Руди

Руди

Това е историята на един нехранимайко, който, по добро  стечение на обстоятелствата, си живееше доста добре. Та, той, този нехранимайко - който за в бъдеще ще наричаме Руди, не защото е по-кратко, а защото всъщност това е истинското му име -  имаше една основна цел. Цел, към която той безусловно се стремеше и на всяка цена искаше да изпълни. Въпреки, че бе беден човек и не бе готов да изплаща висока цена от финансова гледна точка, то той бе готов на всякакви компромиси с морала, задръжките и възпитанието си. Иначе казано, той би се превърнал и в най-долното чудовище, ако това би дало резултат и би го качило стъпало по-близо  до целта му, но виж - парите му бяха ценни и той ги щадеше, да не кажа направо – пестеше или по-точно той си беше един голям скъперник. И като казвам "скъперник", се чувствам длъжен да поясня, че той по-скоро би умрял от глад, ако някой не го нахранеше, отколкото да си купи парче хляб. Ето, такъв скъперник беше този Руди. Казвам "такъв", защото има и скъперници, които, опре ли дотам, че да  умират от глад,  все пак биха си купили малко черен хляб. И тук казвам "черен" неслучайно, а защото е по-евтин. Та този Руди обичаше да мами, да лъже, да краде, но никога не постигаше целта която си бе набелязал. И не защото не го биваше, напротив - той беше най-изкусният лъжец, най-ловкият крадец, но все забравяше, че винаги трябва да има едно наум. И така, точно преди да достигне заветната мисия и да финишира своята цел,  той винаги се издънваше.  А това го правеше много нещастен и не му беше никак приятно. Мисля, че точно тук е мястото да поясня, че цялото му име всъщност е Рудолф, но той го ненавиждаше, защото му напомняше за елена Рудолф, а и за едно съседско куче, което той много мразеше, защото го бе хапало два пъти. И то все около Нова година - тогава стопаните му го пускаха на свобода в двора, защото отиваха в селската си къща, а то се измъкваше през дупката в оградата - та така Руди изкара последните две новогодишни нощи  - в кревата, с нахапани крака. И точно поради този факт той държеше да се нарича Руди, дори беше дал молба за смяна на името.

    Сега да се  върнем на целта, към която Руди се бе устремил в момента. То не беше толкова цел,  колкото мечта, а именно мечта от детинство – още от осми клас. Той много харесваше красивата и талантлива Дуди. Та то това, неговото, направо си било любов от пръв поглед. Още тогава, в осми клас, когато я бе видял за първи път, той разбрал, че  това е жената на живота му. Но досега не бе посмял да предприеме така решителната крачка. Тук трябва да поясня, че Руди вече бе на тридесет и две години, стар ерген, така да се каже, а Дуди – тридесет и една годишна вдовица. Първият й мъж се бе споминал преди  три години в нелеп инцидент с бръснарски пособия, та оттогава тя седеше сама и неразбрана. И точно заради това Руди бе решил, че точно сега е моментът да действа и да превземе сърцето й; тук може би е редно да кажа, че Дуди, макар и тридесет и една годишна, била стройна русокоса хубавица с добре заредена банкова сметка -  наследство от мъжа й. Дуди обичала да бездейства, по-точно казано - специалитет й било лентяйството. Та по цял ден се размотавала из къщи  и само нареждала на слугите  кой какво да свърши.  „Ти - там… ти - там” – нареждала вдовицата, без да осъзнава, че и те са хора, и те имат нужда от почивка. Като казвам "слуги", имам предвид, че тя имала две слугини, които се грижели за всичко, та дори, от време на време, я къпели и не защото тя не можела сама, а защото я мързяло. Ето толкова мързелива била тази Дуди. Мързелива, но богата, красива и интелигентна. Именно затова се бе омъжила за богаташ, пресмятайки, че ще си живее доволно и  щастливо (макар, че щастието не е в парите). А когато той се споминал - радост обзела душата й, тя ликувала, просто за нея нещата вече се подредили чудесно. Сама и безмерно богата.  Затова тя бе доста апетитна хапка и много уста посягаха към нея, но тя отбягваше набезите на всички господа, които я доближат. И, незнайно защо, някак си  я привличаше бедният и опърпан Руди. Разбира се, той не знаеше това, иначе веднага би се хвърлил в обятията й. И, повярвайте - колкото и странно да звучи - тя би го приела. Но, дотук за Дуди. Да поясним похватите, които влюбеният Руди бе наумил да използва, за да спечели сърцето й, което и без друго било предназначено за него…. или по–добре да премълча тази част от историята, която иначе би била наситена с опити и провали от страна на Руди да спечели сърцето на Дуди, защото въпреки, че и тя имала чувства към него, се правела на леко недостъпна.

  Е, в крайна сметка, след три дълги години на опити и провали най-накрая Руди бе щастливо женен за Дуди. И така, вече двамата нехранимайковци, или по-точно - нехранимайко и  нехранимайка - си живееха щастливо и безмерно богато. Руди се бе превърнал в един изискан и галантен господин, а Дуди - в една изтънчена и все така невероятно красива дама. Руди вече ядеше само бял хляб с черен хайвер, а Дуди – след дълъг разговор с Руди – вече не пришпорваше толкова много слугите. Дори се отнасяше с тях като с човешки същества и даже им бе отредила неделята за почивка.

  Ето, така свършва историята на един беден нехранимайко, който, в крайна сметка, стана богат хранимайко и доживя щастливо старините си. И ако мислите, че и в реалния живот не стават такива „чудесии” – помислете пак!

                                                                                                          Кирил Кирилов