Вървя по път осеян с мрак и нищета. От време на време шипове забиват се в моето сърце и боли, толкова силно. Не мога да спра, нещо все ме бута. Обърна ли се виждам каменна стена, която се приближава към мен и не ми дава да се върна назад. Всяка крачка, която правя, става все по-мъчителна и по-мъчителна. С всеки шип, който се забива, сърцето ми кърви все повече и повече. Нямам сила! Искам това да спре ! Боже, помогни ми, викам аз, но се чува само ехото на моето страдание. Виковете ми изчезват в мрака все едно никога не ги е имало. Боже, нуждая се от теб! Моля те, отговори ми, прати ми помощ! Вече без глас съм, но въпреки това продължавам да викам и крещя! От болката краката ми се свиват и падам на земята. Нямам сила да продължа, а чувствам как стената ме притиска. Господи, със смирение заставам пред теб, моля те прости ми и ми помогни! Да, това бяха моите последни думи преди силата ми да си отиде съвсем.

Изведнъж мракът се разтвори и стената се спря. Светлина разкъса тъмнината и от нея се подаде прободена ръка. Тя ме хвана и ме вдигна обратно на крака, допря се до сърцето ми и премахна всяка кървава следа. Стана ми толкова леко, болката вече я нямаше. После чух и глас, който ми каза: "Толкова време те чаках да изречеш тези думи! Ако беше казала първо тях, вместо толкова напразни викове, по-рано щях да дойда и да те спася! Аз исках само твоето смирение! Сега ела при мен!"

Щастие обзе моето сърце и аз хванах прободената Му ръка и с едно искрено “Благодаря" тръгнах към светлината.