Шала и шапката остава само една ивица от Полезрението, но и това стигаше за да се вижда разцепващото равнината дере. Мястото беше много добро за засада.  Проблемът беше мразовития вятър идващ от към планината, но не беше само това Сакари говореше твърде много, а Туук твърде малко.
-   ... Какво значение има, те си заминаха година след като Маркус изчезна, не прокопсаха без неговото сътрудничество. Пък и видяха че "дивия север" вече не е съвсем див. И тук има държава и тук има данъци и закони. Единствения начин да ги избегнеш е да заживееш в планините още по на север, като диваците и да се промъкваш вечер в града за да си купиш каквото ти трябва. Другия начин, както казах просто да изчезнеш с парите си в някое друго кътче на света. Това никога не е трудно при съответната сума и е още по-лесно ако...
-   Айде по-тихо плямпало такова, заради голямата ти уста щяхме да станем клиенти на Будай миналия път.
    Сакари се намръщи и за пореден път пропълзя странично към Матео. Беше известно, че Сакари не обича продължителните засади. По природа бе доста разглезен, но все пак сред ловците беше уважаван заради невероятните му следотърсачески умения.
 -    Виж, може да не си го забелязал - продължи Сакари с по тих тон - но хората идват тук с една определена нагласа. Минават хиляди километри за да попаднат в този самотен леден ад, за да се почувстват малко по-свободни. Не искат да са жертви на снизходителността на "големия брат". Всеки...
    Матео предпочиташе да оставя хората свободно да споделят мислите си относно казуса, но с този следотърсач се налагаше да спори.
- Виж смяната на самоличността и укриване на данъци понякога излиза по-скъпо от плащането на самите данъци. Преди да дойда, се поинтересувах от тази теория, направих приблизителни  изчисления относно финансовото състояние на Маркус преди да изчезне, и от това с което разполагах се оказва, че той не е дължал много на държавата.
Сакари поклати глава.
-    Да си беше направил труда да се поинтересуваш що за човек е бил нашият Маркус. Той беше много самоотвержен и независим. Да, всеки ще ти каже че, беше доста по-комуникативен от колкото някои хора си представят, но все пак винаги някак си оставаше дистанциран и троснат. Все правеше напук на всички, по един много особен начин. Не остаяше плавния и установен ход на ежедневието да определя живота му. Правеше всичко по-свой си начин, като цяло правеше всичко сам. Сам си поправяше сноумобила, сам си шиеше дрехите, сам се  подстригваше, сам си правеше ножове, някои казват. че понякога дори и пътища не ползвал. Не! Маркус не може да се вмести в твоите сметки. Колкото и да е дължал, пак не би платил платил на бирниците. Нали така Туук.
     Братовчед му беше много по-спокоен. Без да вдигне очи от мерника промълви тихо.
  - Този човек си купуваше единствено инструменти и патрони. А също така си имаше вземане даване с онези лигави начинаещи тур оператори,  братовчед ми вече ти разказа за тях.
  - Видя ли казах ти. Имам усещането, че и с тия двамата се е занимавал само, защото никой друг не ги взимаше на сериозно.
 Журналиста изпусна събрания въздух и се замисли. Типичната ситуация, не стигна по-близо до отговора, но пък възникваха още повече въпроси. Тези дребни подробности за Маркус Гром бяха интересни и щяха да се харесат. Придаваха на мистериозния ловец малко по-земен вид. Някои читатели щяха да се асоциират с него, други да да си спомнят за свои близки и познати...
    Матео се протегна плавно и изключи диктофона, но не го прибра, оставаха още въпроси, щеше да потрябва.
    Тъкмо щеше да попита ловците за теорията на Ира и за странната пролука в оградата когато в едно от лъкатушещите завойчета на потока се забеляза движение.
    С присъщото си професионална флегматичност Туук се просегна на свой ред и включи балистичния компютър, който беше свързан с оптическите им мерници. Хитрата джаджа бе свързана с много сензори и изчисляваше всичко, на ловците не им оставаше друго освен да натискат спусъка. Взимаше се предвид разстоянието, ъгъл, девиацията на нарезите, ефекта на Магнус. Списъкът продължаваше с още около половин дузина фактора, за които Маркус не можеше да не мисли докато нацелуваше препоръчаната от машината точка проектирана в мерника му. Трябваше да стреля нагоре и надясно от истинската цел. Може би точно за това и не го биваше в стрелбата. Мислеше твърде много.
   Сърцето му затуптя. Трябваше да чака изстрела от по-опитния ловец, а междувременно трябваше да гледа как импробусие се приближават. Глутницата се промъкваше предпазливо душейки и оглеждайки бреговете.
 Бяха на почти деветстотин метра далечина, но Матео усети, как капчиците пот се стичат от гърба му и как влагата им и вятъра подлютяват всеки нерв по хълбоците му. И за това също не биваше да мисли.
    Зверовете му изглеждаха по-страшни от всякога. Отворените им челюсти пръскаха пенливи потоци лиги. Голите им покрити с петна тела бяха голяма загадка. Матео не си спомни момент, в който да не са го побивали тръпки от този странен факт. Импробусите оцеляваха при температури много по ниски от нулата без никаква козина. Биолозите казваха, че това се дължи на метаболизма им, но нищо конкретно по темата до сега не беше открито.
 Матео потръпна от първия изстрел от пушката на Туук,  Сакари стреля веднага след него.
 Сърцето на Матео заблъска здраво в гърдите и той натисна спусъка сякаш насън. И точно, като такъв щеше да си спомня тази стрелба.
  Димящите гилзи  скачаха една след друга от затворите и разсичаха студения въздух насред симфония от раздиращи тишината гърмежи. Екотът им се преливаше, стихваше и подновяваше само след няколко секунди. На края всичко свърши така както беше почнало. Глухото мълчание се разлети обратно до всеки кът на тундрата, сякаш винаги е било там.
    Мина известно време, преди Матео да се опомни, двамата братовчеди вече събираха оборудването.
    По пътя надолу на никой не му се приказваше.
    Оказа се трудно, въпреки, че се спускаха в падината по най-полегатия склон.
    Бързото поточе все още бе обагрено от лилавата кръв на зверовете. Чак сега можеха да оценят резултата от стрелбата си. Бяха застреляли седем звяра.
    За пръв път Туук изрази някаква емоция. Докато изтегляше големия си нож, устните му се разтеглиха в мълчалива усмивка стигаща от ухо до ухо. Матео още държеше пушката в ръката си. Не знаеше как да се чувства. Днес бе отстрелял толкова колкото през първия си сезон. Стоеше като прикован докато двамата братовчеди се кикотеха, докато режеха предните десни палци от лапите на мъртвите импробуси.
    - Е, Матео видя ли, че не е чак толкова трудно, ако върви все така ще станем по прочути и от Маркус Гром. И да дойдеш да пишеш и за нас, ей! Хе хе.
    Матео не отговори нищо, сякаш все още не му беше минал адреналина от стрелбата. 
Изненадващо за себе си усети, че погледа му бе прикован към мъртвя звяр в кракатаму. Мътно-сиви зеници гледаха право нагоре към оловното небе, от зейвалата уста шуртеше димяща топла кръв. Стомахът на журналиста се преобърна. Целия свят се замъгли, завъртя и потъмня, тогава, сякаш по чужда воля Матео вдигна пушката си и натисна спусъка, след което последва сподавено късо скимтене . Почна да вижда само отделени моменти от случващото се. Звуците достигаха до него отдалечени и приглушени. Действаше без каквито и да е усилия, сам по себе си. 
 Така и не си спомни съвсем добре какво се беше случило. Единствения му ясен спомен беше как се е надвесил над вече мъртвия импробус и го налага с приклада на потрочената си пушка.
   Внезапно го налегна пристъп на изтощение и се сгромоляса на студения чакъл. Когато надигна лава след известно време видя как Туук облян с лепкава лилава кръв, седи треперейки пред още един проснат импробус.
   Матео се изправи и приближи до звяра който, по чудо бе успял да застреля в началото на атаката. Когато го избута настрани видя треперещия ембрионална поза Сакари. Последният отмести плахо ръцете си и го изгледа, след което се опита да се изправи.
   Изглежда, че всички бяха добре. Матео се обърна за да погледне още веднъж съсипаната си пушка.
   Вятъра отново напомни за себе си. Дори и в цепнатината се виждаха високите върхове на планината. Матео беше прогизнал от пот и усещаше дори и най-лекия полъх. като леден бръснач режещ мускулите му, чак до костите. Но дори и това му се виждаше незначително. Матео не мислеше за нищо докато бършеше капчиците кръв от лицето си.
-   Хей Сакари, или ти Туук, пушката ми се скапа. Ще ми заемете ли една от вашите?
И отново погледна към далечните върхове.


-------------------------------------------------------------------------------
Разказът е в 5-6 глави, бих оценил всякаква конструктивна обратна връзка и коментари. Благодаря!