Вече съм на пет и съм в предучилищна. Всички са очаровани от учителката, а аз разбира се, не мога да я понасям. Много е мила и все те гледа с тия влажни очи, което си е по-зле от това да те тъпчат с фрикасе. Но има нещо в нея, което ме интригува. Когато отблъсквам каприза й да напиша тая буква или оная цифра, щом дойде мига да не откликна на търпеливата й молба да бъда като другите, тя прави жеста. Казвам ти, това е най-изразителният жест, който съм виждал. А гримасата подир жеста не му отстъпва и на йота. Учителката вдига ръка – бавно, плавно и сякаш несъобразно времето – изпъва трепетни пръсти и едва докосва челото. Изведнъж лицето й се смръщва, а погледът й пробягва встрани. И тогава идва стонът, по-скоро ще го усетиш, отколкото чуеш, ще изтече, преди да е започнал. Мама каза, че това е мигрена. Тати рече, че е симулация на оргазъм. Ако щете ми вярвайте, но не възнамерявах да се насера. Случи се докато пишех “т”, а то се получаваше като “8”. Вдигнах ръка, за първи път в живота си, а учителката засия. Когато й казах какво съм сторил, дойде жестът, гримасата и стона. Опитах се да поясня обстоятелствата, които ме доведоха до настоящото състояние, пледирах невинен поради непредпазливост. Но тя се разкрещя. Не знам защо на нея й е позволено да менструира по време на час, а аз да нямам право да се насера в същото това време. Една менструираща и един насрал се устремено се носеха нагоре по стъпалата към кабинета на директора. Но кой би могъл да допусне, че щом влезем при него, той ще пие от срамното лекарство. Аз съм на пет и виждам добре, да пиша не мога, но да чета съм майстор. На опаковката издайнически буквите личаха: коригира нарушения на водно-солевата обмяна. Има антихипертензивно действие. Вече знаех, този човек беше пикльо и ползваше диуретици. - Заповядайте, колежке Недостеклова, аз току що си мислех за вас. - За мен ли? – попита моята учителка и за миг ми се стори, че очаква да чуе нещо хубаво. - Да, да, точно за вас. Вижте, Недостеклова, тук имам един портрет, реших да ви го дам. - Портрет ли? Да го дадете на мен? – Недостеклова едва ли разбираше какво й говорят, сигурен съм, че превръзката й попиваше далеч по-добре от нея. – Какъв портрет? - На Хегел. Тоя ме уби, щях да се насера отново. - На кого? – опули се учителката. Има жени, които все чакат оргазма, но уви… - На Хегел, Недостеклова, на Хегел. Това е онзи философ, дето… как беше: “Предметът е, и той е, защото е.” - Не разбрах! Какво е предметът? – бях убеден, че Недостеклова вече се нуждаеше от смяна на превръзката. - “Феноменология на духа”, Недостеклова! – директорът описа грациозно движение с ръка, сякаш рисуваше – Ех, Недостеклова, да знаете от мен, красиво нещо е философията – но се наложи да прекъсне въображаемия си рисунък, щото диуретикът се беше задействал и директорът се сграбчи през панталона за пикалото. В същия момент, сякаш в резултат на синхроничност, моята учителка беше сполетяна от жеста; тя просто не можа да го удържи. Казвам ти, беше цяла хореография, той смъква ръка, тя я вдига, той се притулва, тя се разкрива. Мама ме учи да съчувствам, когато човек го боли. Татко казва, че дисменореята е сестрица на мигрената, неосъщественият оргазъм тръгва отдолу и удря някои жени в главата, също като при тантристите. Тогава видях портрета, снет от стената и опрян зад вратата на директорския кабинет. Един възрастен и малко страшен мъж ме гледаше строго. Изведнъж директорът напусна философския си блян и се вгледа в мен. Мисля, че чувах как работят бъбреците му. - Недостеклова, защо сте довели този малък господин? - Ами той се е ъ-ъ… нали разбирате – учителката завъртя очи и посочи с тях късите ми панталонки. - Какво, Недостеклова, да не би да се е… напикал? - Не, господин директор, той направи… другото. - Как така, Недостеклова – ококори се пикльото, – та той е още малък, дете е, какво говорите? То само мъжете, нали ме разбирате… - Не, не, господин директор – подскочи Недостеклова, – не това друго. Другото друго. Почитателят на Хегел беше истински озадачен. Кое, по дяволите, би могло да е това друго друго. На края му хрумна гениална идея, реши да попита мен. - Какво си сторил, момчето ми, кажи? Не виждаш ли, че си разтревожил своята учителка? Понеже съм единственият откровен човек в тая стая рекох без колебание: - Насрах се. - Точно това направи – потвърди Недостеклова, сякаш до преди малко беше забравила думата. - А-а, това ли си направил – добави директорът и поклати дълбокомислено глава, после ме попита. – И защо си сторил това, момчето ми? Не знам отде ми хрумна, но ми дойде добре дошло и ми се лепна за устата: - Насрах се, и се насрах, защото се насрах. Казвам ти беше гръм и почуда, по рефлекс той смъкна ръка, тя пък вдигна ръка. - Н-не разбрах, з-защо си се насрал? – изпелтечи директорът, а сетне зина с уста. - Това е феноменологията на моя дух, господин директоре – отвърнах аз. – Красиво нещо е философията. Тъмно петно обагри светлокафявия панталон на директора, гняв личеше по лицето му. - Ти, подиграваш ли се с мен, момче, или какво? - Той и с мен така се държи, господин директор – пропищя Недостеклова, а бялата й пола вече червенееше. - О-о, така ли – размаха пръст директорът, който напълно бе забравил диурезата си – май училището ще се раздели с теб, момче. Да, да, ще се раздели. - Мен ако питате, господин директор, по-добре си разделете с Недостеклова по една превръзка – рекох аз. Той я погледна, тя се видя; тя го мерна, той се съзря. След което се погледнаха в очите и ме забравиха. Тъжно е царството на възрастните. Тогава аз се завъртях, препълнените ми панталонки се поклатиха тежко, отворих вратата на директорския кабинет, намигнах на мъжа от снетия портрет иззад нея, той се усмихна и също ми намигна, сетне най-тържествено излязох навън. ---------------- Тати вечерта ме разочарова, каза, че на смъртното си легло Хегел се оплакал, че само един човек го е разбрал, но малко след това добавил, че и той не го е разбрал. Сега като се замисля тъй ще да е, като е обяснявал насиранията си с някакви си предмети… Бъди ясен бе, човек!