Жената имаше здрав разсъдък, а съзнанието ù поглъщаше и обработваше дори най-заплетената информация. Силната памет ùслужеше безгрешно. Че притежаваше интелект - притежаваше. Е ,и какво от това?! На петдесет и пет години, току що нагазила  в третата възраст ù се случи нещо, от което дори интелектът не можа да я спаси. Не ù помогна да избегне   абсурдната ситуация. Струваше ù се, че понякога  животът се движи на забързан каданс. Всичко започна от желанието  да работи в чужбина. Не вярваше, че някога  ще се сбъдне въобще... Имаше  причини, които го възпрепятствуваха - възраст, пари, подкрепа на близък човек... А ето че  се сбъдна като  чудо...

              Пусна си обява за работа във вестника. И един ден телефонът иззвъня. Обади се някакъв мъж. Искал да разговарят  във връзка с обявата ù... Покани го любезно у дома си. Любопитна беше да го изслуша. Пристигна човечецът. По-възрастен от нея, съсухрен и сбръчкан, изглеждаше като добряк, който се напъва да е хитър, но това  не му отиваше. Работил  няколко години в Кипър,  в животновъдна ферма. Но сега посредническата кипърска фирма изискваше   да замине със жена си. Във  фермата търсеха семейна двойка. А той нямаше жена. Молеше да я представи като съпруга и да заминат двамата. Обясняваше колко хубава ще бъде работата ù. Само ще му готви, ще го пере, а той сам ще се грижи  за животните... Намекна ù даже за евентуален бъдещ брак, щом разбра, че е без  мъж. Стана ù смешно. Тоя простоват човек си въобразяваше прекалено много. Но реши да се възползува от  възможността и да проучи какви са шансовете ù за заминаване.

                     В офиса на  фирмата, от пръв поглед на служителката ù стана  ясно, че жената, придружаваща кандидата е  „съпруга” под наем. Като  стар клиент го  смъмри  и  го отпрати.

-  А за  Вас, ако настоявате все още, има надежди. Мисля, че ще можем да хванем последния вагон на  влака. Какво ще кажете да се грижите за стари хора?

                Жената от години вършеше това. И даже сега се грижеше за един деветдесет и една годишен старец. Съгласи се, ей така, като на шега,  но трябваше да  запише  курс по гръцки език. Таксата беше прекалено солена, затова предложи да се подготвя сама, а лекторът само да я изпитва. Служителката се отнесе скептично към предложението ù  и с неохота даде съгласие. Сякаш единствено, за да докаже нейното фиаско. Но още след първите посещения, когато проверяваше усвоените от нея  знания, не можа да скрие учудването  и възхищението си. Оказа се, че тая кандидатка наистина имаше глава на раменете си... Беше смайващо, но  овладяваше езика по-добре от редовните ù и много по-млади курсисти. Може би и това да повлия, но незнайно как ù намериха  бързо работа. Щеше да се грижи за  стара  жена в предградие на столицата Никозия. Трябваше да замине веднага. Изходът беше да изтегли кредит. Дъщеря ù се съгласи да  бъде поръчител. Не остана време да затвърди наученото от гръцкия език и да продължи нататък с уроците. Във фирмата я успокоиха, че когато пристигне, ще успее да навакса всичко. Дадоха ù един плик с пари да го предаде във кипърската фирма и ù препоръчаха да купи две бутилки вино, ако разчита на тяхното благоволение... Българското вино било любимо на тамошните бизнесмени.

                                  До София пътува с автобус, а от там до Кипър със самолет. Сякаш беше в окото на торнадо. Въртеше се безумно, не виждаше, не чуваше  и не знаеше кога ще се приземи. Замина с огромен кожен куфар, голяма пътническа чанта, друга по-малка и дамската си чанта. Точно на входа на летището в София счупи бутилките с вино... Това не беше добър знак. Кипърската фирма остана на сухо.

                    Когато се приземи, беше уморена от дългото пътуване и от безсънието, а Кипър я посрещна със зимна жега. Първите ù впечатления не бяха от най- добрите. И тук имаше бюрокрация... Веднага след полета  насочиха пътниците към една ниска и грозна сграда. Извиха се дълги опашки пред двете гишета за проверка. Нареди се  и чака почти цял час докато дойде редът й ù. Отвън я очакваха мъж и жена. Мъжът беше с черна коса и тъмна кожа, много слаб и облечен официално. Тъмен костюм от скъп плат, бяла риза и вратовръзка. Жената беше пълна и също с черна коса и мургава кожа. Цветята по плата на дрехата ù бяха ярко червени и жълти и силно подчертаваха излишните ù килограми. Бяха син и дъщеря на старата жена. Тя ги поздрави на родния им език.

                          Разочарованията  следваха едно след друго. Оказа се, че ще трябва да се грижи не само за старицата, но и за съпруга ù. Бабата се казваше Мария, а дядото - Панайотис. Имаха  дванадесет деца... Четири сина и осем дъщери. Повечето от дъщерите бяха учителки и живееха наблизо до родителите си. Това беше във вилната зона на Никозия.

                           Не разбра защо, но бабата не ù се довери. Дали защото предишната гледачка я беше изтървала на земята с тежки последици или поради някаква друга причина, но старицата не ù позволяваше да я вдига от леглото сутрин  и да я къпе. Жената беше уверена в себе си. Очакваше, че и  Мария ще ù се довери, но това не се случваше. Всеки ден идваше една от дъщерите... Тя готвеше на старците и къпеше старицата. Беше с отривисти движения, рязка и  груба - със вид, глас и походка на мъж.

                                 Настаниха я в стая с размерите на килер. В нея имаше само  легло с разтеглена пружина, двукрилен стар гардероб, огледало и един стол. Оказа се, че ще работи  без почивен ден, в противоречие на трудовия кодекс. Тя нямаше право да напуска къщата. Щеше да живее като в затвор. Заплащането ù, повече от скромно, отговаряше за гледането само на един човек, а всъщност тя  двадесет и четири часа в денонощието беше на разположение... Баба Мария живееше заради религията, а може би тя ù даваше сили да живее. Сутрин след  оправяне на тоалета ù и закуската,  жената я водеше с проходилката  до една молитвена маса отрупана с икони на светци. Старицата сядаше и  дълги часове ги вземаше една по една, шепнеше им нещо, плачеше, убеждаваше ги страстно, целуваше ликовете им. През целия ден, освен когато се хранеше или почиваше на обяд, тя ревностно се молеше. Напредналите ù години и болестите я бяха направили каеща се монахиня. Дядо Панайотис беше пълната ù противоположност. Той спеше до късно, хапваше апетитно и обичаше да се поперчи с новата си гледачка пред съседите. Седнал в инвалидната количка я караше да го разхожда по улицата и ù обясняваше ,че съседният празен двор пълен с маслинови и мандаринови дървета също е негов.

                                 Още в първите нощи  се почувствува  безнадеждно изгубена и разбра какво е носталгия. България вече ù липсваше.Толкова много, че чак ù се плачеше. Беше подписала четиригодишен предварителен договор. Не искаше да вярва, че престоят ù в тоя  затвор ще бъде  толкова дълъг.  Че ще живее в  скучна, малка държава със толкова грозни къщи, приличащи на амбалажни кутии и обитавани от странни хора.

                                   В следобедните часове пристигаха дъщерите. Сядаха на пластмасовите столове във всекидневната и започваха да разговарят, крещейки. Говореха толкова бързо, че жената не разбираше почти нищо. Дали се караха или споделяха нещо, кой ги знае. Старицата ги успокояваше, но никой не я слушаше. Винаги имаше една от тях, която да изпадне  в истерия. Започваше така  да пищи и да плаче, че жената се оттегляше  нещастна в мизерната си стая. Едната от дъщерите, тая, която я посрещна на летището, редовно купуваше продукти и зареждаше хладилника. Но другите дъщери вадеха купеното и го изяждаха колективно. Рядко се сещаха да я почерпят. Към десет часа гледачката и дъщерята - мъжкарана вкарваха бабата в банята и я къпеха. После я мажеха с безбройните ù  кремове и пудри, надяваха ù памперс и нощница и слагаха двамата старци да спят. Следваше  дълъг и досаден ритуал на прощаване. Сядаха на леглото,  говореха много, целуваха ги и си тръгваха. Но в края на двора внезапно, сякаш са пропуснали нещо, се връщаха отново и всичко се повтаряше. И така по няколко пъти. Към дванадесет часа къщата утихваше.

                                         Но тогава от леглото се изнизваше старецът, тътреше крака до всекидневната и включваше телевизора. Викваше ù да му обели ябълка и да му я занесе в стаята. Тя безропотно се подчиняваше. Канеше я да седне до него и  започваше да обсъжда гърдите ù. Макар че  неговите гърди били по-големи от нейните, той беше готов да ù даде пари, за да му  покаже тя своите... Вадеше шепа  стотинки и ги размахваше пред лицето ù. Жената правеше опити да го вразуми. Обясняваше му, че е на годините на дъщерите му, а той ù е като баща. Но нищо не можеше да укроти мераците на дядо Панайотис.

                                          Един ден докато го разхождаше, старецът бръкна под полата ù и я заопипва. Тя го удари и избяга на улицата. Трепереше цялата -  обидена и гневна... От телефонен автомат  избра българската фирма. През сълзи описа всичко, но не получи разумен съвет. Препоръчаха ù да търпи и да не взема на сериозно задявките на стареца. Не беше за вярване... Събра си багажа и престана да излиза от стаята си. Три дена прекара без храна. Нямало да я хранят даром. На четвъртия ден я  отведоха в офиса на фирмата. Там я попитаха иска ли да бъде назначена другаде. Тя отказа. Същия  ден летя за България. В самолета я нахраниха.

                      София я посрещна шумна и мръсна. Още на летището попадна на таксиметров шофьор - мошеник. Предложи ù  да я закара до новата автогара. Колата му беше раздрънкана, мръсна и миришеща на бензин. Нещо я бутна по средата на пътя да го попита за навъртяната сума. Когато я чу, подскочи:

- Ей, човече, нямам толкова пари. Сваляй багажа ми!

                        Даже не се ядоса, не се разсърди. При други обстоятелства сигурно щеше да реагира, но сега тоя хитрец ù изглеждаше симпатичен.

Плати му и той замина. Остави я в средата на уличното платно с багажа. Но нищо не беше в състояние да помрачи радостта ù, че е в  България. Край нея минаваха автомобили, заобикаляха я и гневно надуваха клаксоните, но тя тънеше в блаженство. По земята се търкаляха  омазани и мръсни хартии. Загледа се в тях със сърце преливащо от щастие. Наведе се и събра няколко. Не ù пукаше какво ще мислят за нея. Вдъхна аромата на граниво. Смачкани, изцапани с червило, кафяви от прах и мръсотия, но бяха прекрасни, защото бяха лежали на родната ù земя... С толкова нежност ги поднесе към устните си и ги зацелува. Все едно, че целуваше българското знаме. Плачеше  от вълнение. Някой я хвана за рамото. Обърна се и видя, че е полицай.

-Госпожо, добре ли сте?

                         През целия път тя жадно поглъщаше с очи великолепието на природата и ù се радваше като дете... Сети се за  песента на Паша Христова за българската роза и я запя тихо... Пътникът до нея  я погледна и се усмихна...