Самотата е част от живота ни. Тя е като наша по-голяма сестра,която е отдавна задомена далеч от нас. Знаем, че съществува. Мислим си за нея, когато сме огорчени от случки, събития и хора. Каним я да ни дойде на гости. И с нетърпение чакаме този момент, в който ще останем само с нея.
Самотата идва бавно в домовете ни. Пътят й е дълъг. Вижда пътните знаци, които са компромисите в живота ни. И когато е вече непоносимо за живеене, тя вече е пред прага. Отваряме вратата с нетърпение. Прегръщаме тази толкова липсваща с годините ни сестра. Каним я вътре и я посрещаме с чаша пълна с горещи въздишки. Надяваме се, че самотата ще остане повече дни и спокойствието обзема телата и душите ни. Водим дълги разговори. Говорим за тъгата. Спомени минават като на филм пред очите ни. И неусетно изтича една седмица. Самотата ни държи за ръце, сковава краката ни, а ние си мислим, че това е спокойствието в живота. Не ни се прави нищо. Храним се с миналото. Обвиняваме другите хора за нашите неуспехи. Постепенн ...