4.09.2011 г., 13:30 ч.

Ръцете на Маруся 

  Проза » Разкази
496 0 3
3 мин за четене

Ръцете на Маруся

Толкова дълго я чакаха. Сега, когато щастливо огря тротоара на тихата квартална уличка, бързо се екипираха с гъби, кърпи, спрей за огледален блясък и щастливи примряха пред нея. Жадуваната им нова–новеничка кола... Утре ще отпрашат за морето. Ще обикалят – от Калиакра - до Ахтопол... Уговориха срещи с приятели... Ех, по–бързо да тръгнат с новата кола...

 - Госпожо, близо ли живеете? – извади ги от унеса тих, гърлен глас. В очите на Мария се бяха вперили два дълбоки горящи въглена. Циганка. Дребна, почти миниатюрна фигурка имаше тази жена. В ръцете си държеше огромен найлонов плик за събиране на рано окапалите листа.

    - Прясна водица искам – почти беззвучно се отвориха напуканите устни.

Увлечени в подготовката за пътуването, Мария и Данчо не обърнаха внимание на въпроса. Толкова по–важни занимания владееха мислите им.

 – От временната заетост е – Данчо смигна дяволито, – всяка сутрин обикаля с чувала улицата. И подсвирквайки си, заключи багажника и се отправи към къщи. Младата му съпруга пъргаво го последва. Беше почти обяд, а манджата чакаше да бъде сготвена... Всеки момент щеше да се прибере баба Стойка с децата.

 - Ама че се улисахме с тая кола! – Мария уморено грабна тенджерата и я тръсна на котлона. – От утре – пълна почивка! Ресторант, хотел, плаж, вълни, ветрец...

 - Звънях, ама не ме чу, та влязох – въглените я парнаха като медузи. - Отворено беше...

 - Как така ще влизаш в чужда къща? – сопна  се Мария.

 - Ще ме извиняваш, ама аз тебе те познавам -  многозначително наклони мургавата си глава Маруся.

 - Как така? Глупости ми говориш! Я, чакай, сега ще ти налея едно шише вода.

Циганката кимна в знак на благодарност, пое запотената бутилка, дълго и жадно пи. После изтри устните си с опакото на ръката и каза:

- Като беше бебе, аз ти бях майка в родилния дом... Моето момче умря, а твоята майка също не успя да те прегърне... Та аз те кърмих в родилното, после те дадоха на мене, гледах те, докато проходи... Имах те за мое момиче... После те взеха. Не дадоха бяло дете на цигани... Други деца не родих... Ама аз се зарекох да съм до тебе и където идеш - там да съм и аз. Само не ме питай как те откривам. Това си е моя голяма тайна!

Мария слушаше като гръмната! Беше научила много рано, че е осиновена, но - дотам.

       Пък бездетното семейство, което я приласка, беше нейният свят. От нищо не бе лишена до деня, в който баща ù - достолепен летец, загина нелепо при автомобилна катастрофа... Отгледа я Стойка – борбена жена, която ù даде цялата си топлина и любов... И неуморимо се грижи за внуците, с които я дари, до днес...

 - Моля те, иди си, не ме преследвай повече – проплака младата жена. -  Аз си имам майка, която е готова да даде живота си за мене... Обичам я с цялото си сърце... 
Едри сълзи се търкулнаха по лицето на Мария. А една напукана от немотия женска ръка нежно я  погали по косите... Ръката на Маруся... 





  

© Хрис Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??