С храна си живял - 8.
Произведение от няколко части към първа част
8.
Хората в развитите страни отдавна знаеха, че в Африка, а и някъде другаде по света, има глад и смърт. По медиите показваха дечица с надути коремчета и тънки пищялки, майки със съсухрени гърди, умиращи животни, напукана земя, от която надничаха жълти коренища...
От това се интересуваха най-вече западащи звезди на масовата култура. Ходеха, та вземаха някое сираче за отглеждане, закарваха малко храна – дарение от някакъв фонд, плащащ солидни заплати на служителите си, правеха концерти пред умиращите – като че гладният стомах по-добре слуша...
После тръгнаха и политиканите от разни държави. Подписваха споразумения, показваха се гордо пред вагони с някакви пакети и кутии, галеха нищо не разбиращи деца...
И международни организации уж помагаха. И световни фирми си правеха реклами с малко съестни продукти. И религиозни дейци неистово се молеха пред навреме поднесени микрофони...
В същото време богатите държави внимателно се ограждаха срещу гладуващите. Издигаха се огромни стени, пред които Китайската изглеждаше макет. Пазачи стреляха на месо. Всеки, навлязъл зад стената, беше приеман като престъпник и връщан назад.
А самите бегълци искаха оцеляване не за момента, а осигуряване завинаги. И хич не щяха да спират в съседни на тяхната държави – желанията им бяха да живеят в ония страни, на чиято красота и уреденост се радваха в показваните по телевизиите и в салоните филми.
Така тънките нишки на бежанците се превръщаха в потоци пришълци, които заливаха богатите и не толкова държави. Натрапниците се събираха в гета, пресъздаваха своята култура, живееха по свои закони, налагаха света си в новия...
И постепенно конфликтите между пришълци и заварени нарастваха...
А възможностите за нормален живот – в това число и храната, намаляваха...
Насилие, престъпност, убийства... И насрещната реакция...
Тогава гостоприемниците се вдигнаха срещу пришълците. И започнаха вартоломеевските нощи и дни... Националистически групировки, убедени, че трябва да спасят света си от чуждите, започнаха прочистване. А новите не чакаха смъртта примирено. Въоръжиха се и те. Започнаха войните – отначало местни конфликти, после регионални, континентални... И пламна световната криза...
Защото не беше само война. Глад, смърт, хаос... Държавите изгубиха реално управлението, политиците потънаха в неразборията, икономиката рухна като че отведнъж, виртуалното не стана реално, а повлече след себе си действителността...
Банките останаха само огромни празни сгради, компютрите угаснаха и се превърнаха в най-добрия случай в поставки за нещо, документите изгубиха силата си и бяха захвърлени като ненужни хартийки...
Хората се обединяваха от едно – оцеляването.
Появиха се нови лидери – знаещите и можещите да се спасяват. И покрай себе си – и някои други.
Битките се превърнаха в жесток сблъсък – тяло срещу тяло, ръце срещу ръце. Оръжията, с които преди големите армии плашеха света, бяха вече ненужни купчини желязо. Нямаше нито кой да ги поддържа, нито кой да ги изстреля поне... Пък и каква нужда да поразиш с ракета противник нейде зад океана, когато с това няма да се наядеш...
Пушки, пистолети, картечници бяха вече вторични суровини. Нямаше кой да произвежда боеприпаси. Гладните тълпи разрушаваха, гладните хора не мислеха за печалба и бизнес...
Човечеството бързо и сигурно се беше върнало в нормалното си състояние – стадо примати, които оцеляват в джунглата... Този път – в остатъците от цивилизацията...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
Пък армията я помня, нали имам родова памет все пак.
