Преди време някой до мен ми каза:

-         Човек сам и за тоалетната не става.

Сега, прехвърляйки миговете, прекарани с него, си казвам, че е по-добре да прекарам живота си в тоалетната сама, отколкото някой да реве от нея с пълно гърло, че тоалетната хартия е свършила.

Той винаги се е дивил на решението ми да остана сама. А аз винаги съм му спестявала подробностите. Чистата истина е, че хората в нашата страна са генетично обременени от няколкото политически режима, минали през главите им и докарали ги до състояние на пълно объркване и обезсърченост. Тук битува схващането, че сам човек не може да се справи с живота икономически и това води до истеричното хвърляне от връзка във връзка. Имам приятелки, които решиха, че са срещнали мъжа на живота си, защото той има апартамент. Момент! Срещнал си апартамента или мъжа на живота си? Имам приятелка, която се раздели с мъжа, с който живя половин живот. И когато ми се обади подсмърчаща и нещастна по телефона, единственото, за което съжаляваше беше, че трябваше да доплати сама новата кухня, която си бяха поръчали.

Не ме разбирайте грешно, не защитавам нито една от наежилите се една срещу друга групи. Но ми стана обидно, когато клиент от Гърция ми каза:

-         Жените в България са много красиви, но евтини. Не си знаят цената.

Щях да се разплача, още повече, че бяхме в нощен бар и около мен гъмжеше от глигани във вечерни рокли. После се замислих и установих, че жените у нас вероятно са проекция на казаното от него. Защо ли?! Далеч съм от мисълта, че днешната жена е онази, описана в 26-те сонета на Шекспир, които могат да те докарат до сълзи. Нито пък се заблуждавам, че българският мъж, колкото и концентрат да е изпил, може да се докара до състояние да съчини дори строфа за своята любима. Жалкото е, че всъщност еманципацията прецака идеята за онази мила и ранима дама, заради която всеки рицар би подложил тялото си на безропотни изтезания.  Всъщност, тук, в България,  средностатистически се стига до секс на първа среща, два пъти по-бързо, отколкото в други страни от Европа, което свежда нуждата от дуели под кота нула. Обидно за женския род. Критерият за да се достигне до „единение" на телата не е: той е страхотен и страстта ми към него е неутолима. Жените тук се радват, като малки деца, ако им бъде платено питието, ако получат парфюм за някой празник и дерзаят до откат да обримчат мъжа във връзка, ако колата му е нова, от престижна марка.

Става ми мъчно, като гледам жените около мен, толкова красиви и умни, в чиито глави се блъска единствената мисъл – страх ме е да остана сама. А човек може да е десетки пъти по-сам във връзка, в която липсват разбиране и общи интереси.

След като се разведох за втори път, аз изпаднах  в същото състояние. Полудявах от мисълта, че ще се  прибера вкъщи и никой няма да се развика, че салатата му още не е готова и съм забравила да купя ракия или хляб. Около година се щурах от среща на среща и с всяка среща се опитвах да поведа човека към олтара, особено ако има кола на лизинг. Помогна ми да спра именно човекът, който ми каза, че съм за никъде сама. След 8 дълги месеца, в които ми беше достатъчно да поговоря с него за час или да изпия кафето си с него, разбрах, че съм влюбена. Че това е любовта. Тя не иска клетви, окови и обещания. Любовта е свободата да се рееш над останалите и да се усмихваш без причина. Ще ме попитате защо не се боря за него? Защото знам, че не това се очаква от мен. Защото аз също не искам това от него. Не желая да прекарвам часове на телефона или да дремя в чатовете, за да си говорим глупости. Понякога мълчим с дни, но онова съобщение, което накрая получавам в телефона си, струва много повече от всичко останало.

Не ме е страх да съм сама, защото обичам, дълбоко и искрено. Когато за първи път смених крушките в апартамента си сама, реших, че това е крайното падение на една принцеса. После с очарование установих, че мога да поправя  печката си сама и тя да проработи отново. Възхитих се и искрено, като разглобих прахосмукачката, сглобих я сама и не ми остана нито една забравена част.

Ще кажете, че съм се самозабравила в еманципацията си. Може би е така. А може би не. Справям се сама. Всяка една победа ме кара да се усмихна. Не паля пожари в душата си, заради хора, които след година ще осъзная, че дори не са ми симпатични. Чувствам се добре. Обичам да си легна вечер с хубава книга и да пия шампанско в леглото. Обичам да се събудя в три през нощта и да гледам за стотен път любимия си филм, докато заспя. И знаете ли, вътрешният ми свят е много по-светъл и пълен от този на повечето ми отчаяно ловуващи приятелки.

До ден днешен се опитвам да ги успокоя и да им вменя, че в истеричните си опити да се доберат до някой „свободен” мъж, те го прогонват. Умората от безконечните експерименти се отразява на лицата им, а разочарованията ги съсипват и озлобяват, докато ги превърнат във войнстващи амазонки, обвиняващи мъжете във всички грехове на света. Всеки обаче трябва да извърви пътя си сам, до онзи ден, в който със сигурност е наясно какво иска.