Повехналите мечти, като розите под снега, забравих. Коя станах и коя съм била, ти не знаеш. Да ти кажа, аз не мога, страх ме е да не ме разкриеш. Под лицето ми се крие друго. Зад очите ми няма нищо мило.
Бях! Бях мечта. Живеех за мига, исках сред розови поляни да ме откриеш, а намери ме в бели преспи сняг. Исках на бял кон да дойдеш да ме спасиш, а не с тази буря да дойдеш да ме опустошиш. Мечтаех и аз мечта бях. Исках пламъка в очите ми да видиш, а скована от студ мъка там се таи. Непорочна бях, стихия, плам и магия, сега съм като тях. Лицето ми е скрило страх, тялото от сълзи и грехове ковано. В косите си съм сплела това, което съм им отнела. Тих писък съм сега. В кървавите ми сълзи изписани са грехове вековни. Душата ми дълбоко скрита спи под мрака. В ръцете си съдбите им държа - изпускам ги и мачкам ги с крака... Мечтите отдавна отлетели са. С нокти раздирам тази плът порочна. Късам кичур по кичур от косата, омърсена в опит да изтрия миналото мрачно. И устните, целувани от друг, до кръв прехапвам и лицето раздирам и маските падат. И очите си ще избода, болките им да махна. И тогава ще остане само душа. Забравена, чиста, непорочна, ти с теб вземи я, късай по парче от нея и цялата дари я. А остатъците от грешната ми плът изгори. Нека пламъците заличат следите ми. Прахта по розовите поляни разпилей. Там, на тези розови поляни, където душата ми вечно ще тлей...
© Апокалиптикс А Всички права запазени