17.11.2011 г., 14:32 ч.

Само предателство не стига Глава ІІ 

  Проза » Повести и романи
982 0 2
45 мин за четене

Глава ІІ

 

1

 

         - … и тогава заминах за Прага. Трябваше да почна като барманка в едно заведение, ама нещо не се получи. Братовчедка ми имаше там един, нещо като гадже и той предложи да се снимаме в един порно филм.  Ти нали знаеш, че Прага е столицата на порното в Европа? Та предложи той и аз много не му мислих, защото вече я бях закъсала с парите. Пък и ми беше интересно какво ще стане...  Налей още едно, а?

         Напълних обилно квадратната чаша и се опитах да изобразя внимание.

- Заведоха ни в едно студио, ама направо все едно ще снимат "Отнесени от вихъра". Всичко си имаше. Режисьор, помощник, оператор, гримьорки. Съблякохме се и ни гримираха, знаеш. И никаква подготовка и инструкции. Един негър два часа ме помпа отзад, а едни мацки, не разбрах откъде бяха, едновременно ме...

         Монотонното бъбрене на смуглата хубавица ме обгръщаше като облак, но това изобщо не ми пречеше на пиенето. Бях пропуснал момента на нашето запознанство, но хич не ме беше грижа, защото имах далеч по-важна задача от това да слушам за анални подвизи. Тази вечер трябваше да се напия качествено и никакви разкази за развитието на порноиндустрията нямаше да ме отклонят от набелязаната цел. Затова бях сложил най-скучната си физиономия и усилено работех по въпроса в приятното и чисто кръчме с многозначителното име "Спуканата чаша". Всъщност от близо два месеца бях редовен клиент на въпросното богоугодно заведение и всяка вечер постигах набелязаните цели. Бавно напиване и при възможност финиширане между нечии бедра. По груби сметки ми оставаха пари за още четири месеца пиене и чукане, а след това... След това майната му. Собственикът на "Спуканата чаша" вече ме гледаше като роден син и затова всяка вечер за мен беше запазена отделна маса, заредена с бутилка минерална вода, купа с ядки и шампаниера с изстудена бутилка "Руский стандарт". Вече бях сигурен, че имам пръст в покупката на новото му "Пежо".

- Искаш ли да ти разправям как... - думите на девойчето до мен започнаха да се размазват във въздуха. Перфектно. След малко мозъкът ми вече ще се е превърнал на желе от руския спирт и ще съм само на крачка от пълната алкохолна амнезия. Любимото ми състояние. Вдигнах ръка, за да налея една двойна и да се довърша окончателно, когато неуспялата порноактриса ме срита под масата.

- Искаш ли да се разкараме от тоя кенеф? Гледам, че хич не ме слушаш и ако искаш да си `земем още една бутилка и да ме водиш да я пием у вас.

- Както кажеш - измърморих.

Извадих няколко смачкани банкноти, взех още една бутилка от бара  и поех след задника ù.

         Свежият въздух ме шибна в стомаха и за малко да ме търкулне на тревата.

- Добре ли си, бейби?

- Екстра съм... ъъ... както ти беше там името.

- Зорница, бейби.

         "Зорница, друг път." Поех още няколко глътки от свежия въздух и с ужас установих, че желето почти се е разкарало от главата ми. Направо ми се доплака за шестте големи водки, които се бореха с черния ми дроб и след малко щяха да поемат по канализацията. Изглежда е някаква деформация от времето, когато като действащо ченге ми се налагаше да пия с всякакви боклуци и да оставам трезвен. Започнах да пресмятам дали с още една бутилка нещата ще си дойдат на мястото или да си остана с евентуалното чукане, когато усетих сръгване между ребрата.

- К`во става, бейби? Ще тръгваме ли?

Сега я загледах по-отблизо. Около двадесет и няколко годишна, с тежък грим и два тона скука в очите. Миналото ù сигурно се събираше на 250 гигабайта ситен шрифт.

- Ще ми припомниш ли как се запознахме - измърморих

- `Ми ти ме погледна на бара и аз веднага разбрах, че искаш да си приказваме. 

- А-ха.

- После решихме да купиш малко пиене и да ме водиш у вас. Не помниш ли, бейби?

- Не ме наричай бейби.

- Добре, готин. Както кажеш, така ще ти викам. Пък ако искаш вече да тръгваме, че ми се смръзна пеперудката.

 

2

 

         Допотопната "Нокиа" подскочи от силната вибрация и заби десетина пирона в мозъка ми. Не чаках обаждане от никого в събота, особено толкова рано и затова затиснах глава с потната възглавница и я оставих да си дрънчи на воля. Само че до мен одеялото се раздвижи и една малка смугла ръчица се пресегна и изключи телефона.

- Ще поспим още малко, нали, бейби?

Беше ясно, че със съня е свършено, затова оставих поспаланката да реанимира и провлачих чехли към кенефа. Телефонът звъня истерично още няколко пъти между бръсненето и кафето. Още два пъти, докато преглеждах новинарските сайтове. Накрая реших, че е време да възнаградя упорството на отсрещната страна и натиснах зелената слушалка.

- Чавдар Колев?

- Кой го търси? 

- Казвам се Ради Асенов. Не се познаваме лично. Наредено ми е да са срещнем и да чуеш едно предложение. Така че, ако нямаш нищо против, можем да поговорим след... половин час - говореше ми на "ти" и звучеше като човек, който знае какво прави.

- Според мен имаш грешка, приятел - прозях се и понечих да изключа телефона.

- Ние не грешим, Колев. Или Чеко, ако ти е по-удобно. Мисля, че половин час ще е достатъчен да събудиш гостенката си. След това направи кафе, изпрати я и ме чакай. След половин час - и затвори телефона.

         Последните думи окончателно ме разсъниха. Откъде тоя Ради, или както и да се казваше, знае, че имам гостенка? През последните месеци абсолютно никой не се интересуваше от мен. Бившите колеги бягаха от мен като от прокажен, родителите ми бяха покойници от десетилетие, а последната ми сериозна връзка приключи преди повече от две години.

         Реших, че е безсмислено да привеждам бърлогата си в ред и затова заредих кафеварката с още кофеин и отидох да събудя светата невинност.      

- Какво става, бейби? – изглеждаше добре, въпреки изпития алкохол.

- Време е да ставаш. Ще имаме гости.

- Така ли? - изигра го доста неумело - и кой ще ни е на гости?

- Ами ти ще ми кажеш.

- И откъде аз да ти кажа, бейби?

- Снощи те помолих да не ме наричаш бейби!

- Добре б... скъпи.

- Спести ми и “скъпи”.

Погледна ме отчаяно и млъкна. Не че не подозирах за богатия ù речник.

- Така. Предлагам ти преди да пиеш кафе и преди да се появи нашият приятел, да ми кажеш коя си и да ми отговориш на още няколко въпроса.

         Кимна мълчаливо и се изправи седнала върху леглото. Малките ù гърди застанаха срещу мен и се разлюляха. При друг случай бих проверил отново вкуса и размера им, но сега имахме по-важна работа.

- Облечи тази фланелка. Чиста е. – подхвърлих един от моите парцали – слушам те. Как се казваш?

- Зорница.

- Нали се разбрахме да не се лъжем? Да опитаме отново и за последен път. Как се казваш? – този път извадих онзи поглед, с който си разбивах лед за уискито си.

- … Стефка.

- Видя ли, че не боли. И кой ти нареди да дойдеш на моята маса снощи, Стефче?

- `Ми… поръчаха ме.

- Как те поръчаха?

- `Ми снощи Дачо, сводникът ми, ме докара до заведението, посочи те и каза да седя с тебе цяла вечер. Да те заведа у вас, да те чукам и на сутринта като дойдел някой си, да се измитам. Всичко било платено. Ако пък си искал да ходим някъде другаде, да съм му звъннела на Дачо.

- Хайде, малката. Ставай. - картинката вече се беше изяснила.

- `Що?

- Време е да си ходиш.

- Ама Дачо каза като дойде някой, тогава да си ходя.

- Изчезвай, малката. Имам нужда от малко спокойствие.

Затворих вратата след нея и поех към кухнята за още малко кофеин.

 

3

 

         Звънецът на входната врата измяука жално. На времето, преди няколко години, когато купувах двустайната панелка в Младост, наследих и звънеца. От тогава го сменям. Пред вратата се беше изправил шишкав екземпляр, облечен в около 2000 евро. Очила бяха забодени в малкото джобче на гълъбовосивия Армани и целият му вид говореше, че не му дреме за плебеите наоколо. Особено за плебея с дънките и късата тениска срещу него. Само че екземплярът не знаеше една малка подробност. Аз го познавах, защото преди няколко месеца снимката му лежеше на бюрото ми и правех всичко възможно да науча колкото се може повече за него. На вратата ми се беше облегнал Ради Асенов - Фламингото.

- Може ли да вляза?

- Само ако кажеш "Добър ден". Вече е почти 12.

- Не съм дошъл да си говорим празни приказки.

- Ами довиждане тогава - понечих да затворя вратата.

- Слушай, нещастник, това...

         Не успя да довърши, защото десният ми прав поздрави диафрагмата му и изкара и малкото въздух, който имаше. Изчаках го няколко минути, докато се търкаляше по черджето и търсеше кислород и след като видях, че ще живее, го хванах за дебелия врат и дъното на скъпарските панталони и го довлякох в средата на хола.

- Искаш ли кафе? - все още гълташе жадно въздух и затова ме погледна недоумяващо.

- Ясно. Като ти се допие, ми кажи. Аз междувременно ще си налея. - отпих глътка ароматен горчилак и се отпуснах на дивана. Кафето е много важен елемент от деня ми и затова купувах три пъти по-скъпо и ароматно кафе от нормалното и го пиех без захар.

- Извинявай за преди малко, но ако не съм си взел дозата кофеин, ставам нервен. А и ти не ми каза "Добър ден", което още повече ме изнерви. Но капакът на всичко беше евтиният ти номер да ми закачиш оная палавница за опашка. Имаш ли да ми казваш нищо, или си дошъл да гледаме телевизия. Аз предпочитам "Cartoon Network".

- Може ли да седна? - най-сетне се престраши.

- Ти и сега си седнал. На земята. Но ако питаш за стола, може.

Няколко минути се гледахме. Аз безизразно, а той вече с любопитство.

- Донякъде се покриваш с това, което знам за теб - отрони накрая - вече беше се свестил напълно и ако не беше разчорления перчем, по нищо нямаше да се разбере, че се натискал с черджето ми пред входната врата.

- И откъде е този засилен интерес към скромната ми особа?

- Ще разбереш. Сега може ли кафе?

- Заповядай. Наливай си. Изобщо, чувствай се като у дома си.

         Наля си една деликатна доза и отпи. Явно му хареса, защото повтори няколко пъти упражнението. След още няколко посръбвания, вече окончателно във форма, шишкото пое въздух и ме погледна.

- От няколко седмици те наблюдавам - опита се да разбере дали думите му ме впечатлиха.

         Оставих го да гадае и продължих да си пия кафето. Обикновено мълчанието създава дискомфорт на отсрещната страна, а понеже не ми пукаше за комфорта на шишкото, продължих да се наслаждавам на ароматната кофеинова отвара и да блея навън.

- Мисля, че си пропиляваш таланта - продължи да ме гледа.

         На перваза на прозореца се разгаряше жестока битка за няколко трохи изсъхнал хляб. Няколко дребни врабци надаваха бойно цвърчене и с настървение се преследваха. Тъкмо реших, че не е зле да заложа малко пари на по-рошавия и по-злобния, когато Фламингото не издържа.

- Ти чуваш ли ме изобщо като ти говоря, или...?

         Погледнах го с любимия си поглед - ледотрошач и процедих:

- Неправилно започваш, дебелак. През първите седем години децата ги учат да се представят, като срещнат непознати. Разполагаш с още една минута да ми кажеш кой си и ако не ми хареса, ще те изпратя до вратата.

         Явно посмачканото му самочувствие от тежкия ми десен прав се беше върнало, защото ме погледна с насмешка.

- Не знам дали се сещаш, но вече не си баровец. Сега си обикновен кандидат пияница с празни джобове. Затова ме слушай внимателно.

         Вече ми доскуча окончателно. С обратната част на дланта му зашлевих мощна плесница точно преди да отпие от кафето и охх... скъпата раирана риза се оцвети в светло кафяво, а дебелата буза придоби кървавочервен цвят. Бях сигурен, че в ушите му звъняха празнични камбани. След това го хванах за скъпата яка и го повлякох към така добре познатото му чердже.

- Чакай, какво правиш? - изквича отчаяно. От плесницата бяха изминали три секунди и все още не разбираше защо е на пода и се влачи към вратата.

- Не обичам невъзпитани гости и както ти бях обещал преди малко, ще те изпратя до вратата.

- Добре, добре... пусни ме - пъшкаше под ръката ми - пусни ме, важно е.

Спрях се точно пред входната врата и го оставих да се строполи. След това се наведох над него и го загледах безизразно

- Има само един-единствен шанс да останеш. Аз ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. И ако не ми харесат отговорите ти, ще те изпратя навън през балкона. Живея на третия етаж, така че сигурно ще оживееш, но ще трябва да полежиш, докато зараснат счупените ти кости.

         Видя, че не се шегувам и закима усърдно с глава. След малко отново бяхме удобно разположени по старите си места, с тази разлика, че някои гледаха тъпо и имаха петна от кафе по ризата си.

- Нека започнем с името ти.

- Нали ти се представих. - преглътна шишкото.

- Да, помня, но е добре да го потвърдиш по някакъв начин.

         Извади шофьорска книжка от скъпия си портфейл и ми я показа.

- Така добре ли е?

         От снимката ме гледаше Фламингото, но с десетина килограма по-слаб. Погледнах датата. Явно е започнал да дебелее преди четири години. Сигурно се е оженил.

- Да приемем, че на снимката си ти и това е твоят документ. Втори въпрос. Какво знаеш за мен?

- Знам, че преди три месеца си арестуван за подкуп и сега си безработно ченге.

- Друго?

- Работил си в ГДБОП в "Наркотиците" и после са те прехвърлили във Вътрешна сигурност. Сигурно са се объркали. - ухили се гадно.

- Кой те изпраща?

         Облегна се назад и разхлаби възела на вратовръзката си.

- Първо искам да ти кажа, че представлявам много влиятелни хора.

- Не ме впечатляваш. Продължавай.

- Тези хора искат да ти предложат да свършиш малко работа за тях. Разбира се, срещу заплащане.

- Кои са тези хора?

         Размърда се на фотьойла и преглътна.

- Аз отговарям пряко пред един човек и засега не мога да ти кажа как се казва. Ако приемеш предложението, ще получиш 3000 евро. От  теб се иска...

- Чакай малко. Не съм ти казал дали искам да чуя това, което ще ми предложиш. Първо ще ми доразкажеш още малко за себе си и за шефа си.

         Замълча за момент.

- Аз трябва да ти направя предложение, а ти да ми отговориш с "да" или "не". Нищо друго. Не мога да ти кажа нищо друго.

- Няма проблем. Радвам се че си поговорихме. Сега, ако обичаш, знаеш къде е изтривалката. След малко започва "Том и Джери" и съм поканил няколко приятели пенсионери да го гледаме. Чао.

         Явно разбра, че няма да му се получат нещата и се надигна.

- Сигурно някой ден ще съжаляваш, че не прие да изкараш малко кинти.

- И така съм щастлив.

 

4

 

         Целият следобед премина в мързелуване, още кафе и разходка из виртуалното пространство. Обикалях информационните сайтове за нещо интересно и накрая, когато очите започнаха да ме болят от взиране, реших, че е крайно време да се заема с важните неща за вечерта. Хладният душ разкара облаците от главата ми и след половин час подсвиркване и маршируване се паркирах на любимата си маса в "Спуканата чаша". При вида на неразпечатаната ледена бутилка руски еликсир ме обзе въодушевление и реших, че животът е прекалено кратък, за да пропускаме малките му радости. Затова помахах на моята приятелка сервитьорката и започнах с наливането. По план около полунощ трябваше да съм ликвидирал бутилката и да поема към леглото си, но както всички знаем, животът е това, което се случва, независимо от плановете, които си правим. Тъкмо посягах да налея втората чаша от богоугодното питие, когато един до болка познат глас се обади зад мен.

- Не ти ли е малко неудобно да пиеш сам?

"Прассс...", чашата се разлетя на хиляди малки парченца по мраморния под.

- На всичко отгоре и ръцете ти треперят - усмивката на лицето не можа да скрие влагата в очите му.

         Не знаех дали сънувам, или тоя вампир, собственикът на "Спуканата чаша" не е започнал да смесва водката с някакви други вещества. Прегърнах стария си приятел и не можех и дума да отроня. Само усещах как сълзите бавно капят по земята. Нещо беше стегнало гърлото ми и единственото, което можех да направя, е да продължа да го държа в ръцете си и да се моля този миг никога да не свършва. Страхувах се, че ако го пусна, ще изчезне и аз отново ще се върна обратно на земята.

- Искаш ли да ме пуснеш? Ще помислят, че сме гаджета - опита се да се пошегува.

         Не ми пукаше какво ще си помислят. Не ми пукаше дали ще трябва да разбия нечия глава, за да имам тези няколко минути.

- Как си, Чеко?  - погледна ме с усмивка бившият ми шеф.

         Жоро Калинов. Гадното копеле. След като ме арестуваха, няколко дни не знаех какво се случва. Бях наясно с мръснишкия номер, който ми бяха скроили, но нищо повече. На втория ден той ме посети в ареста. Присъстваше още някаква гадина с него и единственото, което успя тогава да ми каже, бе "Бъди сигурен, че ще разровя цялата мръсотия." Оттогава не го видях повече. Когато ме уволниха и предавах оръжието и документите,  беше заминал някъде в командировка. Не вдигаше телефона си. Беше прекъснал всякаква връзка. И ето сега. "Не ти ли е неудобно..."

- Копеле гадно - все още не бях изтрил сълзите.

- Налей по чашка. За срещата ни. Нали не си станал токова стиснат.

         Сервитьорката междувременно беше изгребала счупените стъкла и беше вдигнала ченето си от пода. Никога не ме беше виждала такъв.

- Беше решил, че съм те забравил, нали?

         Поех въздух и отпих голяма глътка. Все още ръцете ми трепереха.

- По-скоро не знаех какво да мисля. Затова чаках.

- Правилно. В такива случаи интуицията ти подсказва какво е най-добре да прави човек. В твоя случай чакането беше най-доброто решение. Е, ако пиеше една идея по-малко, щеше да е екстра, но в крайна сметка черният дроб си е твой и можеш да правиш с него каквото поискаш. - усмихна се отново. Значи старият хитрец през цялото време е знаел какво правя. Отново усетих оная издайническа влага.

- Да се надяваме, че си е струвало.

- Накрая ще разберем. Нали знаеш какво е казал народът "Пилците се броят наесен"

- Кажи с теб какво се случва. Ясно е, че знаеш за ежедневните ми занимания, затова ще ти спестя подробностите от препиванията си.

- Мерси. Няма нужда -  глътна наведнъж чашата - сега, ако нямаш нищо против, ще отидем на едно друго место. Искам да се видиш с още един човек.

         Все още ми беше трудно да смеля всичко, което се случваше. Имах чувството, че се движа в някакъв сън и след малко ще се събудя. Само до преди час бях известен само на себе си и на сервитьорката в "Спуканата чаша", а сега от небитието се появи бившият ми шеф. Излязохме на въздух и шефът ме прегърна през раменете.

- Няма да те питам  какво ти е било през тези три месеца.

         "Недей", преглътнах наум.

- Знаех, че рано или късно всичко ще се нареди, но не съм предполагал, че ще отнеме толкова време - промърмори замислено. - някой с много големи възможности натиска спирачката, но ние ще го открием, да знаеш.

         "Ние" как сладко звучи. Настаних се в колата му и поехме нанякъде. Не попитах къде отиваме. Наслаждавах се на нощния въздух от отворения прозорец. По някое време шефът се обади по телефона "Имаш ли газирана вода и лед?" и предположих, че отиваме у тях да доизпием бутилката, която предвидливо бях сложил в джоба си. След половин час каране се озовахме пред стара кооперация в центъра на София. Калинов натисна звънеца на третия етаж. След малко вратата се отвори и... Брилянта увисна на врата ми.

Оная буца отново застана на гърлото ми.

- Как си, хлапе?

Шефът стоеше отстрани и се усмихваше.

- Хайде да влезем, че ще събудим съседите.

         Брилянта цвърчеше и подскачаше наоколо.

- Влизайте, влизайте в хола. Малко е разхвърляно. Влизайте.

         Едва сега усетих колко ми е липсвало всичко. Брилянта, шефът, работата. Влязохме в аптеката, която трябваше да бъде трапезария. Толкова беше чисто и бляскаво, че застанах до вратата, за да не създам хаос с дишането си.

- Сядайте, ето тук - Брилянта подскачаше като ученик и подсмърчаше от време на време.

         Настанихме се на широката кръгла маса с колосана бяла покривка и малкият веселяк зареди чаши, газирана вода и лед. След това седна до мен и загриза с настървение една ябълка. Когато беше нервен, винаги хрупаше нещо. Калинов напълни чашите и ни погледна.

- Успокоихме ли страстите?  Сега да поговорим спокойно и да обсъдим какво ще се случва оттук нататък.

         Погледна ме и каза.

- Разкажи ми за днешното си посещение.

         Защо ли не се учудих, че на този свят няма нищо случайно.

- Няма да те питам откъде знаеш. Сигурно след малко сам ще ми кажеш - подсмихнах се - С няколко думи. Днес около обяд пристигна един нафукан костюмар и наш стар задочен познат - Ради Асенов Фламингото. Беше се подсигурил да съм си вкъщи. Представи се като човек на някаква фирма или нещо такова. Предложи ми 3000 евро за нещо, което не пожелах да чуя и след това го изпратих.

- Дааа... така и предполагах.

         Не знаех какво предполага шефът, но когато му дойде времето, ще ми каже. Брилянта, все още нахилен, гризеше ябълката и въртеше топчестия си задник, затова го шляпнах приятелски зад врата да мирува. Шефът отново ме погледна в очите и каза.

- Искам да знаеш, че след като приключи цялата история, ти ще се върнеш отново в отдела. С изчистено име. Но не преди това. Освен мен и Брилянта, никой друг не е наясно със ситуацията. За останалия свят ти си просто поредното корумпирано ченге.

         Кимнах с глава. Предполагах, че нямаше да ме хвърли на кучетата, но сега когато го чух от устата му, отново усетих да ми омекват коленете. Май нещо съвсем съм се разкиснал. Време е да се заемам с работа.

- Като начало искам да ти кажа, че делото срещу теб е прекратено, поради липса на доказателства. Не го знаеш, защото информацията е от вчера.

- С други думи вече съм чист и мога да ходя на майната си, така ли?

- Нещо такова - усмихна се - а сега защо прекъснах всякакви връзки с теб. Още от самото начало на историята ми беше ясно, че има нещо доста по-дълбоко от това, което виждам на пръв поглед. Затова първоначално трябваше да те изолирам, за да мога да приспя змиите и след това да проуча нещата. Бях сигурен, че ще се справиш с изолацията, каквото и да ти струва -  замълча за миг - не ми отне много време, за да открия, че капанът ти е заложен от един наш общ познат. Славчев от СДВР. Сещаш ли се?

"Как можех да го забравя", кимнах мълчаливо.

- Само че Славчев е пионка и действа по нечия заповед. Затова засега съм го оставил на мира и го наблюдавам отдалеч. Трябва ми този, който раздава заповедите. Също така не съм напълно наясно с мотива за постановката, която ти бе направена. Най-логичното обяснение е, че се приближи прекалено много до “мокрия”, но не изключвам и други възможности. Единственото ясно в случая е, че Славчев е гадина и е потънал в лайна до уши. – запали цигара и се облегна назад. - Организирането на днешното посещение у вас ми отне около месец. По всяка вероятност утре ще имаш ново посещение, което вече трябва да приемеш. Умишлено няма да ти кажа нищо повече, защото искам да имаш чисти впечатления. След това ще коментираме. Нова среща ще има тогава, когато имаш пълна яснота за предложението. Връзка ще държим единствено чрез Брилянта. Сега ще ти даде обезопасен чат-канал и телефонен номер, в случай че се наложи спешно да се свържеш Това е.

         Следващият час премина в спомени за доброто старо време, още килограм ябълки за Брилянта и още няколко чаши водка. Накрая шефът се надигна.

- Да вървим да почиваме.

5

 

         Лежах в широкото си легло и се усмихвах на тавана. Почти се беше разсъмнало. Не мигнах цяла нощ и когато мракът започна да изсветлява, станах и заредих кафеварката. Бях толкова напомпан с въодушевление, че ми идваше да развея чаршаф от балкона и да запея "Тих бял Дунав...". Три месеца се търкалях в неизвестното и всяка секунда се питах дали ще успея да си върна живота. Срокът, който си бях дал, беше половин година. Ако до това време не получех някакъв сигнал, че гнусният номер, който ми скроиха, е разкрит... майната им. Майната му на всичко. Щях да си взема задника под мишница и да отлетя за топлите страни. Но ето че нещата си дойдоха на мястото. "Бъди сигурен, че ще разровя цялата мръсотия" беше казал Калинов и аз му повярвах. Калинов винаги изпълнява обещанията си. Сега отново съм в играта. Хладният душ режеше тялото ми, от кухнята се носеше аромат на прясно кафе и животът беше прекрасен. След леката закуска направих кратка разходка из виртуалното пространство и се заех с физиката си. Трите месеца на алкохолен маратон и нищоправене бяха отпуснали тялото ми. След два часа помпане на лицеви опори, огъване на коремни преси и силен тормоз на малката 50 килограмова щанга, приседнах на балкона и се зазяпах към планината. Мускулите ми потрепваха от  позабравеното усилие, но чувството, че тялото ми живее, беше страхотно. Тъкмо реших, че е време за нова порция тормоз, когато телефонът разтресе масата.

- Ало? - вчерашният номер се мъдреше на дисплея.

- Позна ли кой се обажда?

- Не!

- Мисля, че знаеш. Затова ще ти кажа следното. Шефът нареди да си поговорим отново, така че след малко идвам у вас.

- Не съм почистил, така че извинявай - вече беше затворил.

         Замислих се дали да не изпека бисквитки, за да залича впечатлението от първата ни среща, но реших, че гостът ми е широко скроен и ще ми прости. След по-малко от час любимият ми звънец измяука и на вратата се появи моят стар приятел Фламингото. Този път беше с неотразимо зелен костюм и светлокафява риза. Приличаше на пазач на лунапарк.

- Ще ми кажеш ли "Добър ден", или...

         Инстинктивно направи крачка назад и ме зяпна.

- Добър ден - измуча след малко. Кой казва, че боят не е възпитателно средство.

- Заповядай. Заслужи си кафето.

         Изсумтя и пое навътре към добре познатия му хол. Налях му конска доза кафе и му предложих една служебна усмивка. Отново приложих тактиката на мълчанието и в следващите две минути само сърбахме и се гледахме. Накрая разбра, че няма да обеля дума и с въздишка премести зеления си задник на края на фотьойла.

- Предложението от вчера остава в сила. Разбираш, че не ти казах нищо повече, защото не ми беше наредено.

- Ти само когато ти наредят ли пикаеш?

         Озъби се насреща ми.

- Не се заяждай с мен, ченге. Слушай какво имам да ти кажа.

- Давай. Но не забравяй последните два въпроса от вчера. Кой е шефът ти и кой си ти.

- Не съм ги забравил. Ще ти кажа кой е шефът ми и останалите въпроси стават излишни. "Дебелия" говори ли ти нещо?

- Срещал съм много дебели хора през живота си.

- Срещал си го и докато беше ченге.

-?!?

- Дебелия ми е шеф. Продаваме разни неща.

         Още в началото, когато спомена името, ми стана ясно с кого си имам работа. Дебелия беше дясната ръка на Киро Песа и по информацията, която имах до този момент, движеше всички дела на патрона си в България. Познавах го задочно. Изключително умен и опасен, негова снимка не се беше появявала в публичното пространство от почти десетилетие. Охраняваха го две армии. Една от адвокати и една от любители на огнестрелното оръжие. А на всичко отгоре сигурно имаше и височайша подкрепа, защото никога полиция не беше припарвала до обширното му имение в полите на планината.

- Какви неща продавате?

- На луд ли се правиш?

- На луд ли ти приличам?

- Много добре знаеш за какво става въпрос. Сега ще ти направя оферта, а пък ти ще ми кажеш "да" или "не" и само да ти кажа, че не ме кефи цялата работа. Ти също не ме кефиш.

- Не се притеснявай, аз също те обичам.

- Дебелия иска да донесеш нещо от Истанбул до София. Общо седем килограма. За това ще ти плати 3000 евро. Това е, "да" или "не". Ако се съгласиш, ела утре преди десет часа в къщата му. Намира се на...

- Знам къде се намира. Само че защо точно аз трябва да ходя до Истанбул? - усмихнах се срамежливо.

- Както ти казах, не ме кефиш. Но това е решение на Дебелия. Аз само изпълнявам. Предполагам, защото си огладнял достатъчно и защото познаваш пътеките. Нали до вчера ни гонеше - ухили се злобно.

         Започваха да ме хващат бесовете от този клоун и затова дръпнах чашата с кафе от ръката му и процедих.

- Предай на Дебелия да приготви парите и утре да ме чака, а ти си вземай дебелия задник и изчезвай.

 

         Таксито излезе на околовръстния път и след десетина минути препускане по посока на планината ме стовари пред огромна желязна врата, вкопана в триметров зид с десетина охранителни камери. Отпред до вратата се мъдреше квадратна будка, а след нея се виждаше малък паркинг с няколко мощни возила, вероятно принадлежащи на гостите на Дебелия. За него знаех, че е известен с огромната си мнителност и сигурно затова колите на приходящите дремеха извън оградата. След като вчера изритах пазача на лунапарка от бърлогата си, позвъних на Брилянта на новия телефонен номер, който ми беше дал. Не чаках и секунда, когато отсреща познатият глас се обади.

- Ей, здрасти!

- Привет, Брилянт, можеш ли да говориш?

- Давай, сам съм.

- Искам да ми изпратиш всичко, което имаш, и всичко, до което можеш да се докопаш, за Живко Милев - по прякор "Дебелия", дясната ръка на Киро Песа. Сещаш ли се за кого говорим?

- Абсолютно.

- Колко време ще ти е необходимо?

- Няколко часа, предполагам.

         По-късно вечерта на електронната ми поща беше пристигнала доста обемна информация. Брилянта се беше престарал. Беше ми изпратил справки дори и от ранните подвизи на Дебелия, когато е ходел с раздърпан анцуг и е мародерствал дребните собственици на кафенета и магазинчета. Беше извървял целия път от редова мутра, до най-високите етажи на организацията си. В досието си имаше всичко. Беше арестуван за побои, грабежи, изнудвания, трафик на жива плът. В по-късните години имаше подозрения за поръчителство на няколко показни убийства, но нищо не беше доказано, а от всичко прочетено успях да разбера, че възходът на организацията на Песовете се дължи изключително на него. Киро Песа присъстваше само като някаква сянка, докато  Дебелия колеше и бесеше. И изведнъж, преди няколко години нашето момче изчезва окончателно от публичното пространство. Затова не беше чудно, че най-актуалната му снимка беше от преди година и половина на някакъв прием по повод рождения ден на едно паркетно влечуго. На снимката се мъдреше някакъв дребен екземпляр,  който беше всичко друго, но не и дебел. Но на Брилянта може да се вярва. Щом твърди, че това е той, значи е той. Последната информация беше, че се е скрил в някакво бронирано имение в полита на Витоша и от там управляваше живота на планетата. Време беше да проверя какво се случва  и затова сега, обръснат и с измити зъби, се бях изтупал пред огромната му желязна врата. Докато оглеждах обстановката и броях камерите за наблюдение, един 130 килограмов веселяк с дънков костюм и несполучливо копие на каубойски ботуши от изкуствена кожа излезе от будката и ме погледна подозрително. Таксито беше отпрашило. Погледнах почитателя на дивия запад и му предложих най-слънчевата си усмивка.

- К`во пра`йш тука? - изгледа ме стръвнишки.

- Тук ли е срещата на клуб "Приятели на икебаната"? - усмихнах се още по-лъчезарно.

- К`во?

- Днес трябва да има заключителен урок по чайна церемония?

         Около минута му отне да потърси в десетстраничния си речник думите, които му сервирах и когато не ги откри, ме се озъби още по-страшно.

- Изчезвай, преди да съм ти натрошил главата. Тука няма... там... `дето го каза.

- Ами добре, усмихнах се примирено. Тогава не ми остава нищо друго, освен да се срещна с Дебелия. - лъчезарната усмивка изчезна от лицето ми и извадих любимия си леден тон - Обади се и кажи, че Чеко е тук.

- К`во? - това окончателно го довърши и каубоят приключи с речниците.

- Обади се и кажи, че Чеко е тук. Имам уговорена среща с Дебелия. - членоразделно натъртих всяка дума.

         След още минута сумтене, пъшкане, чесане и опити за мислене, голямото момче най-сетне посегна за радиостанцията на колана си.

- Тука един разправя нещо. Имал бил среща с шефа. К`во да го правя?

- Как се казва? - изпращя радиостанцията.

- Как се казваш? - ме погледна дебилът.

- Чеко - въздъхнах примирено. Нищо че му го бях казал преди секунди.

- Чеко - повтори в радиостанцията

- Да чака там! - изпращяха след малко отсреща.

         Следващите пет минути протекоха в съзерцаване на планината от моя страна и в сумтене от страна на дебила. Накрая желязната врата безшумно се разтвори и отвътре се показа още едно двуметрово добиче. С тази разлика, че погледът му не беше толкова налудничав. Предположих, че речникът му се събира на около петдесетина страници и с него ще можем да си говорим за интелектуални неща от сорта "Коя е най-яката бира в България". Огледа ме подозрително.

- Оръжие носиш ли?

         Поклатих отрицателно глава.

- Обискирай го - явно днес не съм много убедителен, щом не се справям с чифт добичета

         Каубоят ме опипа нежно. Направо ми се прииска да му стана гадже.

- Върви след мен - изръмжа новият дебил

         Последвах двуметровото добиче по тясна павирана алея. От двете ми страни се простираше растителност от половината планета, а малка армия от мургави градинари, облечени в спретнати оранжеви костюми, размахваше странни лопатки и дълги ножици и вдъхновено оформяше малката ботаническа градина. Добичето изобщо не се впечатли от ентусиазма им и ме поведе през джунглата към огромна прозрачна полусфера. Не можах да преценя само дали е от стъкло, или от планински кристал. Отзад зад прозрачната планина се виждаха кулите на смела имитация на средновековен замък, обрасъл с чемшир и други странни треви. Не разбрах само каква е връзката на замъка с абстрактното стъклено полукълбо, но в крайна сметка всеки сам избира в какъв кич да живее. Когато наближихме странното съоръжение, видях, че  нямаше никакви врати, а отвън нищо не можеше да се види. Мраморни стълби водеха някъде надолу към нещо като малък подлез. Спуснахме се по десетина стъпала, а  още толкова ни качиха в недрата на полусферата. Тук ни посрещна още една ботаническа градина, но в умален размер, която ограждаше стените и служеше като параван за любопитни погледи. По средата на цялото това нещо имаше басейн с олимпийски размери и малък бар на два етажа с няколко милиона бутилки, в случай, че устата ти пресъхнат от якото плуване. Пред бара беше оформена малка площадка с красиви масички и десетина шезлонга. Отвътре се виждаше, че полусферата е с подвижен покрив и точно сега той беше разтворен, а бледото майско слънце надничаше отгоре. Водата в басейна сигурно беше доста гореща, защото бели облачета пара се търкаляха над нея. Огледах се наоколо, но освен мен и растенията, нищо не подсказваше за наличие на живот. Добичето беше потънало някъде. Вероятно в обора си.

- Ела да се запознаем - един плътен глас ме накара да се обърна. Вдясно от мен измежду екзотичните шубраци се промъкна дребна фигура, облечена с копринен халат и пускаща облаци дим от огромна пура. В последствие щях да установя, че човечето пред мен е страстен любител на никотина и пурата не слизаше от устата му. Сигурно половин Куба работеше за него. Предположих, че някъде между шубраците има още една врата и домакинът ми я използва, когато иска да впечатли някого с фокусите си. Само че при мен не му се получи. Обърнах се към него и се приближих. Среден на ръст и доста слаб, гласът му бе учудващо плътен на фона на дребната фигура. Високо чело, постепенно преминаващо в плешивина и мургаво лице с дълбоките черни очи, които ме пробождаха като рентген.

- Ти си Чавдар Колев, нали така?

         Кимнах мълчаливо.

- Знаеш ли аз кой съм?

- Ако приемем, че това е твоята губерния, то тогава ти си Живко Милев, по прякор "Дебелия". Само че не ми приличаш на дебел. - обадих се.

          Приближи се към бара и забърка две чаши с уиски и лед.

- Ела насам - подаде ми едната - искам да видя човека, с когото се гонехме преди една година. Заповядай, седни.

         Разположихме се около басейна и отпихме от чашите. Течността наистина беше добра.

- Е, как съм? - погледнах домакина си.

- Нищо особено.

- Това е целта. - кимнах.

-?

- Да изглеждаш невзрачен, за да си вършиш работата.

- Щом си стигнал до тук, значи не си от най-добрите.

         Опитваше се да ме вади от равновесие, защото въпреки гръмотевиците, които ми се струпаха, си личеше, че все още съм във форма. А че съм във форма го знаех и без него. Личеше си по погледите на жените, защото когато жените спрат да те гледат по онзи начин, значи е време да се пенсионираш. Аз имах още доста време до пенсия.

- Всички правим грешки. - глътнах на екс питието и оставих чашата Да си ходя тогава. Щом не съм достатъчно добър. - станах и завъртях пети към малкия подлез.

- Не чух да съм казал, че може да си ходиш.

         Погледнах нагоре към купола.

- Направил си отделна планета. Добре си живееш тук. Само че на твоята планета не ми достига кислород. Не понасям и чужди заповеди. Сега аз съм си шеф. Така че сега се направи, че не виждаш как си отивам. Не съм дошъл да те гледам колко си велик. - изчаках да видя дали е смлял информацията и му обърнах гръб.

- На бара има всичко. Налей си още нещо и седни  - посочи ми шезлонга срещу себе си - нещо много сме докачливи.

- Бързам да се прибирам. Замесил съм тесто за кифлички и ме е страх да не превтаса.

         Отидох до така наречения бар. Всъщност си беше малък склад за подбрана колекция алкохол от цял свят. Налях си няколко пръста от провереното питие, добавих малко лед и се разположих срещу домакина си. Няколко минути се изучавахме и отпивахме от чашите        

- Значи ти си този Чавдар Колев, който ми създаде толкова ядове. - обади се накрая.

         Не отговорих нищо и продължих да го съзерцавам.

- Как се чувстваш от другата страна? Интересно ми е да го знам - усмихна се тънко.

- Защо ти викат "Дебелия"? - реших да сменя темата. Все още не бях  готов за лични разговори.

- Както си забелязал, не е заради външния ми вид. - натисна някакво копче до чашата си - Преди доста години, когато прохождах в занаята, се налагаше да се отблагодарявам дебело. И на колегите ти, и на тъпаците, които работеха за мен. От тогава ме наричат "Дебелия". Защото плащам дебело.

         От нищото се появи стройна хубавица, прилично облечена и погледна домакина ми въпросително.

- Скъпа, ще донесеш ли няколко сандвича и нещо за питието на нашия гост - хубавицата се върна в нищото, така както дойде.

         Последваха още няколко минути изучаване.

- Не ми отговори на въпроса. Как е от другата страна?

- Има си и добрите, и лошите страни - обадих се накрая - Едно от добрите неща е, че нямам началник и правя със себе си каквото си искам. Лошото е, че парите свършват прекалено бързо.

- Даа... - почеса замислено високото си чело - и аз така чух. Сигурно затова посегна на онези 2000 евро.

- Сигурно.

- Сега какво мислиш да правиш?

- Засега почивам активно. После ще реша.

- Не е много разумно.

- Кое?

- Да пропиляваш таланта си.

- Талантът ми беше да ви гоня.

         Погледна ме с полуусмивка

- Не, драги. Талантът ти е да се справяш със ситуации. Когато беше от другата страна, пак се справяше с различни ситуации, за наше нещастие. Само че времената се промениха. За добро или за лошо ти се полакоми за 2000 евро и сега си навън. Без подкрепа и приятели. Мога да си представя как се чувстваш.

         Направи кратка пауза. Спретнатата хубавица внесе табла с мини сандвичи и купа с ядки.

- Заповядай, вземи си - протегна ръка към сандвичите и замислено задъвка.

- Нещата не са толкова трагични на пръв поглед - усмихна се отново, след като изгълта няколко хапки - Времето, когато се работеше за едната гола чест и за някакъв имагинерен идеал, вече го няма. Сега светът има нов господар и той се нарича пари. Когато имаш пари, имаш всичко. Когато нямаш - си никой. Но ти го знаеш най-добре. Когато ни преследваше, работеше за едната заплата. Подлагаше се на рискове за няколко хиляди лева на месец, а може да са били и по-малко и се принуди да вземеш от нас, от тези, срещу които воюваше, за да имаш някакъв стандарт. Не мога да ви разбера, повярвай ми. Вместо направо да дойдете при големите пари, вие се натискате на някаква държавна служба и след това, с риск да влезете в затвора, си просите подаяние от същите тези, които преследвате. Аз си лягам спокоен, защото съзнателно съм избрал да бъда това, което съм. А вие? Вие как си лягате? Всеки месец се разписвате срещу някакви смешни пари и след това се прибирате вкъщи, заключвате съвестта си в някой сейф и излизате на улицата за още малко пари. Не ви разбирам наистина. Но това е човешката природа. Колкото и да си съвестен, рано или късно идва момент човек да проведе разговора, който водим и ние в момента.

         Не исках да водя такива разговори с човек, който продаваше отрова на децата ни, затова отпих безизразно и го погледнах

- Искаш ли да ми кажеш за какво съм тук?

- Разбира се. Не сме се събрали да си говорим само сладки приказки. Трябва да свършим и малко работа. Въпреки че не ми отговори на въпроса как се чувстваш, аз съм убеден в няколко неща. - направи драматична пауза и се пресегна да ми налее от ирландската напитка - твоите качества съм ги оценил отдавна и неведнъж съм си задавал въпроса как мога да те привлека на наша страна. Все пак ти имаше славата на неподкупно ченге. Но ето че ти сам даде отговора в ръцете ми. За което ти благодаря. Трябва да знаеш, че 2000 евро на месец не са сериозна сума и със сигурност не си заслужават риска. Ти си човек с качества и заслужаваш повече. Много повече.

         Опитах се да прибера усмивката в джоба си. Ето че пиковият момент на вербовката настъпи. Няколко кофи с ласкателства, придружени с приятни переспективи и хоп... мишлето е в капана.

- Имай предвид, че ако приемеш предложението ми, животът ти ще се промени коренно. Ще се промени до толкова, че с въпросните 2000 евро ще купуваш парфюми на любовницата си. А което е най важното, ако решиш, че този живот е за теб, можеш да растеш нагоре. Нашата организация има нужда от хора като теб.

         Стана от шезлонга и направи няколко крачки. Беше по-скоро нисък и като се изправеше, изглеждаше още по-слаб. Зачудих се как ли е оцелял в онези диви години, когато се искаше да си по-скоро як, отколкото умен. А този не беше от глупавите. Сигурно затова е оцелял.

- Какво мислиш за всичко това? - погледна ме в очите

- Не знам какво да ти отговоря - посегнах да сложа малко лед в чашата си - сам разбираш, че нещата не са толкова прости. Твоят човек спомена за някакви 7 килограма от Истанбул до София. Не съм толкова глупав да не се сетя за какво става въпрос и по-скоро съм склонен да свършим малко работа, да се разплатим и никога повече да не се видим - реших да се подърпам малко. Все пак ухажването е част от една връзка

- А аз бих ти предложил следното. Нека да свършим тази работа. След това си почини една седмица и ела да поговорим. През тази седмица ти ще имаш време да осмислиш това, което се е случило и ще имаш отговорите за себе си. Ако не ти хареса, се разделяме и никой няма да ти досажда. Съгласен ли си?

- Звучи разумно.

- И аз така мисля. Сега, ако искаш, да преминем към подробностите.

         Кимнах мълчаливо.

- От теб се иска в неделя, точно след четири дни  и точно в един часа на обяд, да отидеш в европейската част на Истанбул на улица Беяз тепе. Намира се на 800 метра от Капалъ чарши. В самото начало на улицата има четири кафенета. Теб те интересува второто. То е по-малко от другите до него. Влизаш вътре и сядаш. Който трябва, ще те познае. Ние ще имаме грижата за това. Ще си поръчаш кафе. На тръгване ще те изпратят и ще ти дадат чанта с това, което трябва да донесеш. Това е всичко. На теб оставям как ще отидеш и как ще се прибереш. Нека да е своего рода тест за уменията ти. Когато пристигнеш в София, няма да идваш тук. Във вторник отиваш на Женски пазар. Точно в 14.00 часа.  На паркинга срещу магазина за електроуреди ще е паркиран черен Нисан комби. Даваш стоката и си вземаш парите. Седмица след това, пак във вторник, те чакам отново тук. Какъвто и да е отговорът ти. Най-малкото ще поплуваме.  Нали така? А сега, моля да ме извиниш. Имам да свърша още нещо. Таксито ти вече те чака. На излизане ще получиш кредитна карта с 2000 евро лимит за разходите. Довиждане.

         Минах през подлеза и помахах за довиждане на оранжевите костюмчета.

 

6

 

- Хайде разказвай – подкани ме Калинов.

         Бяхме се разположили в домашната аптека на  Брилянта и отпивахме ароматни течности. Още същата вечер се свързах и уговорихме среща на другия ден и сега, удобно разположен срещу шефа, хрупах ядки и отпивах ледено уиски.

- Цялата работа се контролира и ръководи от Дебелия. Достатъчно го познаваме всички, затова няма да обяснявам подробностите около него. Вчера му отидох на гости. Впечатляваща постройка. Явно е любител на флората. Разполага с няколко дивизии градинари и обичайната охрана. Покани ме до басейна си и си поговорихме за нещата от живота. Както спомена Фламингото, говорим за седем килограма наркотик. От Истанбул до тук. Срещата е в неделя на обяд, в кафене на малка улица в европейската част на града. Вече проверих къде се намира. Не знам с кого ще се срещна. Предполагам, че ще изпратят снимката ми или нещо такова, защото на излизане от кафенето някой ще ми даде стоката. След това се връщам в София. След два дни във вторник, на паркинга на Женски пазар, ще предам стоката на някого в черен Нисан и ще си получа парите.

          Погледнах шефа и продължих.

- Това, обаче, не е всичко - усмихнах се - получих покана за дългосрочно сътрудничество. След още една седмица, пак във вторник, ще трябва да дам отговора си. Постара се да ми нарисува прекрасно бъдеще, включително и израстване в тяхната организация. Естествено, малко се подърпах. Иначе щеше да е прекалено.

- Баси мамата - ухили се Брилянта - къде бяхме, къде отидохме, а, Чеко?

- Такааа... - проточи шефът - ако трябва да съм искрен, не очаквах толкова скоро да ти предложат дългосрочна работа при тях - поглади уморено глава - по-скоро си мислех, че ще те натоварят с някаква малка задача като това в Истанбул и постепенно ще затягат обръча. А ти сега ми казваш, че си получил оферта за работа директно от Дебелия.

         Кимнах с глава мълчаливо.

- Но като че ли пъзелът започва да се нарежда. Наскоро получих информация, че в организацията на  Дебелия се подготвя нещо голямо. Все още не знаем за какво става въпрос и затова е жизнено важно да спечелиш доверието им и да се внедриш в организацията им.

         Стана и направи няколко крачки. Личеше си, че не е спал от няколко дни. Лицето му беше посивяло и пушеше цигара от цигара.

- Ще направим следното. Ще заминеш със самолет за Истанбул, но ще се върнеш с влак и понеже е съмнително да пътува сам мъж, ти предлагам да вземеш някоя от твоите приятелки. Предполагам, че няма да ти е трудно да убедиш някоя, че имаш малко излишни пари за харчене. В тази връзка с какви средства разполагаш?

- Новият ми работодател ми даде кредитна карта с 2000 евро лимит за разходи - усмихнах се

- Малко са. Утре Брилянта ще ти даде още 1000 в брой. Оставям на теб да решиш как ще процедираш, но според мен най-безопасното пътуване ще бъде с влак и в него ще имаш далеч повече възможности да скриеш наркотика. Остани и в понеделник. Разходете се из Истанбул, изхарчете малко пари. Всичко трябва да изглежда естествено. Задължително е да се докажеш пред Дебелия като човек, който знае какво прави. Когато се прибереш в София, изпрати кратък доклад до Брилянта, а след като приключиш с Женски пазар, ще уговорим среща. - замълча за момент и ме погледна в очите - Знаеш, че не можеш да разчиташ на официална подкрепа. Ако стане гаф, никой не може да ти помогне. Разчиташ само на себе си. Единственото, което можем да направим, е един лаптоп, един телефон и един нож. Брилянт, обясни за какво става въпрос.

         Брилянта стана и донесе от другата стая обикновена Нокиа и чанта с предполагаемия лаптоп.

- Гледай сега внимателно - ухили се хлапето и седна до мен. Винаги, когато имаше възможност, сядаше около задника ми, все едно съм му майка. И ме гледаше с онези големи очи

- Лаптопът си е лаптоп, с тази разлика, че благодарение на тази джаджа - показа ми нещо като флаш памет - ще имаш постоянна връзка с глобалната мрежа и, разбира се, с мен. Допълнително съм инсталирал софтуер, чрез който ще мога да "гледам" в компютъра ти, стига, разбира се, да си го включил. А това е новият ти телефон. Всъщност това е обикновен телефон и можеш да го ползваш като такъв, но си има и няколко хитрини. На първо място е GPS-а. Във всеки един момент ще знам къде е телефонът, респективно и къде си ти. След това са клавишите за бързо набиране. Когато натиснеш и задържиш 1 и на дисплея се появи пулсираща единица, това означава, че нещо не е наред и трябва да те търсим. Когато натиснеш 2, значи вече не можеш да контролираш телефона и той ще премине в други ръце. Клавиш 3 включва телефона на запис. Ще можеш да записваш разговори с изключително чувствителен микрофон. Пригодил съм му и инфрачервено фенерче, което се включва ето от тук. Стандартното фенерче си работи. Батерията е последен писък. Изключително мощна. А това е на пръв поглед швейцарско джобно ножче. Обърни внимание, че освен богатия набор от принадлежности като отверки, шило, трион и други такива, той е и малко по-дълъг. Ако отвориш основното острие, ще видиш, че дванадесетте сантиметра са абсолютно достатъчни да погалиш нечий врат, ако се наложи. Има пригоден лазерен далекомер. С него можеш да определяш разстояния с точност до милиметри. Това тук е мини лупа, а от тук можеш да извадиш половин метър диамантено въже, в случай, че искаш да прережеш метална тръба или нечий крак. Заповядай - ухили се отново.

- Не мога да повярвам, че всичко това е събрано в джобно ножче - стиснах с благодарност врата на малкия гений.

- Това е всичко, Чеко. Имаш ли някакви въпроси?

         Повдигнах рамене. Нямаше нищо за казване.

- Тогава да си пожелаем успех и чакам да ми се обадиш, като приключиш. Вие останете, ако искате да си допивате, но аз си тръгвам, защото мисля да поспя няколко дни.

         Брилянта стана и го изпрати до вратата. В следващия половин час се забавлявахме с един нов софтуер, който беше пригодил за лаптопа си. Където и да се намираше лаптопът му, във всеки един момент можеше да вижда какво става в дома му и около него. Беше си инсталирал десетина миникамери и сега ги въртеше наляво и надясно с клавишите и ми показваше спалнята си и улицата пред блока му. Накрая, когато се изморихме от воайорстване, станах да си ходя.

- Искам да свършиш нещо за мен, Брилянт.

- За тебе каквото поискаш - как да не го обичам това момче

- Направи ми разпечатка на всички телефони, с които е разговарял моят приятел комисар Славчев от началото на годината и по възможност отбележи срещу тях на кого са. Когато се върна от Истанбул, ми ги дай. Но не искам никой друг да е в течение

- Дори и шефът ли? - ококори се срещу мен.

- Дори и шефът.

- Добре, Чеко.

- Хайде, Брилянт. Ще се видим след няколко дни.     

© Блу Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Харесвам дългите разкази, без паузи и чакане до следваща публикация - дразни ме и просто го..., е хайде, ще го кажа културно: пренебегвам. Интересно...
  • много е интересно, но е ужасно дълго. ако качваш на по-къси части, ще бъде по-добре, според мен.
Предложения
: ??:??