Благодаря на всички ви за отзивите и съветите! Ето го и продължението.
-------------------------------------------------------

- Че каква мистерия, бе момче, самo мистерии са ви на вас в главите на младите южняци.
На стария Будай Андрус изглежа му трябваше поне литър уиски, за да почне да се напива.
- Ето за тва не ва харесват тука, заради тази ваша наивност. Ти, като си потичал няколко седмици с голямата пушка в ръка вече си мислиш, че знаеш и разбираш всичко. Това не са зверове, това са демони от преизподнята. Повече убиват отколкото ядът. Нека ти кажа нещо дето само аз го знам. Убиеш ли един всички останали стават триж по-хитри. Помня още когато почнаха да се развъждат незнайно откъде, помня когато нямаше ограда около града. Помня как ловците ставаха все повече и повече, все по добри и по добри... И нали се сещаш, че в правителствения офис би трябвало да се предават все повече и повече палци. Нали тъй? Знаеш ли какво става вместо това, знаеш ли? - Будунай го погледна въпросително и Матео беше принуден да поклати глава. - От няколко години насам намалят все повече и повече. Но все пак едно нещо се увеличава.
Старецът отмести завесата и показа каменните купчинки грижливо подредени по студената земя. Будай не казваше нищо, а само въртеше глава ту към прозореца, ту към госта си, показвайки, че коментарът е излишен.
Маркус наистина не беше чувал за тази част от историята, но се постара да не реагира.
- Никой няма да ти го каже, това тука е като обществена тайна. Дори и кметчето дето толкова услужливо припка подире ти. Да не си мислиш, че едната благодарност ще ти отвори всичките врати, момко! 
Местните наистина бяха много особени, винаги бе усещал, че пазят твърде много неща за себе си. Впоследствие беше приел, че това е характерът им.
Будай се разпалваше все повече и повече.
- Никой няма сметка да ти каже истината, погледни ги! Хващат се за теб като удавници за сламка, знаят, че тук нещата стават по-зле и по-зле. Но ще ти кажа едно колкото и статийки да драскаш, нищо няма да промениш. Това място няма да се съживи.
За кратко старецът сякаш се сепна и смени настроението си. Сви юмрук и заблъска по облегалката на дивана.
- А да знаеш още колко ковчега качват в корабите. Тях някой друг ще ги погребва.
Матео беше доволен до някъде, това беше добър материал, щеше да успее да го включи в цялата история. Оставаше главния въпрос.
- Господин Бунай, вие като гробар със сигурност имате уникален поглед над живот в околността. Кажете наистина ли смятате, че личност като Гром просто...
- ... Просто му е свършил късмета и най-накрая един от зверовете му е видял сметката. Рано или късно е трябвало да се случи и то се случи.

На връщане към града Матео имаше възможност да се порадва на местната природа в най-красивия час от денонощието. Гробището беше на едно от многото възвишения и от там лесно можеше да се наблюдава какво прави залезът с цялата околия. Матео се загледа в дългите сенки играещи под големите обли камъни накацали по торфа. Поникналата тук там, дълга жълтеникава трева се полюшваше нежно на вятъра. Въпреки слабата светлина по тези широти, всичко беше толкова живописно, че колкото и да му се наслаждава човек, след време, когато напусне това място, трудно ще си спомня, че със сигурност е бил свидетел на тази гледка.
Част от пътечката преминаваше покрай стръмния бряг на едно от многото малки фьордчета. По нататък, където и двата му бряга бяха по изравнени, следваше мост, а след него имаше гола масивна вулканична скала с извънредно гротески вид. Представляваше гора от стърчащи шипове, сякаш някой гигантски звяр скрит в дълбините на земята, напира да разтвори брега с демоничните си черни нокти.
Матео спря да мисли за скалата и реши да се съсредоточи върху казаното от гробаря. Макар и да не го беше очаквал, това беше най-полезното интервю до момента. Разбира се не беше доволен от теорията на стареца, но определено беше добро начало за статията му. Никой нямаше да бъде доволен ако се окаже, че най-феноменалния ловец в историята е допуснал някаква елементарна грешка и си е платил за нея. Или пък не? Понякога хората обожават да гледат как успелите се провалят. Може би така им е по-лесно да оправдаят собствената посредственост.
Мостчето се оказа по-стабилно отколкото му се стори от начало. Дебелите дъбови дъски тропаха глухо под краката му. Матео сякаш се събуди от собствените си мисли.
Въздъхна. Студените ситни капчици, насищащи въздуха изпълниха дъха му. Пред очите му отново застана странната черна скала, и отново по кожата му пробягнах тръпки. "Май никога няма да привикна към атмосферата на севера".
В края на моста Матео почувствува поредната доза дискомфорт, но това беше нищо, в сравнение с това, което предстоеше да му се случи. Челото му започна да се поти. Изненадващо за самия себе си, той започна да се оглежда разтревожено, взираше се ту в цепнатините ту в върховете на заострените скали. Усети, че му се причуват несвойствени шумове. Тихото ръмжене, което до преди малко беше взел за шум от плискаща се вода всъщност идваше от няколко метра зад гърба му.
Матео се обърна бавно. По лицето му беше изписано недоумение, объркване и ужас. На една висока скала видя, точно това което не би трябвало да вижда в защитения периметър. Грамадната паст на импробуса беше широко отворена, между безбройните остри зъби висеше дълъг език, от който капеха гъсти лиги. Зеници на импробусите бяха много мътни, на пръв поглед не може да се прецени къде точно са насочени, но въпреки това, в този момент Матео усещаше как жадния за кръв поглед пълзи по тялото му. Започна да отстъпва бавно назад, с надеждата да се скрие зад близкия завой. Дали от страх или от неловкост, точно в този решителен момент не успя да се задържи на краката си. Подхлъзна се някъде и се строполи между две скали. Импробусът сякаш само това и чакаше. Почти едновременно с падането му подскочи с мощните си задни крака нагоре. Направи го без засилка и съвсем неочаквано, сякаш се изстреля в небето. В този момент Матео не вярваше, че това се случва. Това беше един от тези мигове в които ти се струва, че това е кошмар от който всеки момент ще се събудиш.
В последния момент младият журналист, по силата на някакъв инстинкт успя да се вкопчи в скалите с ръце и да изпъне двата си крака на горе. По късно, той и нямаше да си спомни, нито как звярът е летял към него, нито коя негова част се е срещнала с кубинките му. Объркването на импробуса от неочаквания удар трая само миг в който той се изправи и подготви за нова атака. Няколкото опита да го захапе за крака бяха посрещнати от също толкова на брой отчаяни, но ефективни ритника по муцуната. Това беше единствения начин на все още лежащия на земята Матео да се спаси от извънредно широката захапка.
Звярът се дръпна назад, скалите пречеха да заобиколя жертвата си. Без да прави твърде много безсмислени опита да го захапе за от към краката, импробуса направи още една крачна заднишком, а после се изстреля повторно нагоре, за да преодолее по парабола обхвата на ритниците и да стовари цялата тежест на захапката си върху врата му.
Тези няколко секунди бяха шанса в който журналиста трябваше да се вкопчи или да се прости с лицето и живота си.
Четиридесет и пет калибровия куршум, едва напуснал цевта се впи в небцето на хищника. Единствения звук, който придружи отекващия изстрел, беше този на пръскащи се по скалите мозък, кости и кръв.
Звярът вече беше мъртъв, когато се строполи върху гърдите и главата на Матео. Всичко наоколо почерня.


Разказът е в 5-6 глави, бих оценил всякаква конструктивна обратна връзка и коментари. Благодаря!