В един ужасен зимен ден ми се наложи да се прибера до родното си място. Работата, която трябваше да свърша, беше спешна, и за мое голямо съжаление всичките автобусни билети бяха разпродадени. Оставаше ми само един избор – един колкото легендарен, толкова и зловещо-примитивен транспорт – БДЖ. Никога не съм се плашил от истории за призраци, но от това, което съм чувал за нашите железници, винаги са ме побивали тръпки. Когато бях малък, дори майка ми ме плашеше с БДЖ: „Ако не слушаш, ще те кача на пътническия влак!“. Уви, не успях да се отърва от този страх. Винаги, когато можех, избягвах влаковете. Сега обаче, нямах тази възможност.
И така, отправих се аз със свито от ужас сърце към Централна гара. Е, какво толкова пък – влак като влак, едва ли се различава много от пътуването в метрото. Едва ли яде хора, пък било то такива от провинцията. С всеки изминат метър уплахата в мен нарастваше. Беше леденостуден януарски ден и навън беше не повече от -10°C. Бях целият премръзнал и прекрачих прага на злокобната сграда с намерението поне малко да се стопля. Не бях ни най-малко подготвен за предстоящите събития. Още на първата крачка ме лъхна най-студеният вятър на света. Температурата в чакалнята беше по-ниска и от тази на Южния полюс. Може би беше халюцинация, причинена от студения въздух, но ми се стори, че видях няколко пингвина да си строят иглу, а отнякъде се чу вълчи вой. Разтреперах се от страх и за малко да напълня гащите. За мое щастие, тъкмо навреме си свалих шапката и слухът ми се проясни. Така установих, че вълчият вой всъщност беше гласът на фъфлещата дикторка, която съобщаваше заминаващите и пристигащите влакове.
Не трябваше да губя и секунда в арктическата чакалня и се насочих към най-близкото гише. Търпеливо зачаках да дойде моят ред и когато това се случи, открих, че освен Наполеон, и други хора също притежават дарбата да правят по няколко неща наведнъж. Така например, продавачката на билети успяваше едновременно да яде чипс, да решава судоку, да гледа турски сериал по телевизията и да продава билети. Усмихнах се и с възможно най-учтивия си глас поисках един билет за Експреса „Чайка“. Жената само ме погледна с дясното си око (лявото следеше историята на Мехмед и Фатидже) и троснато отвърна:
- За „Чайката“ бèлети не продавам. Отиди на гише Еденаесе (11).
Малко по малко доброто ми настроение започваше да ме напуска. Насочих се към въпросното гише и с голямо задоволство установих, че опашката беше само от около 15 човека. Този път чакането беше по-краткотрайно спрямо предишното, но въпреки това арктическият климат втвърди носните ми секрети и формира сталактити и сталагмити в дясната ми ноздра. След 20 минути на опашката най-накрая дойде и моят ред:
- Един билет до Карлово, моля.
- Карлово?! Т‘ва пък къде е? – продавачката ме погледна учудено и се почеса по брадата. Тук е моментът да уточня, че жената зад гишето умело оборваше тезата, че само мъжете имат мустаци. В интерес на истината, тя притежаваше прекрасно оформено „катинарче“, на което дори Ники Кънчев би завидял. - Да не би да имаш предвид село Карлуково? То е в нашия край, там до Луковит.
- Карлово! Град Карлово... родното място на Левски – опитах се да поясня, но продавачката продължаваше да ме гледа с празен и недоумяващ поглед. – „Чайката“ минава оттам по пътя за Бургас, преди Казанлък е.
- Ааа, така кажи, бе, младеж! Кой пък помни къде е роден Левски... Аз да не съм учителка по история...
И така, след адски мъки успях да се сдобия с ценната хартийка, по-известна като билет за влака. Насочих се към перона и за първи път днес извадих късмет – влакът вече беше композиран. Качих се в най-близкия вагон с надеждата да се стопля и като най-заблудения човек на света седнах в най-пълното купе. Твърде скоро щях да разбера каква катастрофална грешка бях направил. Не разбирам много от физика, но въпреки това ми се струваше странен фактът, че в купето имаше 6 човека, а температурата беше под нулата. Един от пътниците, възрастна жена, предвидливо си беше донесла одеяло и ме светна, че едва 20-30 минути след потеглянето на влака уж щяло да стане по-топло. Какво да правя – трябваше да почакам известно време, докато възвърна усещането в пръстите си.
Чу се мощен рев (от мутиралата свирка на локомотива) и половинвековната композиция се отлепи от гарата. След няколко минути в купето се появи и кондукторът, носещ костюм последна мода – може би от преди Втората Световна война. Взе билета ми в ръце и за нула време го отбеляза като проверен – чрез иновативния и невиждан до момента метод от 21-ви век „леко скъсване в горната част“.
Пътувахме спокойно в пълното купе, когато изведнъж нещо странно започна да се случва – температурата наистина се покачваше. Някой беше пуснал парното и на всичкото отгоре то работеше! Постепенно обаче осъзнах, че медалът има и обратна страна. Само за няколко минути температурата се повиши с около 20 градуса. Следствията от този факт въобще не бяха благоприятни. Най-напред усетих, че нещо капе върху главата ми. Бързо открих източника – чантата, която мустакатият господин вляво от мен беше оставил над главата ми. Опипах косата си и с искрено отвращение открих, че веществото беше бяло на цвят и доста гъсто. В този момент с цялото си сърце се молех на Господ това вещество да бъде кобилешко мляко... или каквото и да е животинско мляко!
Приключенията ми обаче, тепърва започваха. Бавно, но сигурно някаква отвратителна миризма започваше да се разпространява из купето. Възрастната жена с одеялото не показваше никакви признаци на живот и затова аз започнах да редя молитвите си за нейното здраве. Явно все пак някаква висша сила ме чу, защото след няколко минути жената се разбуди, разкашля се и обсипа мен и останалите пътници с бацили. За мое нещастие зловонието не спря, напротив – все повече се усилваше, и вече усещах ясно оттенъците на кисело. Съвсем скоро цялото купе смърдеше на развалено сирене и аз със швейцарска точност (въпреки сълзите в очите ми) определих източника на вонята. Беше брадясалият дългокос „джентълмен“, седящ точно срещу мен. Явно в някакъв момент този мил човечец беше решил да свали обувките си поради голямата жега и сега аз имах възможността да се наслаждавам на благоуханието на отдавна немитите му крака. Господ ме наказваше, но аз така и не разбирах защо. С оглед жестокостта на мъчението предположих, че в предишния си живот съм бил Адолф Хитлер или пък нахална конска муха, която е хапела само бездомни сирачета, докато просят.
В един момент вонята стана толкова силна, че внезапно в мен се зароди желанието да се поразтъпча. Изправих се, направих една крачка и с десния си крак стъпих в някаква малка локва. Проследих източника и открих, че това всъщност беше малко езерце от капки пот, стичащи се от шкембето на въпросния „джентълмен“, който си беше свалил обувките. Тук вече чашата преля и аз светкавично напуснах купето и реших, че ще прекарам остатъка от пътуването в коридора. Оказа се, че във вагоните на БДЖ има значителен трафик, в сравнение с който дори задръстванията по „Цариградско шосе“ бледнеят. Така например, докато бях в коридора, на няколко пъти бях блъснат от пияни пътници, кондукторът ми чете конско, че му препречвам пътя, мургав левент се опита да ми открадне портфейла и не на последно място една дебела жена ме хвана (умишлено) за задника.
Имах чувството, че това беше най-дългото пътуване в живота ми. Когато най-накрая слезнах от влака, си обещах, че никога повече няма да пътувам с БДЖ. И това обещание беше разбито на пух и прах само след ден:
„Поради натрупаното количество сняг в прохода Гълъбец, пътят София-Карлово ще бъде затворен за неизвестно време. Моля, използвайте услугите на БДЖ.“
Да му се не види и моят пуст късмет!
© Александър Делев Всички права запазени
Късно е, за това го правя тихичко!