може да се търси липса, де.
-
Благодаря, Мариана. Това е прозаичното продължение на стихотворението ми "Дхарма". Радвам се, че ти харесва.
-
Благодаря, Георги.
-
Откакто се помня, обичам да гледам небето, и особено облаците, тези луди, луди "коне" по него. А когато се съчетават с лъчите на слънцето... Понякога е неописуемо, но винаги... Различно!...
Поздравявам те.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
