Сам сред нищото (1 част )

                      ужаси                

                                ..............

 Таксито се движеше плавно по заснежените и тъмни софийски булеварди и Калин с усмивка наблюдаваше падащия върху предното стъкло сняг, осветяван от оранжевите светлини на уличните лампи. Беше около полунощ и движението бе доста разредено. Тук-там се появяваха бели и червени светлини от други автомобили, които малко след това изчезваха в тъмната снежна мъгла. Шофьорът се опитваше да проведе разговор, но умората надделяваше върху мисловната дейност на Калин, който отговаряше краткосрично и неясно. След малко двамата вече бяха потънали в мълчание и всеки се занимаваше със своите дейности.

 Автомобилът мина жълтите павета на “Цар Освободител”, след това свърна през кръстовището до Софийския Университет и се насочи към Орлов мост. Когато прекоси моста, колата пое по правия и широк булевард “Цариградско шосе”, увеличавайки значително скоростта. Все пак до “Младост 4” имаше доста път и Калин реши да се отпусне в сладка дрямка върху меката седалка. Разноцветните и светещи коледни украси по уличните лампи  преминаваха като на парад през уморените му очи, като постепенно започнаха да се сливат и разреждат в тъмнината на съня...

 Събуди се заради лютия мраз, обзел и сковал тялото му. Всичките стави го боляха, а гърбът му бе изкривен от неудобната поза. По космите на носа се бяха образували ситни ледени капки и той поемаше чрез тях мразовит въздух. Отвори очи и се загледа.

 Седеше в автомобил, разположен на седалката до шофьорската, а на мястото определено за управлението на машината нямаше никой. По предното стъкло студът бе сътворил красиви снежни шарки, а слабата синкава светлина, идваща от всички посоки, показваше, че е ранна сутрин.

 Къде се намираше по дяволите? Какво правеше тук? Спомените от снощи постепенно започнаха да нахлуват в главата му.

 Беше на гости при приятелите си, стоя до към единадесет и половина, след което хвана такси за Младост 4. По-нататък не помнеше нищо, защото по време на пътя се опита да заспи и може би наистина бе успял.

 И се бе събудил тук!

 Дали това беше същото такси?  

Навярно да, защото Калин видя угасналия таксиметров апарат и тъмночервеното екранче, което трябваше да показва цената и километрите.

 Обърна глава към празната шофьорска седалка и постепенно насочи погледа си към волана. Ключовете бяха на стартера.

 Една страшна мисъл мина като гръм през съзнанието му: “Ами ако съм отвлечен? Отвлечен и изоставен в студа!”

Той бавно натисна дръжката на вратата и бутна замръзналата кора. След кратко усилие тя поддаде и се отвори.

 Леден въздух нахлу във вътрешността на колата, забивайки се безкомпромисно в лицето и тялото му. Веднага след това той усети по краката си рохкавия сняг, който бе затрупал обувките му.

 С рязка крачка Калин излезе и се загледа в околността. Намираше се в неравна местност, съставена от ниски дръвчета и храсти. Зимна мъгла се беше спуснала и ограничаваше обхвата на погледа му. Студът бе свиреп и непоносим. Щипеше лицето, ушите и ръцете му, които бяха придобили розово-лилавия цвят на изстудяването. Навярно беше поне десетина-дванадесет градуса под нулата.

Снощи температурата беше доста по-висока, около петнадесет, и Калин се бе облякъл със сако и риза. Тънкото му вечерно снаряжение държеше топло, а сега, изведнъж се оказа на място, където беше поне с двадесет и пет градуса по-студено.

 Какво се бе случило тук? Къде се намираше сега? Това място трябваше да е извън София, защото въздухът бе сравнително чист. Навярно бе попаднал на Витоша?

  Погледна към спрелия автомобил, марка "Хюндай" - жълт на цвят с множество надписи по него. Натрупалият сняг отгоре пречеше да се види пластмасовата табелка "Такси".

 Значи шофьорът го беше зарязал тук и бе отишъл някъде другаде. Възможно ли е таксиметърджия да остави своя автомобил на един непознат и да хукне из гората? Може би не, може би се бе случило съвсем друго нещо.

 Калин отново се върна на мисълта за отвличането. Дали го бяха упоили и докарали дотук?

Той напипа джобовете на спортното сако. Извади документите и парите си. Всичко бе там, така както си го беше оставил.

Тогава защо да го отвличат? Семейството му не беше богато и едва ли щеше да е в състояние да плати минимален откуп, камо ли пък нещо крупно. Навярно го бяха объркали с друг. Всичко бе възможно в днешно време? Ставаха грешки, макар и нелепи.

 Тогава?!? Как да се измъкнеше от тази ситуация? Как да изтриеше заблудата и да получеше шанс да се освободи от това ледено запращение?

Може би похитителите ще дойдат, ще го упоят отново с някакво вещество и ще го закарат на някое тайно масто. Калин потръпна от тази мисъл. Бе чел достатъчно подобни статии, за да го направи. Във филмите можеше и да има хепи-енд, но в истинския свят нещата не бяха толкова розови. Но не, и в това обяснение нямаше логика, къде ти! Ако бяха решили да го отвличат, досега да са го закарали не тук, а в някоя тъмна стая. Щеше да прикован с белезници към старо легло с метална табла или завързан с въже за някой стол.

 В такъв случай какво беше станало с него? Какво бе станало с шофьора?

Калин отиде от другата страна и се огледа - около колата нямаше никакви стъпки, нито вдлъбнатини в снега, които да издават каквото и да било. Отзад следите от гумите също се бяха заличили, сякаш този автомобил бе стоял тук от дни.

 Отвори шофьорската врата и седна на седалката пред волана. С ключа завъртя стартера, но автомобилът не запали? Опита още веднъж... и още веднъж... и отново същият резултат. Транспортното средство беше дълбоко замръзнало.

 В началото чувстваше страх, който донякъде бе притъпен от неистовия студ, но сега започна да го обзема и отчаяние. Той бе сам на непознато място с чужда, неработеща кола и без никаква идея как се е озовал тук. Всичко беше прекалено шантаво, за да е истина.

 Възможно ли беше в близката околност да се подвизават и други хора? Но... дори и да ги имаше, нямаше как да е сигурен в тяхната добронамереност. Макар че в това странно положение, в което се намираше, най-добрият му шанс бе да рискува.

Той се изкачи на едно по-високо място и се провикна:

  - Ехоооооооо!!! Има ли някой туууууууук?

 Последва тишина. Страшна, тягостна тишина. Той отново се изпъчи и наддаде още по-силен вой:

  - Ехоооооооооооооооо!!!!! Има ли някой туууууууууууууук?

 Но и този силен вик се изгуби безвъзвратно в тишината на мъглата, остана да звучи последвалото кънтене в ушите му. Светът наоколо продължаваше да бъде пуст и скован от дебела снежна покривка.

 Дали пък не сънуваше? Дали след малко ще се събуди и ще се смее над ненужното си притеснение? Но за съжаление не беше сън, той познаваше и различаваше имагинерните игри на ума от реалността, а реалността, колкото и да бе странна, се простираше пред очите му.

 Калин осъзна, че е нужно да тръгне нанякъде, без значение накъде. Важното бе да не е тук.

 Хвърли един последен взор към сгушения в снега таксиметров автомобил и закрачи в избраната от него посока.

 Освен дървета и сняг, не се виждаше нищо друго. Нямаше представа накъде да се движи, не знаеше къде е изток, запад, север или юг. Тогава се сети да погледне часовника си и с изненада откри, че стрелките са спрели на нула часа и единадесет минути. Той завъртя копчето, но механизмът не тръгна. "Навярно и той е замръзнал от студа" - помисли си Калин и изруга наум.

  Стъпваше с бързи крачки по рохкавия сняг, а при всяко издишване от устата му излизаше топъл слой пара. Мъглата леко се разстилаше и местността постепенно се показваше пред зоркия му поглед. Природата бе еднотипна - редуваха се малки хълмове с полегати склонове, по които бяха накацали безброй дървета. Не се забелязваха никакви указателни табели или маркировки. Вече не беше сигурен, че е на Витоша, можеше да се намира в Люлин, или Плана, или която и да е част от света. Умората и гладът започнаха да си казват своята дума и той намали темпото на крачките си.

 Отпред нямаше нищо по-различно от безкрайните редици с дървета. Надяваше се да види някое отсечено дърво, или издълбани надписи по кората... или... каквото и да е, направено от хора. Но засега не намираше никакви знаци или следи от човешко присъствие.

  - Ехооооооооооооо! Има ли някой наблизооооооооо? - Калин отново се провикна и се заслуша в ехото на отразения му глас.

  - Ехооооооооооооо! В бедаааа съъъъм! - крещеше силно, а вълните на отчаянието все повече и повече притискаха мисловната му дейност.

 Вероятно беше поел по грешна посока. Нямаше смисъл да се върви повече - всред огромните поредици от дървета не се виждаше нищо отличително. Спря объркан, като се двоумеше дали да продължи напред или да се върне към колата. След малко се обърна и тръгна в обратната посока, от там откъдето бе дошъл.

 Стъпките в снега му помогнаха бързо да намери мястото, където грозно и самотно жълтееше автомобилът. Разходката бе загряла тялото му и мислите му вече щяха да бъдат далеч по-освободени и координирани. Той отиде към задната част на "Хюндай"-а и отвори багажника: освен една резервна гума, нямаше никакви други неща. После погледна отдолу под ауспуха, но и там не видя нищо особено.

Изведнъж се сети за GSM-а. Той се намираше в джоба на тънкото му спортно сако. Как не бе помислил за него по-рано? Май прекалената възбуда бе объркала цялостно мислите му и Калин бе разсъждавал по доста неправилен начин. Телефонът - неговият малък приятел, можеше да се окаже спасителят. Надяваше се да има обхват: ако имаше, щеше да си помогне много - един разговор с близките, със семейството или приятелката би му дал много повече увереност.

 Той бръкна и извади телефона от джоба си и... с ужас разбра, че батерията му беше паднала! Опита се да го включи, но не успя - екранът продължаваше да бъде тъмен.

  - Мамка му!!! - изруга той на глас. Отново влезе в колата и опита да я запали. Без успех! Липсваше и светлинна индикация, което значеше че в превозното средство нямаше ток. Иначе щеше да задейства парното и да се стопли.

 Отвори предния капак и се загледа - клемите се намираха върху акумулатора и бяха правилно свързани. Провери маслото, антифриза, дори спирачната течност. Установи, че всичко си беше в нормата.

"Навярно акумулаторът е паднал" - помисли си той, осъзнавайки че няма как да го зареди. Помнеше, че в предишната вечер когато хвана таксито, батерията на GSM-а му беше заредена наполовина. Така че не бе възможно да е паднала толкова бързо. Освен ако не е бил изложен на силен студ.

 Пак влезе в автомобила, затвори вратата, подпря глава на волана и се замисли. Вероятно таксиметровият шофьор го е изчакал да заспи, или го е упоил, после го е закарал тук и го е оставил. Може пък и да беше сменил батерията на телефона му и след това да бе сложил изхабен акумулатор на колата. И бе избягал. Или бе станало нещо с него. Или...

“Господи, май полудявам!” - каза си наум Калин. Кой щеше да тръгне да му подменя батерията на телефона или пък акумулатора с празен? Студът си казваше думата и си взимаше своето.

 Всичко беше прекалено налудничаво и безумно. Нямаше никаква логика, никакъв смисъл. Какво се бе случило, по дяволите? И защо? Защо точно на него?

 Опита да си спомни с най-дълбоки подробности предишната вечер. Последното, за което се сещаше, бяха коледните украси на булевард "Цариградско шосе" и след това беше заспал дълбоко, много дълбоко. За да се събуди сякаш на край света.

 Ами шофьорът? На пръв поглед в него нямаше нищо интересно - разговорлив усмихнат мъж, с прошарени коса и мустаци. Навярно беше обикновен човек, водещ обикновен начин на живот. Калин си спомни, че снощи му се спеше много и затова не бе настроен за разговори.

 Но... защо му се спеше толкова много?

  Заради късния час и заради бирата, която бе изпил.

  А възможно ли беше някой от приятелите да му бе направил нещо? Нямаше как - те бяха негови стари другари, бяха заедно от деца, Калин ги познаваше добре. Освен това той бе хванал таксито доста време след като се раздели с тях. Колата беше на една от известните фирми и паркирана на специализиран паркинг, заедно с много други автомобили...

Главата го заболя от тези объркани мисли, а студът пак завзе тялото му. Съзнаваше, че скоро няма да успее да намери решението на загадката. Погледна часовника си, като пак видя застиналите стрелки на циферблата. И ....

 ...очите му се разшириха от внезапно обзелата го тревога!

  Часовникът беше японски, "Сейко", чийто задвижващ механизъм се управляваше от движението на ръката. Той беше влаго- и студо-устойчив и бе невъзможно да спре ей така, от раз. Наистина тук бе доста студено, но не чак толкова, че да блокира механизъма. А нямаше как това украшение  да беше снето от ръката му, без да усети. Поне той така си мислеше. Ако беше упоен, това действие нямаше да представлява никакъв проблем.

 Свали часовника и загледа капака - пломбата върху него беше абсолютно непокътната. Спирането беше постигнато без никаква външна намеса.

 Калин се отпусна върху студената седалка и затвори очи. Вече не знаеше накъде да насочи мислите си. Нито автомобилът, нито телефонът му, нито часовникът му функционираха. Как беше възможно всичко това, дали бе плод на голяма случайност или на нещо много по-мистериозно и ужасяващо?

 Една неприятна идея се мъчеше да влезе в ума му и колкото и да се опитваше да я потуши, тя набираше все по-голяма сила.

  "ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА СЕ НАМИРА В ДРУГО ВРЕМЕ ИЛИ ИЗМЕРЕНИЕ"?

 В началото я бе приел за поредната глупост, появила се в размътения му мозък, но сега тя му се струваше разумна, дори реална. Дали по някакъв неведом природен закон бе попаднал в свят, където няма никакви живи същества, където студът и тишината властват над всичко наоколо?

 Калин стисна силно слепоочията си, за да прокуди зловещото прозрение.

                     ... следва продължение...