В голямата египетска пустиня живееше върху челото на сфинкса  един прилеп. Той беше прадядо на един от крилатите бикове, родом от Вавилон. Малката мишка с крила воюваше отдавна с един от старите, човешки митове – митът за величието. Прилепът воюваше със своя дядо, който по-рано бе човек. Човек, който се възвиси над всички. Той – бащата на племената, великият цар, епическото въплъщение на Гилгамеш. Символ на могъщество, сила, полет и онова “над” – митът. Войната бе необикновена. Всеки миг малката твар се вкопчваше в скалното изваяние с острите си нокти, пукаше трошливия камък. Неистово се стремеше всяко отчупено парче да отмахва от могъществото на мита, докато го повали. Това бе непосилно, но прилепът се надяваше, че за дългите векове съществуване на рода му ще дойде рухването на гиганта.

          Веднъж срещна фараона, чиито мит бе Сфинксът. Фараонът бе убит от жрецът на слънцето, защото не признаваше върховенството на светилото, а отдаваше почит и на земните превъплъщения на боговете.

Владетелят не уби животинката, той отдавна величаеше мита в равностена на Голямата пирамида.

          “Ти, умалено величие на древния бик, ти, силно въплъщение на двойствеността, неизмеримо е времето и пропорцията на силата, тя не се срива като камък. Тя е възвеличена. Ти сриваш възвеличаването, но митът  ще е силен. Аз бях живият Сфинкс. Моите сандали тъпчеха врага ми – крилатия бик. Аз фараонът тъпчех царя!”

          Синьото ухание на незабравка,  напомни, че непреходно е движението и се яви Касандра – пророчица.

          “Ще бъдат години и прилепът отчужден ще търси тъмнина, там ни мит, ни сила ще смущават мисълта му. Дотогава в чудно въплъщение Ефирът, обладаващ Земята, ще ражда дни...”

          Роден, денят разкъса мрежата на Паяка и падна в цветовете на шипковия храст. В древните аули на земята се посипаха малки розови листчета. Заскриптяха хиляди медни тръби и Аполон засвири на арфата в безбрежния съсък на треви. Прилепът размаха черно крило. Реши да отлети при деня и от него да измоли дългото си пребиваване на земята.

Той искаше още да воюва. Младият ден в розови листенца не разбра прастарата вражда и обеща, че роден от него ще цъфти светликът и звънът на топлината,  като чудно сливане на земното с ефира.  

          “Разкъсал мрежа на Нощта–сестра, плискам ясните лъчи. Ето, че да имаш своите години, трябва да платиш, обладаването да превърнеш в сила.”

          “Аз нямам сила, нито пък превръщам в сила своите години. Аз воювам с мита. Ще имам за съюзник Времето, докато няма вече сила, само пъстрото родее се със зората, само щастието пръска своя лъч над земното дихание...”

          Зеленият, свещен бръмбър изпълзя върху купчината кафяво-топла пръст. Той дойде от тъмнината. Прогледна... видя Деня. Денят – хубаво, малко момче, храстът на червено-тръпчиви плодове – есен, на благоухание – пролет, на багра – зелена, свещена – лято. Бръмбърът, преживял живота  си на тъмно, обикна светлината.

          Прилепът огладня. Хвръкна. Над блясъка на последните лъчи съзря бръмбъра. Хвана го. Бръмбърът видя опасността и отвори щипците си, впи се в своя враг. Прилепът не очакваше такъв отпор. Изохка. Изпусна животинката. Земята охладня, а Ефирът потъмня, тяхната сянка роди Нощта.

          Великият цар на Двуречието ръздрънка връзката с ключове, отваряйки хиляди врати, в безкрайния лабиринт достигна своите несметни богатства. Загледа се в златния прах на толкова сълзи, войни, смърт, мъка – понесен от вдъхновението на величието. Никой не можеше да се добере до скритите богатства, до могъществото и царствеността.

Незнайно как из-под купчините злато изпълзя зеленото бръмбърче.

          “ Нищожество – обиден помисли царят – до тук не е стигал никой. Никой не ще види лика на силата.”

          “ Умореният блясък на скъпия метал е несравним със светлината.

Ти, царю, не ще бъдеш този от ефир и светлина велик и силен мит. За да заблести е нужна светлина!”

          Паякът заплете сръчно  нишките – радиални. Касандра с вик долея. “Ще бъде светлина и той, зеленият ù покорител, докрай опознал я, ще литне до век със зеления писък на пролет, треви и лъчи...”

26.02.85

          Синът на Амон, фараонът Ра събра свитата си и реши да направи приношение на своя баща. Ефирната свита запълзя по течението на Нил и достигна древната колонада на вечния храм. След великолепния обред, на който бяха принесени в жертва животни, хляб, благовония, Фараонът заяви, че великият Амон го зове при себе си. Заповяда като земно величие на Ра – сина на слънцето, да остави тленното си на земята под яркия загар на пустинята, като щедро обещание за благодат и плодородие.

          След много упорити дни Амон-Ра видя земното си убежище и се представи на Озирис да отсъди земно му. Той помоли водоносния и плодоносен бог да дари пустинята и хората с благодат и се оплака от враждата на Прилепа.

          “Душа на всемира аз възкръсвам и умирам в хиляди къса – събрани от жена, разкъсани от брата и в туй е мъдростта. Прастаро е било и се повтаря – повалянето на мита. То трае миг – малък звезден, дълъг, страстен, земен. Но величието на душата – в името на Слънце и Всемир, то е Звездно – вечно в мир и мъдрост...”

И взря се Озирис – младежа в зрелия си плод, позна в смъртта своето рождение. И отмахна росно покривало... Паякът заплете и Пролетен миг разкъса стенания, в Древност ги спусна...

          “Слушайте!” – каза. “Когато даже човек не е бил и всички треви и цветя, дървета и твари прастари били – злото с доброто се били и няма  спомен как и защо е било. Но...

          Птеродактилът хранеше своята праисторическа нощ. Той бе извадил от дълбини - всички звезди и пазеше под крилата си цялата мощ на звездните въздишки. Някога хората ще я имат, но сега тя бе на “летящия”.  

          Белият Бронтозавър нямаше място в земята, но имаше белия цвят на своята броня. Бялото го предаваше. На битка времето ги събра, на страшна битка на гиганти. Нито две, ни незнайни войни, нито стихии на този апокалипсис равнени биха били. Папрати древни и стари океани, всичко отстъпи смутено на тази война.

Прилепът летеше на високо и хвърляше ярост и мълня , светли огнедишащи ядрени вълни. Онзи се бранеше с броня, бе към земята прикован. Не стигна мощ и птица-чудновато влечуго се спусна надолу да повали да победи. А онзи безкрилия тръгна да щурмува висини.

Счепкаха се прастари облаци-молекула, енергия, лава, събраха се две масови числа, рукна вулкан. Светове, небеса се събраха да правят прастара, първична война... Летящия бе хванат, раздроби земни гиганти,

Прахималаи изби, в океани превърна много земи, но остана долу... Падна и умря. Още епохи геоложки и ери гущерът вървя, но един ден и той умря...

Сега от тялото гигантско тръгнаха още други твари. Човек се сътвори. Няма я прасила и мощ. Но сила и енергия у човека някак безлико – двойно порасна.

          Озирис се сгромоляса върху хиляди пясъчни земи във своето Рождение сила на треви и води да даде!...

02.05.85