Тя беше една малка зелена пъпчица и живееше в малка розова градинка. Всеки ден разказваше на другите пъпчици за всичко, което виждаше или усещаше около себе си. За това как всяко утро първият слънчев лъч я погалва леко. Как чува песента на славеите и чуруликането на врабчетата, как вижда лястовичките и тяхното стрелкане във въздуха. Как усеща гальовното люлеене в невидимата люлка на вятъра.
Другите пъпчици я слушаха – някои с интерес, други – с любопитство, а трети – с лека досада. Пъпчицата усещаше тази досада, но не спираше да разказва, защото за нея това беше вълшебство. Всичко, което виждаше, чуваше и усещаше беше малко чудо - полетът на пъстрите пеперуди, жуженето на пчелите, бръмченето на бръмбарите и дори почти недоловимият звук от растенето на тревичките. И тя искаше да сподели всички тези чудеса със сестрите си, за да се радват и те. А те се чудеха – как може една пъпчица, която не се различава по нищо от тях да вижда неща, които са толкова естествени, неща, които те дори не з ...