Разхождам се и изведнъж падам... направо се пльосам на земята.  Боли.

Не, че ми е за първи път да падна. Не, че боли кой знае колко. Ама се ядосвам! Как пък се намери тоя камък точно на моята пътечка? Животът е гаден!   Не, че ми е за първи път да си го помисля. Но този път се замислям над тази простичка фраза, минала през ума ми за част от секундата. Как ме боли тая ръка!

Да, животът наистина е гаден. И боли. Понякога е кратка остра болка, друг път боли притъпено и задълго.  Понякога тече кръв, друг път боли някак отвътре. Но винаги боли. Постоянно. Дори когато ни се струва розов... той, всъщност, не си променя цвета - ние просто си сменяме очилата. За някои животът е розов, за други черен, за трети сив, за мен е жълт... и всичко това заради цвета на стъклата на очилата, които носим. Та, дори когато ни се струва розов, пак ни наболява от време на време при мисълта, че може да ни се счупят очилата и всичко да стане черно.

Да, животът е гаден. И боли. Дава ни нещо, после ни го взима, високомерно ни обръща гръб и отива на козметик да му изчисти черните точки. Безцеремонно  си тръгва и ни оставя с болката.

Защо е такъв? Нима му харесва да ни измъчва? Нима му е приятно да ни боли? Ами ако е прикрит садист? Е, тогава аз съм явна мазохистка!