31.
Явно тук имаше определен ред. По коридорите тичаха хора – предимно мъже, имаше и няколко жени. Въоръжени – кой с огнестрелно оръжие, кой с лък, кой с копие. Никакви деца – бяха ги прибрали в безопасната част. И почти нито един от хората, които Йоан забеляза в изследователския център. По тревога на позиция излизаха само бойците...
Той нямаше определена позиция, но се устреми към площадката, на която тази вечер бяха с Ейа. Петте етажа до нея взе на бегом. Излетя от входа, завъртя се, легна и присви очи. Бързо свикна с тъмнината.
На площадката имаше врагове. Стотината квадрата вряха и кипяха, разнасяха се трещения на стрелба, чуваха се заплашителни или жалостни викове...
В североизточния ъгъл се беше спотаил някой от нападателите – Йоан бързо разбра това. Нещо познато имаше във фигурата. Държейки голям тъмен предмет, оня го насочи към Йоан, после се полуобърна и зачатка с голямокалибрена картечница по тримата, които се опитваха да го заобиколят от другия край...
Йоан не помисли дори. В подобни ситуации няма време за мислене. Действа инстинктът. Така че превъртя автоматичната пушка и, без да се цели, започна да праща куршум след куршум към ъгъла...
Онзи се сви, после се преобърна напред и замря...
Йоан повече не го погледна. Нито се втурна да помага на двамата от своите, които бяха паднали, покосени от картечницата. За тях щяха да се погрижат... Ако има възможност... И време...
Няколко десетки нападатели заливаха сградата с олово и стрели. Две от тях се удариха в желязната врата на входа и паднаха до Йоан. Той не им обърна внимание – стрелата или куршумът, които бяха опасни за него, нямаше да види, ни чуе... Така че – защо да се разсейва.
Голата площадка около сградата беше обкръжена. Видя хубаво нападателите – хора. Някъде под далечните дървета мярна големи, тъмни фигури. Маймуни? Хора и маймуни заедно?
Но и това щеше да обмисля сетне. Приклекна до парапета, внимателно се прицели и започна да стреля точно и бързо. Опитът си казваше думата. От неговата страна огънят позаглъхна, нападателите се свиха кой където намери.
Бранещите се стреляха и от площадката, и през специалните амбразури през бронираните стъкла на последния етаж. От там излитаха и малки черни топки, които разрушаваха мрака със страшен гръм и поразяващи светкавици. Самоделни бомби – разбра Йоан. Явно групата на Елвик беше добре въоръжена, не разчитаха само цивилизационният усет да ги спаси...
Нападателите започнаха да се оттеглят. Изглежда бяха опитали с изненада да нахлуят в базата, но часовите ги бяха усетили.
Някой дръпна Йоан за рамото. Хит му каза задъхан:
- Няма смисъл, остави ги да се изтеглят...
- И да се върнат пак? – Йоан даже не се изненада – Искаш да наберат още сили и пак да дойдат? Не...
Беше си закон от Евангелието му – врагът трябва да бъде убит! Никаква милост – тя носи само проблеми...
Хит застана до парапета и с възхищение изгледа как стрелецът до него поразява мишена след мишена. Не прости и на неколцина ранени, едва влачещи се през празната зона...
Отзад никой не стреляше. Хората оглеждаха убитите, изнасяха ранените по кривата стълба надолу в сградата, някои превързваха на място и им помагаха да се придвижат сами...
А от ъгъла се надигна фигурата на сразения нападател...
И Йоан го позна...
- Драко?
32.
Дулото само се вдигна нагоре, но миг преди пръстът да натисне спусъка, Драко извика:
- Не стреляй! ...
И добави отпуснато:
- И без това съм убит...
Йоан внимателно притича до подпиращия се на парапета някогашен другар. В кожени дрехи, които бяха накъсани от куршуми отпред и по левия крак, окървавено лице, стиснати зъби...
- Защо си тук?
- Май искаш да питаш защо съм жив? И аз не зная. Плениха ме оная нощ. Беше специална група – като нашата. Само мъже, обучени, готови на всичко, за да спечелят... Мислех, че са те убили. Мен и още двама ни извлякоха навън и ни вързаха, като закриха главите. После чух как ги заклаха. Бяха ранени и явно не им трябваха. Мен ме оставиха – макар да бях успял да убия двамина от тях, а колко раних не помня...
Драко пое широко и шумно дъх.
- После отметнаха чувала и видях маймуните. Трябваше бързо да разбера каква е ситуацията. Но не беше и трудно. Оказа се, че хора и маймуни действат заедно. Като маймуните са нещо като разузнавачи и сержанти. Има човек, който командва всички, но той предпочита да се опира на ония зверове. Мен ме харесали още по време на нападението на селото – наблюдавали са ни.
- Предложиха ти и ти прие да станеш част от стадото?
- За какво предложение говориш? Избор нямаше. Или оставах с тях, или ме убиваха...
- Маймуни... – замислено каза Йоан...
- Да, да... И аз се сетих за оня стар филм, дето маймуни владеят Земята. Не знам – ще стане ли, няма ли да стане... Но засега са враг, опасен враг. Бият се с ръце и крака, умеят да стрелят, хапят, ритат като магарета... Снощи дойдохме тук, а в полунощ мен ме пратиха с първата група на покрива. Казаха ни, че няма часови, обаче... А и ти стреляш много точно...
Йоан не знаеше какво да каже...
- Извинявай... Ако не звучи глупаво...
Драко се полуусмихна през болката.
- Че ние с теб се знаем от колко време... Колко хора загинаха край нас, колко ние убихме... Знаех си, че ще е един ден, ама не мислех, че ще си ти... То, всъщност, в това време всеки отвсякъде може да те убие... Ти поне ще ме погребеш и няма да ме изядеш...
- Да те изям? – Йоан беше смаян.
- Маймуните са канибали. А и хората с тях опитват човешкото. Всичко е храна, всичко... Нали ти сам го казваше...
Драко се поизви... хвана с две ръце парапета.
Йоан го пое, кресна на двамина, които тичаха насам с носилка. Положи Драко на нея. А оня отвори очи.
- Май повече няма да се видим... Или по-скоро – аз няма да те видя... Не си го слагай на душата... Убивай или ще те убият... Знаеш...
Понесоха го към желязната врата.
Йоан остана – разпредели по бойниците десет човека, определи групата, която трябваше да остане като резерв на петия етаж, посочи на Елвик други десет, които на сутринта трябваше да отидат на нова експедиция. Животът продължаваше. И беше нормално да включи и себе си в тая група.
Искаше му се да не бъде тук, в затворената база...
Когато намери медицинската зона, човекът с бял халат, почиващ си на диванче пред вратата, му каза, че донесеният нападател не е стигнал даже до операционната. Просто умрял... Трупът е в изолационната, при другите убити от нощта. На другия ден ще ги погребат в катакомбите отдолу. Да не оставят следи навън, да не дават още храна на бродещите гладни – хора, зверове, маймуни, лешояди...
Не отиде при Ейа. Нямаше настроение да говори с никого. Стегна екипировката, провери патроните, мина през стола и взе дажбата за един ден. Смяташе да не бърза с прибирането...
© Георги Коновски Всички права запазени