Самотата
1 мин за четене
Вървя и за пореден път се скитам толкова сама.Вървя и всичко,което виждам пред себе си е тъгa.Как да съм щастлива?
Чувствата бликът в мен,но не мога да ги изкажа..Просто думите никога не са били,и ми се струва че няма да бъдат,
достатъчно силни,достатъчно убедителни,за да опиша какво изпитвам в момента.Сърцето ми е разбито,и какво от това?
Какво от това като никoй не го интересува.Даже и мен самата...Сякаш съм изгубена в един безлюден свят,в които щастие и
усмивки няма.Сякаш всичко,което ме заобикаля е една празнина..черна дупка,в която съм попаднала сама и от която
измъкване няма.Пуст е всеки ден,няма приятели,няма мъж до мен.И не виждам смисъл..защото се губя в тази толкова тъмна,
толкова страшна самота.Няма кой да ми помогне..и защо ли?!Колкото и да се опитвам не мога да изляза от тази бездна...
сякаш времето е спряло,а часовникът е без стрелки.Сякаш вече нямам и мечти..А преди беше толкова по-различно.
Мислех си,че съм щастлива,мислех,че има някои до мен,които ме разбира и ще ме обича винаги.Мислех,че имам приятели..
Никога не съм вярвала,че може да има толкова силна,толкова убийствена болка като тази.А самотата ме обрича.Обрича ме
да се скитам все така,сякаш съм ограбена.И не че нямам душа или сърце..просто сякаш те са мъртви,мъртви за мен и за
останалите,сякаш сивотата на деня погълна и мен.Онази предишаната мечтателка,която вярваше,че по-хубаво място от
това,което е намерила на земята,няма.Оново момиче,което винаги беше с усмихнато лице,онова весело дете,което не спираше
да се смее,онова дете,което не знаеше що е плач,онова изпълнено с толкова мечти и надежди,малко същество...вече
го няма.Поглеждам се отстрани,ала сякаш съм сляпа.И всичко това,защото позволих на този мрачен,дъждовен ден да убие и
най-малката частичка щастие у мен...
Чувствата бликът в мен,но не мога да ги изкажа..Просто думите никога не са били,и ми се струва че няма да бъдат,
достатъчно силни,достатъчно убедителни,за да опиша какво изпитвам в момента.Сърцето ми е разбито,и какво от това?
Какво от това като никoй не го интересува.Даже и мен самата...Сякаш съм изгубена в един безлюден свят,в които щастие и
усмивки няма.Сякаш всичко,което ме заобикаля е една празнина..черна дупка,в която съм попаднала сама и от която
измъкване няма.Пуст е всеки ден,няма приятели,няма мъж до мен.И не виждам смисъл..защото се губя в тази толкова тъмна,
толкова страшна самота.Няма кой да ми помогне..и защо ли?!Колкото и да се опитвам не мога да изляза от тази бездна...
сякаш времето е спряло,а часовникът е без стрелки.Сякаш вече нямам и мечти..А преди беше толкова по-различно.
Мислех си,че съм щастлива,мислех,че има някои до мен,които ме разбира и ще ме обича винаги.Мислех,че имам приятели..
Никога не съм вярвала,че може да има толкова силна,толкова убийствена болка като тази.А самотата ме обрича.Обрича ме
да се скитам все така,сякаш съм ограбена.И не че нямам душа или сърце..просто сякаш те са мъртви,мъртви за мен и за
останалите,сякаш сивотата на деня погълна и мен.Онази предишаната мечтателка,която вярваше,че по-хубаво място от
това,което е намерила на земята,няма.Оново момиче,което винаги беше с усмихнато лице,онова весело дете,което не спираше
да се смее,онова дете,което не знаеше що е плач,онова изпълнено с толкова мечти и надежди,малко същество...вече
го няма.Поглеждам се отстрани,ала сякаш съм сляпа.И всичко това,защото позволих на този мрачен,дъждовен ден да убие и
най-малката частичка щастие у мен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ааа Всички права запазени
