САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА    

           Глава осма Детелината

- Мога ли да постоя при тебе, докато свършиш? - попита Иван,  докато затваряше вратата зад себе си. - Ако дойде някой, ще изляза в коридора...

- Докога ще питаш дали можеш да останеш?

- Малко подраних...

- Напротив, закъсня. За толкова ли ограничена ме смяташ , че да не мога да приема едно малко разминаване във времето?

- Не съм казал такова нещо...Мислех , че след като си толкова заета, е добре да спазваме уговорките...

- Това влиза ли в уговорките? - тя го прегърна и пъхна ръка под сакото му.

- А бацилите?

- Днес не съм преглеждала бацилоотделители, честно!

- Всичко ли е наред?

- Да, говорих с Тони за нас.

- Как го прие?

- Много добре. Тя не е против връзката ни, просто иска да знае всичко.

- Защо се учудваш? Тя е голямо момиче, ти все го забравяш.

- Мислех, че се разбира от само себе си и не се налага да й го казвам...

- Не се разбира. Тя е различна, не се ли убеди най-сетне?

- Убедих се, но то не ми обяснява защо ти я разбра за час, а аз не успях.

- Не беше толкова трудно. Има неща,  които са очевидни за всички , освен за тебе...Не ми се сърдиш за откровеността , нали?

- Не, тоест, нямам право да се сърдя. Може би ти имаш повече опит, от Джини.

- О, разликата между тях е от земята до небето!

- Тя иска да ми се подчинява , но и аз да й се подчинявам.. Но привидно и двете се мъчим да се освободим една от друга. Не го разбирам...

- Защо не престанеш да го разнищваш?

- Прав си. Сега и двете се справяме отлично.

- Кажи ми нещо за мене! Нещо сладко и нещо бодливо, както само ти умееш...

- Наистина, как не се сетих! - тя извади от бюрото си кутия бонбони.- Почерпи се.

  Той се засмя и си взе бонбон, тя също. След като го изяде, му каза:

- Качил си поне две кила!

- Това беше бодливото, нали?

- Внимавай, ако пуснеш корем, ще ти падне рейтингът поне с десет процента!

- Не съм хапвал шоколад от цяла вечност! Ти ме изкуши!

- Да не си се поддавал на изкушение...това е част от играта.

- Нона, аз съм смъртен.

- Така ли? Нима вие, политиците, наистина го вярвате, или го твърдите от учтивост?

- В какво ме обвиняваш?

- В нищо, просто установявам принадлежността ти към политическата класа на страната, това е.

-  Обикновено в такива случаи се казва, че присъстващите се изключват. Дори и от учтивост!

- Аз не съм учтива. Особено,  ако не съм спала цяла нощ  заради тежко болен и не съм успяла да му помогна. След два месеца за тая работа ще ми платят цели осем или десет  лева. Не че се оплаквам, установявам принадлежността си към класата на шерпите...

  Тя събличаше работния си костюм и той я прегърна , за да я задържи по -дълго гола.

- Не се подавай на изкушение! - каза тихо, но строго тя

- Много ме възбуждаш когато си толкова сериозна...

- Трябва да си извратен, ако се възбуждаш от сухарки!.

- Днес си решила да ме сринеш със земята! Но аз няма да се предам.

- Решила съм да видя докъде стига търпението ти...

- По- добре недей, защото ще направя нещо скандално!

- Наистина ли можеш?

   Тя се освободи от ръцете му и започна да се облича.

- Извинявай. Днес съм отвратителна.

- Мисля , че не съм ти дал повод да мислиш, че се смятам за безсмъртен.

- Но това съвсем не е лошо!

   Тя прибираше работните си дрехи, тананикайки песента на  „Куин“  и той видя в жеста й белег на едва прикрита умора.

- Може би ще заспя в колата...

- Имаш достатъчно време.

- Не, нямам. Нещо ми е напрегнато...

- От недоспиването е.

 Вече бяха в колата и тя се настани отпред при него.

- Ако искаш, мини отзад и  си полегни. Ще ти е по- удобно.

- Не, ще се опитам да се разсъня...Не искам да губя и минута,  когато съм с тебе...- тя плъзна ръка по рамото му и слабо стисна неговата.

- За мене не е изгубено време. Искам да те гледам когато спиш...

- Ще трябва да гледаш пътя.

- Толкова ми беше криво без тебе...

- Не знам какво да ти отговоря. Нищо няма смисъл, ако я нямаше надеждата за тоя ден, за тия минути...толкова време живея с нея...заради нея...

- Аз си припомням всеки час с тебе...дори когато мисля за нещо друго...

- А аз си представям това , което ще ни се случи...

- Защо?

- Защото ще е още по-хубаво...Спри за малко- каза тя изведнъж.

  Бяха излезли извън града.

- Зле ли ти е?

- Трябва да глътна чист въздух.

  Излязоха от колата.

- Какво зелено поле.!.Странно, вече е краят на септември.

- През август валя доста.

- Виж,детелини! - тя се наведе към растенията.

- Да не мислиш да търсиш четирилистна?

- Защо не? - и след кратко мълчание- Тони не вярва в четирилистни детелини. Трябва да намеря. Ако я види, ще повярва...

    Тя клекна сред детелините и започна да ги разгръща.

-Нона, може би трябва да тръгваме , да си починеш...

    Но тя сякаш не го чуваше.

- Ще намеря. Не е възможно в цялото поле да няма поне една...

- Толкова ли е важно?

- Разбира се! Тя не вярва и затова не знае, че е нещастна! Ако й занеса...Имах един  пациент, той беше намерил една за мене...каза , че е специална. И аз повярвах. Може би повече на него,  отколкото на растението.

  Продължаваше да търси , трескава и възбудена. Сънливостта й изчезна.

-Не, тук може би няма! Господи, защо спираме все на места , където няма?

  Изведнъж престана да прехвърля растенията. Той беше протегнал към нея лявата си ръка. На дланта му лежеше малко свежо стъбълце с четири листенца.

-Не е за мене - каза Иван - затова я открих...

   Нона го постави внимателно в бележника си . После се наведе и целуна дланите му.

-Обичам тия ръце - каза тихо тя - Толкова ми е хубаво с тях...

    Иван я вдигна и бавно целуна очите й, после устните. Духаше лек ветрец.

- Обичам това поле...тази зеленина...искам да легна в нея...

- Можеш да го направиш...ако ме вземеш със себе си! - каза на ухото й той.

- Но панталонът ми е бял, ще го похабя!

- Тогава съблечи го...

- Тук?

- Да,тук..

    Крайпътните храсти бяха още зелени и гъсти.

- Имам одеяло в колата - каза мъжът, докато целуваше шията й.

- Не е нужно...искам в тревата, заедно с тебе!

- Знаеш ли , че се обличаш перверзно?

- Така ли?

- Уж цялата си покрита, а е много лесно човек да погали гърдите ти...

  Тя тихо мъркаше и сваляше ципа му.

-...уж си с чорапогащи и през лятото, а под тях нямаш бикини...

- А ти си пълен с пречки...връзки,колани...

    Паднаха в тревата,  задъхани и нетърпеливи,  като в известния разказ на Елин Пелин за обиколката на Свети Георги по полята..

-Вече съм непорочно гола...

    Тревите ги галеха там , където не стигаха ръцете им. Целуваха се ненаситно и сякаш целият зелен свят около тях вземаше участие в оргазма им...

- По-хубаво, отколкото в колата, нали?

- Нали ти казах, по- х убавото е пред нас!

   Потеглиха пак и умората си каза думата. Когато Иван отново погледна към спътницата си, видя, че спи облегната на седалката. Обхвана го необикновено по сила чувство на нежност и желание да се погрижи за нея. Искаше да я гледа как спи или да я сложи да легне по -удобно. Може би и да я завие. Искаше да я целуне, леко, съвсем леко, за да не я събуди...

“Трябва да спра някъде, имам достатъчно време.”

   Не обърна внимание на камиона, който излезе иззад него от страничен път. Оглеждаше се за отбивка и скоро я откри. Спря и понечи да излезе от колата и да мине от другата страна. Така по-лесно щеше да свали облегалката. Отвори вратата от страната на шофьора и прекрачи навън.

    Малко след него нещо като че ли вдигна колата във въздуха и я запокити встрани. Тя прескочи канавката, превъртя се веднъж и застана пак на четирите си гуми. Той самият ненадейно как беше отскочил настрани, падна на земята, но скочи веднага, достатъчно бързо , за да забележи как камионът кривна леко и отмина с висока скорост.

   Стъписването му не трая и миг. Нона! Какво ли бе станало с нея? Прескочи канавката като през цялото време се молеше:

“Господи, нека няма нищо лошо, нека няма нищо лошо...”

  Видимо нищо не беше променено в изражението и тялото й. Опита се да отвори вратата от към нейната страна. Не се ли е събудила? Не може да бъде, тя спи толкова леко!

   Изведнъж забеляза промяна в позата й.

“Не, невъзможно е да не се е събудила...Не, само това не!”

-Какво е станало?

  От шосето бързо притича млад мъж с черна брада, който слезе от червена “Лада”. Той леко отмести Кондов от вратата и се наведе над жената,

- Аз съм лекар. Този се опита да ви убие, карах след него и видях всичко. Нарочно го направи!

- Не вярвам, аз бях навън и той ме видя...

- Опита се да извие и да ви удари, но вие бяхте по- пъргав и не успя...Освен това, ме е видял в огледалото и затова избяга...

  Той леко обърна лицето на Нона към себе си и я сложи да легне.

- Но това е Нона!

- Познавате ли я?

- Да,работим заедно...Внимателно със седалката, не трябва да се мърда рязко...

    Иван едва преглътна. Не смееше да зададе въпроса който беше вече на устата му.

- Жива ли е ?

- Да, но е в кома...

- Спеше, когато се случи...помислих,  че не се е събудила...

     Мъжът внимателно опипа пулса, после провери зениците.

- Нищо не може да се каже отсега. Може да е само леко сътресение...А може и да е нещо много лошо...

- Значи,я познавате..

- Да.Аз съм Леков,Людмил Леков.

- Иван Кондов.

- Искаха да ви убият, повтори лекарят, С очите си го видях. Запомних номера, мога да го кажа на ченгетата.

 - Не знам...но защо пострада тя?

- Ще спра някоя кола. На два километра оттук има заведение, сигурно има телефон, а и да няма, ще помоля шофьора да намери. Нека се обади в Пловдив на “Бърза помощ, да пратят кола.

   Той излезе на шосето и махна с ръка. Спря микробус.Извади бележник, написа нещо, откъсна листа и го подаде на шофьора, рус, пълен младеж.

-Да изпратят някой подготвен, касае се за комоцио, така кажете! И кажете името ми, там ме познават...

  Върна се обратно при Кондов.

- Как се чувствате?

- Добре съм.

- Ако искате...на задната седалка има алкохол. Пийнете за да се отпуснете- понечи да отиде към колата си

- Не,благодаря. Мене алкохолът ме напряга.

  Минаха още няколко минути.

- Значи смятате, че стана заради мене?

- Така изглежда.

- Излиза, че в моето положение човек не трябва да има близки и приятели.

- Може би е по-добре. Нея никой не би искал да я убие.

- Може би ще се съвземе. Дали нещо я боли?

- Мисля, че няма други наранявания, дори външни...

- Това добре ли е?

- Разбира се. Може би ще имате неприятности с журналистите.

- Това сега изобщо не ме вълнува.

- Колата ви не е много повредена.

- Да. На никой нищо му няма. Само на Нона.

- Може да не ми вярвате, но съжалявам не по- малко от вас.

- Благодаря ви.

 Леков държеше ръката на Нона,после се наведе към гърдите й.

- Ударила си е главата, ето тук.

- Каза, че не е спала снощи...

- Видях ви като отбивахте...не предполагах, че ще стане така.

  Замълчаха и двамата. Всеки се чудеше какво да каже. Нещо, което да не е свързано с безжизнената жена пред тях. Кондов смътно си спомняше,че Нона беше споменала за този свой колега по някакъв повод, но какъв,не се сещаше. Леков опипваше крайниците, гръдния кош, таза. Всичко беше добре.

  И той се чудеше какво да каже. Беше работил с Нона почти десет години. Не че се обичаха, но никога не бяха се карали сериозно. Поне той не си спомняше. Не знаеше , че поддържа връзка с толкова известна личност, но не намираше нищо особено в това. Той изобщо не знаеше нищо за личния й живот., нито за приятелите й. Дори не беше проявил интерес. Тя не беше от жените, които го интересуваха , а изглежда и с нея нещата стояха по същия начин.

- Имах достатъчно време и реших да я оставя да спи. Затова отбих, да я настаня по - удобно. Ако не бях отбил...можеше да не се случи.

- Ако не бяхте спрели, щеше да ви удари в движение и може би щеше да е по - лошо. Щеше да засегне и вас. Мислете каквото щете, но това си е опит за убийство, поне за мене.

- Ще ви помоля да не го казвате на никого. Може репортерите да стигнат и до вас. Ял съм им попарата доста време. Познавате ли някого в Пловдив?

- Много хора. Там съм завършил. Отивам на симпозиум. Помолих да се обадят на един неврохирург от моя випуск.

  Чу се лек стон.

- Съвзема ли се?

- Не.

  И чак тогава Иван осъзна вледеняващата истина. Нона не беше се съвзела и може би никога нямаше да се съвземе. Може би вече пътуваше през тунела.

- Не сме далеч от града,нали?

- Двадесет километра. Сигурно вече са тръгнали насам.

- Не трябваше да ви задържам.

- Не останах заради вас.

- Можете да не идвате в полицията.

- Защо да не дойда?

-- Защото може да е опасно за вас. Оня може и да ви е видял. Знае , че сте очевидец. Не си създавайте проблеми!

- Нищо не могат да ми сторят. Аз съм лекар, това е мое задължение.

- Все пак...

- Разбрахме се.

- Просто не искам друг да пострада заради мене1

- Никой няма да пострада.

  Кондов вдигна рамене. Не искаше да спори със случайно срещнатия мъж, но този спор за малко го отвличаше от страшното напрежение.

- Трябва да са те - каза Леков, имаше предвид линейката в далечината. Излезе на шосето и махна с ръка. Спряха до него.

- Защо не дойде Стилиянов?- нахвърли се той на слизащия от колата фелдшер.

- А вие кой сте?

- Не ви ли предадоха , че има човек с черепно- мозъчна травма?

- Всеки може да каже така!

- Не всеки, аз не съм всеки! Аз съм лекар!

- Разбрах,  че сте лекар! Искам и вие да разберете, че аз също съм подготвен да транспортирам болни с такива травми! - и вече по- миролюбиво добави: Доктор Стилиянов е на разположение, изпратиха кола за него. Ще ни чака в противошоковата зала.

.....

- Още ли е в безсъзнание ?- посрещна Иван новия си познат на входа на неврохирургията. Беше минал вече час , откакто нямаше сведения за Нона.

- Още. Гледаха я на скенер, няма нищо лошо, нито дори хематом. Исках да ви питам, кой ще съобщи на близките й? По- точно, на Тони?Мога и аз , ако не искате...

- Не. Аз ще кажа на Тони. Тя сега е на село, ще се върне в неделя. Дотогава- Иван спря за малко- дано дотогава дойде в съзнание...

- Сигурно ще дойде..- Не беше в стила на Леков да дава прогнози, особено в такива случаи. Това беше в разрез с лекарската практика. Но сега много му се искаше да е оптимист. Може би заради самата Нона, още повече за Тони, детето, което познаваше от толкова крехка възраст. И най-малко заради Кондов. Вътре в себе си Леков беше убеден във вината на този мъж.

- Може да помоля нашите сестри да се погрижат за Тони..Те ще го направят, може и някоя да я вземе при себе си...

- Не,мисля , че ще се справя.

- Както искате. Ето ми телефона за всеки случай .Ще постоя малко тук. Има ли къде да отседнете в града?

- Да, дъщеря ми е студентка тук. Учи история.

- Мога да ви закарам.

- Благодаря, ще взема такси. Не искам да ви задържам.

 Леков разбра, че Кондов има нужда от друго присъствие в момента и не настоява. Самият той беше доста притеснен и не можеше да си тръгне , преди нещата де се изяснят напълно.

.....................

   Когато отиде да отвори вратата, Джини очакваше да види всеки, но не и баща си. Разбира се, той й се обаждаше, когато идваше в града, но за малко и след предварителна уговорка каквато сега нямаха.

-Джини...-каза той- моето момиче....трябва да ми помогнеш!

  Тя не успя дори да се уплаши от вида му, защото той влезе вътре и почти рухна на леглото. Въпреки че стискаше зъби, изведнъж го обзеха спазми , ръцете и устните му затрепериха, после бързо тръгна към банята и дълго повръща. Намокри се с вода и това, което видя в огледалото , съвсем го изплаши.

  Отново се наведе над гърнето и изхвърли още остатъци от храна и жълт жлъчен сок. Не беше повръщал отдавна и беше се простил с времето, когато го правеше всеки ден. Джини влезе при него с чиста кърпа за лице.

- Нещо се е случило,нали?

- Да- той се изправи- Дай ми четка и паста за зъби, моля те...

  След като дълго си ми зъбите, влезе в стаята и я прегърна.

-Татко...нещо в къщи ли?- Той завъртя глава.

  Изведнъж се олюля, падна на дивана и зарови глава в гърдите й като малко дете. Беше много изненадан, защото усети сълзи на очите си. Момичето галеше косата му и чакаше да се успокои. Притискаше го към себе си и тихо шепнеше:

-Моля ти се, татко, кажи какво е станало....моля те,кажи! С тебе се е случило, нали?Ако не с тебе, с кого?

 Мина доста време, докато успее да й разкаже всичко.

-Беше случайно, сигурно е изгубил управление, а може и аз да не съм дал знак, че ще спирам...Чиста случайност, но тя...

  Джини го успокояваше, галеше го по косата и той неволно си спомни как някога все намираше сгода да седне на коленете му, макар и вече не дете. После му даде някакви таблетки. Накара го да ги сдъвче за да подействат по-добре.

- Трябва да отида в болницата...Може да се е променило нещо...

- Ще дойда с тебе.

- Не е нужно, добре съм!

- Нищо, просто ще дойда.

   Той помълча.

-Добре. Просто ела.

.....

- Няма никакви съществени травми- беше заключението на лекаря.- Мисля , че общо взето, си е много здрава жената.

- Това има ли значение?

 - Има,разбира се- погледна го учудено другият.

   Има значение. Щом е здрава, ще се оправи...

- Ти ще останеш тук - каза Кондов на дъщеря си - Трябва да проведа една среща с избирателите. Ако нещо се промени...просто ела да ми кажеш, става ли?

- Добре- каза момичето- докога да остана?

- Докато се върна.

  Прегърна я през раменете и целуна бузата й. Колко хубаво беше да усеща подкрепата й и колко късметлия беше, че именно тя е с него сега...

  И тогава си спомни за Тони ....

.....

  Пред входа на залата го посрещнаха репортерите.

- Ще ни кажете ли как се случи?

- Смятате ли, че е умишлено?

- Не, беше чиста случайност!

- Какво ще направите, ако нещо се случи с вашата спътница?

- Нищо няма да се случи, тя ще се оправи!

- Но каква е, все пак, вашата версия? Има ли хора, които искат да ви убият?

- Не знам, питайте други за това...

   Направи се , че не чува другите въпроси и влезе вътре.

   Посрещнаха го с ръкопляскания. Винаги го посрещаха така. Въпросите бяха много. Имаше чувството , че някой друг отговаря заради него. И все пак, казаното от другия, беше всъщност казано от него. Сигурно хапчето на Джини беше подействало , защото не го болеше толкова силно стомахът, не чувстваше тежестта в гърдите и недостига на въздух.

“Трябва да се успокоя, мислеше си, трябва да вярвам , че ще бъде добре. Ако и аз не вярвам, как ще стане?”

  И тогава видя Джини на вратата. Тя търсеше погледа му. Когато го срещна, се усмихна широко и ако някой ги гледаше отстрани, едва ли щеше да се усъмни в телепатичната връзка помежду им.

“Какво ли значи това? , попита той някого , с когото разговаряше наум, нещо трябва да значи,  щом е дошла...Тя никога не идва тук. Може би трябва да побързам и свърша с всичко...едва ли някой ще ми се сърди след случилото се...”

 Вече му благодаряха за беседата, но той гледаше  само дъщеря си, която се промъкваше все по- близо до него.

- Трябва да говоря с дъщеря си, каза на човека до себе си. Та беше вече почти до него.

- Защо си тук? - въпросът беше неочакван, но тя не го забеляза, дори не каза, че идва защото така се уговориха.

- Защото всичко свърши...

- Свърши? Кое свърши?

- Най-лошото, разбира се! Дошла е в съзнание!

- Но нали беше здрава...

- Именно !Това й помогна най-много! Трябва да лежи под наблюдение известно време...

- Но защо?

- Татко, да не би да искаш още сега да дойде тука?

- Кой ти каза,  че е в съзнание?

- Един хубав доктор с брада, бил неин колега.

- Да, той беше там когато стана всичко...

- Да те чакам ли?

- Не,прибери се, ще стане късно...

  И се обърна към човека до себе си:

-Докъде бяхме стигнали?

  Той търпеливо повтори въпроса си.

“Знаеш ли какво е желанието, беше го попитала Нона, мълния,  която се навива на спирала...”

“Защо?”

“Нетърпението. Дългият път към осъществяването...Свиване на пружината. Тя също е спирала, енергията е в нея. След това избухването...”

  И в същия миг в него избухна мисълта за Тони.

“Ти да не си водиш дневник на скарванията ви?, беше  попитал.Нона, Това е отчайващо! Ти си се примирила.”