САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА

                 Глава трета  Зла красота

Нона седеше на стълбището пред къщата на майка си и наблюдаваше дъщеря си, която почистваше зайчарника. Момичето се навираше в клетките, местеше дългоухите обитатели от един ъгъл в друг и метеше с малка метличка. Понякога прекъсваше работата си за да вземе някой от тях  в ръцете си. Говореше  му нежно, целуваше го по гладката лъскава козина  и го носеше при майка си за да го покаже. Лицето й грееше от удоволствие при съприкосновението с малките треперещи телца.

-Виж го този какъв е дундьо! Той е най-едрият!А тази е с бяло коремче, много е сладка!Миналата година бяха само черни и сиви, сега има и шарени. Пак си  разляха водата! Мамо, виж какво има на крачето това!

  Беше малък кръгъл гнойник колкото бобено зърно, покрит с коричка.

- Ще се оправи, няма нужда от лечение!

- Защо, нали е от рана? Да му сложа бинт или лепенка?

- Не е нужно, сам ще се справи. Виж,вече е завяхнало!

   Нона полагаше големи усилия да я убеди, но Тони имаше горчив опит с едно гълъбче, което бяха забравили навън . Беше със счупено краче и не можеше да лети. На сутринта не го намериха, някой котарак беше закусил повече от прилично.

- Откъде знаеш, че не трябва да го превързвам, ти не си ветеринарен лекар!По-добре да питаме леля Цеца! - леля Цеца беше съседката, ветеринарен лекар.Тони беше връстница на нейния по-малък син.

-Има някои положения, които са общи за хора и животни...Тони, остави го в зайчарника, ще се оправи!

- Как ще се оправи, без лекарства и риванол...да му дам антибиотик поне!

- Както дивите животни. Да не би всички  в природата да загиват, ако ги наранят...Наистина,      питомните повече приличат на хората, но...

- Все пак, има гной!

- Ще се пукне и ще изтече...

 - Но когато аз имах циреи, ти ми слагаше ихтиол!

- Ти не си зайче. Всяка намеса само ще разсее инфекцията!

   Тони беше стъписана от майчиното си предложение за бездействие. Тя беше присъствала на много случаи на професионална изява на Нона и знаеше колко енергична и точна беше тя тогава. Беше впечатлена от начина, по който караше хората около нея да изпълняват препоръките й, от премерените действия на сестрите. На какво се дължеше  тона? Майка й беше лекарка, но защо това задължаваше хората да я слушат? Защо трябваше да я послуша и сега? Ако причината за раната беше ухапване от мишка, можеше и да е отровено! Тя занесе зайчето при братята и сестрите му.

  На другия ден коричката наистина беше паднала и гнойта изтекла. Пак трябваше да признае, че майка й е била права. Но за пилето не беше! Изобщо не можа за каже какво му беше! Когато умря, започна да развива теории,  че в природата не всички оживяват и съвсем не е задължително да събира болни котета и гугутки и да ги държи в плен под предлог, че ги лекува! Тони не се съгласяваше.Защо да е плен , болницата затвор ли е? 

-Съгласна съм да умре човек, но не и животно! - каза веднъж момичето. Може би смяташе,  че хората почти винаги са си го заслужили, а животните просто не разбират защо ги изтребват. - Вече не мога да убивам дори и мухи...Знам, че е смешно, но защо да ги убивам  ,само защото са мухи ли?

 Защото са мухи! Избиването на мухите едва ли се вместваше в правилата на естествения отбор. Пък и самата тая теория беше едно програмирано лицемерие. Човекът се беше възкачил на един висок престол, който сам беше провъзгласил за почетно място, сам беше определил кой ще заема това място и също сам беше съчинил йерархията на живите същества. Ако трябваше да бъде честна към дъщеря си, Нона не можеше да й разказва за необходимостта от усъвършенстване на разума и как това велико дело непременно изисква убийства на мухи и дори на по-едрички същества.

  Всяка сутрин минаваше по една асфалтирана пътека с блестящи следи от охлюв по нея. Един ден видя жестоко смазано животинче заедно с черупката.. Смазан с тока на обувката, не случайно, защото беше достатъчно голям да го забележат. Беше нарочно. Някой беше минал в хубавата пролетна сутрин, беше видял охлюва и го беше смазал. Защо?

 Пътеката беше прекрасна за бягане. Но не и за пълзене.

 Беше пътека за бягащи хора. Не за охлюви.

   Нона вдигна левия си крак, опря го на облегалката на стола и бавно се наведе до него докато го опря  до гърдите си и докосна  с чело коляното. Повтори действието няколко пъти. Винаги изпитваше удоволствие от всяка възможност да покаже доброто състояние на тялото си.

-Ива каза, че майка й изобщо не може като тебе - произнесе се Тони , която невъзмутимо се излежаваше на леглото с бонбон в устата - Изобщо, в нашия клас те смятат за много можеща майка...

  Е, това е слаба утеха , ако не си като Ким Бейсинджър...

- Говорехме за убийствата - каза Нона между две клякания - и ролята им за самочувствието на  хората...

- Не го разбирам - Тони лапна дъвката си.

- Аз също - призна си майка й.

- Ти убивала ли си животни?

- Разбира се, нали знаеш за мухите...

- Може и да се налага понякога... Те също нападат!

- Не знам. Никога не съм била муха. Ако бях минала през такъв етап и ако го помнех, може би щях да ти отговоря...

  На вратата, с палка в ръка , се появи братовчед й. Търсеше мухи за убиване.

-Тук има колкото искаш,отговори леля му.

“И какво, ако убиваш? Всички го правят, нали? Ето, това е. Муха или друго нещо, което ти пречи... Убийство за удобство. И какво от това? Само че след толкова кръв, защо не можем да си намерим удобно място?

 Престолът... или прокрустовото ложе на гордостта ни...или електрическият стол...Всъщност,  е толкова просто!Убиваме, защото смъртта е единственият престол...ние я раздаваме и това ни прави велики...Раздаваме място в смъртта.

  Но това е смешно! Някои смятат, че смъртта ни прави равни. Но излиза, че не е така. Всъщност, да убиеш някого, означава просто да го пратиш на мястото му! На истинското му място...”

- Знаеш ли колко е висока вече Тони? -каза баща й.

- Умирам от любопитство.

- Сто шестдесет и четири сантиметра. С шест повече от тебе!

- И с шестнадесет по-малко от тебе - уточни дъщеря му. Когато порасна,ще са само десет...е,може и единадесет!

“Говорехме за смъртта, продължи да мисли Нона, вече много време говорим за смъртта...Докато правех гимнастика...колко ли време правя гимнастика?  И защо ми е да откривам мястото си ТАМ? Сигурно ще разбера, че не е много престижно. Може и затова да са всичките тези разсъждения...да ме убедят, че всичко е човешка измислица и няма значение...”

- Мамо,каква е тая тетрадка? - Тони най-после беше открила нещо ново след усилено ровене във вещите на майка си.

 - Не си спомням.

- Ти си писала в нея. Приказки за буквите! Откъде ги преписа?

- Не съм ги преписала, съчиних ги за батко ти, когато беше малък. Ти беше бебе и аз имах много време...

- За всяка буква отделна приказка ли?

- Не можах да стигна до края. Той си тръгна за Търговище, а ти беше много малка...не можеше да ми подскажеш...

- Много се хубави! Как си ги измислила, аз изобщо не мога!

- Банални са, за домашни нужди...

“Всяка буква има своя история. Едно прегрешение, едно добро дело, едно откритие, една поука...А думите са общност от съдби. Всяка е значила нещо за много и различни хора от различни времена, имало е разлика в гласовете , които са я произнасяли, в почерците, с които са я писали...в смисъла, който са влагали...Някои са имали свой, нов език от същите думи , с които говорели и околните...Някои, които наричаме УЧИТЕЛИ. Или  ЕРЕТИЦИ...Или НЕВМЕНЯЕМИ...”

- Говорехме за буквите и думите...като дете имаха странни образи за мене...тези образи се сменяха и вече не се появяваха. Не помня вече...

- Не мога да си представя нищо .Нали думата означава едно и също нещо?

  Веднъж и Нона си позволи да погледне в дневника на приятелка на дъщеря си. Беше повече от изненадана.

“Познавате ли човек, който се облича много добре?”

 Поиска да види отговора на дъщеря си.

“Майка ми”, беше отговорила Тони.

   Не се интересуваше, че за това им липсваха поне още толкова пари,  колкото имаха. Пък и откъде можеше да знае какво е наистина добре облечена жена? Въпреки сериалите, в живота момичето не беше видяло кой знае колко истински дами.

   Всъщност, Тони не смяташе майка си за дама. Тя все пак беше възприела нещо от вкуса или по-точно, от предразсъдъците на Нона. Мразеше шарените дрешки, смяташе златото за претрупано, носеше дънки, но не си представяше как ще обуе обувки с ток...Никой не можеше,  дори и на шега да й предложи да си отреже косата.

  Веднъж майка й сънува ужасен сън.

  Сънува, че момичето се прибира облечено в някаква бяла риза, мръсна и дрипава, с много късо остригана коса, разтреперано и цялото в сълзи. Нападнали я, не може да каже кой, били я. Не знае колко, как, не знае дори дали я боли. Изобщо, почти нищо не може да си спомни.

 Спасили я жените, които работят в кухнята на тяхното училище.Измили я , дали й тая дреха /оказа се, че е бялата престилка на едната от тях!/ Но косата й била много сплъстена и затова я отрязали.

   Нона усети как се изпотява насън, как я обхваща чувство за край на всичко. Някой е нападнал детето й, но това не е толкова страшно .За нея трагедията, истинският кошмар, са отрязаните коси на Тони. Като че ли всичко свършва с тях.Косите на Тони, остригани и захвърлени като смет....с отпадъци от зеленчуци и вмирисани мазни хартии...какво осквернение! Та тя пази детските й къдрици в албум, ще ги пази винаги! Насън я терзае мисълта да търси в кошовете за боклук, докато ги намери...Събужда се, но не съвсем.Опитва се да си спомни къде са контейнерите, кога ги сменят...

  Идваше на себе си много бавно и несигурно. Опитваше се да тълкува съня. Каква е връзката между насилието и самодивската коса на Тони? Може би това, че тя беше единственият видим белег на прилика между двете, по-точно, част от скритата самодивска същност на Нона, която единствено се е предала на малката. Някой, обаче, я отнема.

  Жените, разбира се! Те винаги са против самодивите! Гонят ги със заклинания, горят разни треви, връзват си какви ли не амулети...Страхуват се да ги допуснат до домовете си. Жените се страхуват дори от една малко момиче, което може да стане самодива.

  Най-силната магия е да отрежеш косата на самодивата и да вземеш дрехата й. Нона се страхува...за косата ли? Тя така или иначе ще порасне. Всъщност, унищожаването на единственото общо между тях беше белег на друго. Тони беше вече ничия, тя не подлежеше на въздействие от страна на майка си. Влиянието на Нона си отиваше с отрязаните коси...

-Никога няма да се подстрижа късо, каза момичето като се върна от училище. - Никога!Не разбирам какво хубаво има в късите коси!

  Майка й си отдъхна.

-Може ли да видя пръстените ти? - беше необичайно да пита, тя винаги се ровеше в кутията с бижутата, без да пита .- Не знам защо, но този пръстен направо го мразя!

  Беше масивен златен пръстен с характерна форма на бадем, класически модел, който някога сестра й смяташе за старомоден, ръчна изработка.

 -Изобщо никога няма да нося злато...Изглежда ми малко зловещо. Не знам защо, много е странно...

- Знам защо го мразиш, каза след кратко мълчание майка й. - Беше малка и не помниш, може би беше на три години...Бяхме се прибрали в къщи и аз имах някаква досадна работа, а ти ми пречеше. Ядосваше ме, искаше да ти обръщам внимание...Без да се замисля , те ударих с опакото на дланта  си, лявата, на която нося пръстените...да, Тони,наистина те ударих! Ето тоя /тя посочи бадема/ , нарани нослето ти и потече малко кръв. Уплаших се не толкова от кръвта, тя не беше нищо сериозно, а от ненужната си и безпричинна жестокост. Хвана ме истерията и се разплаках...Винаги ме хваща истерия, когато проявя жестокост....

  А ти ме прегърна , като все още притискаше памучето със спирт към нослето си, погали ме по косата и каза:

“Няма нищо, мамо, не плачи! Това не беше ти, беше една друга мама, една лоша мама ме удари, не ти!Друга мама, разбра ли?”

 Беше толкова сериозна, Тони, толкова загрижена! И за разлика от мене, не плачеше.Ти не плачеше от болка, ти не плачеше от удари...

  Сигурно тогава си отъждествила силата, която ти е причинила болка с пръстена...Аз страдах. Значи, по твоята детска логика, не можеше да съм виновна, нали? Този, който причинява зло,  е лош, той не страда...

  Лошото е извън нас. Така е по-лесна и борбата с него. Така си разсъждавала като дете. А пръстенът е останал като видим белег  на това преживяно, като олицетворение на злото извън нас...

  Дали Тони я разбра? Както Нона се увери по-късно, беше я слушала  с внимание и всичко беше вече подредено и обяснено. Дори веднъж я чу да обяснява случая на Ива. На нежната й ръка с дълги тънки пръсти бяха нанизани почти всички пръстени и гривни на майка й.

   А на левия показалец блестеше бадемът...

   След години Тони попита майка си защо не й направи пръстени от останалото семейно съкровище, после двете много пъти заменяха старите пръстени за нови...Един ден дойде ред да се разделят и с  бадема...

   Имаше дни като този, когато изясняваха отношението  си към накитите, когато бяха спокойни и добри една към друга. Явно,  и двете се поддаваха на типично женски цикли и настроения, но нито едната, нито другата признаваше това.Понякога и Нона гледаше телевизия дълго, дори някои филми гледаха заедно, харесваха ги и двете.До късно нощем в събота , завити под одеялото и прегърнати, тръпнеха от някой трилър или ужаси....Тони дори заспиваше при майка си.

   Веднъж, беше на тринадесет години, чу реплика от екрана:

“Момичетата трябва да живеят с майките си”

- Как ли не! - произнесе се девойчето внезапно.  Предупреждение към другата ли беше?

“Не се страхувам, не...Тя го казва просто , защото не е справедливо да се насилват децата да живеят непременно при единия родител...не се отнася за нас, ние никога не сме били тримата...”

  Не се замисляше, че дори и да е било така, в душата на дъщеря й винаги е тлеела надеждата това да се промени, наистина да са тримата...и то е ставало в оная особена, само своя действителност, която всеки носи  там...

 А в тъй наречената ежедневна проза  Тони ходеше на училище и общо взето, се справяше отлично.

- Тони,казваше дядо й Митьо, свакото на Нона, майка ти каза, че си се отпуснала, а ти си пълна отличничка. Какво ли ще стане, ако се стегнеш?

- Ами питай нея, тя сигурно знае! - провлачи с безразличие момичето.

  Понякога възникваха някои дребни проблеми. Като например с физкултурника, който беше човек на настроенията .Изгонил  я от час, защото му се сторило, че му отговаря много тихо и казал да не влиза повече в час.

-Обаче ти ще влезеш, каза майка й - И ако те попита защо, ще отговориш, че по програма имаш физкултура , а тя е задължителен предмет за седми клас!

  На другия път  Тони така и постъпи. Учителят дори не я забеляза.

- Казах ли ти, забеляза майка й, сигурно е бил ядосан! А после се е прибрал в къщи, легнал е пред телевизора с една бира и му е минало!

- Не е така, опроверга я дъщерята, той ходи с докторката. Сега само ни дава една топка да играем и отива при нея в кабинета. Ние хич и не го интересуваме!

   Така Тони нагледно разбра как любовта прави хората по-добри.

   Класната на седми клас  реши децата сами да боядисат класната стая и направят някои дребни ремонти, защото училищните финанси бяха в отчайващо състояние, а и това щеше да има и възпитателен ефект и децата щяха повече да пазят това, което сами са направили.

   Само че в същата стая учеха и десетокласници от другата смяна и те съвсем не горяха от трудов ентусиазъм. Тони се върна от ремонта крайно възмутена.

-Мамо, представи си какви простачки са, не, няма да повярваш!Издокарани, гримирани, като ги видиш, да ахнеш, като от списанията , фотомодели! Обаче искат всичко ние да вършим, само командват, плюят по пода на стаята  и - дръж се да не паднеш, псуват! Особено една, голяма лигла е! Пушат в училище и говорят на госпожата на “ти”! Отвратителни са, а Ива казва, че са върха!И какво им е върховото, че се държат като идиотки ли?

 И те ходят по заведения, моля ти се!Как ли се държат там?Ама и то пък едни заведения...Искам да отида на ресторант, ама като във филмите. Да не се пуши, да свири тиха музика и да няма много хора.Сервитьорите да са с костюми...Изобщо,да е прилично!

  Много години след това Тони щеше да работи в едно такова заведение , чак на половин свят разстояние...

   Всъщност, когато тя беше в седми клас, някои от гореспоменатите госпожички не изпитваха симпатии към нея. Две от тях я бяха нарекли с не особено ласкав епитет и се опитваха да вербуват на своя страна една от приятелките й. Тони много плака от обида и майка й изхаби доста красноречие да я убеди, че е много повече от тях и това тепърва ще става ясно.

  Така и стана. Децата пораснаха и по Тони започнаха да се заглеждат доста момчета, още повече, че тя имаше открит , спокоен характер без типичните женски глезотии и превземки. Понякога проявяваше учудваща прямота

- Мамо, госпожа Стоянова каза днес: ”Ето, това е демокрацията, откраднаха дори и бюста на Вазов!” /госпожата беше учителката й по български език, доста посредствена като специалист./

- “Каква демокрация,госпожо, да не би демократи да ни управляват!, ”.казах аз. Мамо, нали демокрацията не е това? Мамо, защо всички мълчат?

- Това е нормалното състояние на така наречените “колективи”, момичето ми!От сто души един се обажда и то далеч не винаги на място. Ще ти се случва често да го изпитваш на гърба си, щом не искаш да мълчиш.

- Обаче и те знаят,знаят защо е така, нали? В къщи се говори, не ги оправдавай,че са малки!

  Момичето беше право. Да си активен и да защитаваш мнението си , не е привилегия на възрастта. Можеше и да се опари и често да плаче от несправедливостта  или бездушието. Но какво можеше да я посъветва майка й? Да се превърне в мекотело ли?  Господи,как предпочиташе да види дъщеря си, с трънен венец или с нашийник?

“Смешно е да го мисля още от сега...Тя е убедена, че я подтискам...когато четях”Корона от тръни”и разказвах как се е отнасял Фердинанд към синовете си, тя каза:”Ти си същата”

  Принцовете станали достойни хора.И Тони ще е достойна...Но аз не съм като Кобурга, не, в никакъв случай, как й хрумна!

   Толкова по династичните въпроси.”

  А  на Тони й беше омръзнало да чува , че не мисли, че не използва мозъка си по най-добрия начин.

-Престани с това, каза тя на майка си, Престани, защото няма полза. Всеки има мозък, нали главата трябва да е пълна с нещо! Може и аз да имам. Но това не значи, че съм умна!Ти си умна, татко също, но аз не съм, не разбра ли? Аз направо съм тъпа, тъпа съм! Нищо не можеш да направиш, такава си ме родила! Тъпа съм и не мога да науча всичко, не мога да помня, да разбирам!

  Нона мълчеше. Момичето още няколко пъти повтори:

-Тъпа съм, тъпа съм!

 След което стисна устни и се зае със задачите.

   Нона  мълчеше, все едно нищо не беше чула. И това й беше познато. Понякога силният ум не издържаше и отказваше да поеме отговорността за личното си осъществяване. Искаше да се върне в посредствеността. Но след като направеше определено количество крачки напред, това ставаше невъзможно. Тони ги беше прекрачила. Сега можеше и да плаче за по-лесния живот, но не можеше да се върне. Амбицията я беше стегнала,  без тя да го знае още. И да иска, и да не иска, щеше да върви напред, да понася удари и да печели победи.

  Това беше задачата на Нона като майка и сега тя разбра,че е успяла.

  Идеше й да прегърне Тони и да я успокои , че всичко ще бъде лесно нататък. Вместо това й каза, че трудното едва сега започва.

 Силният никога не трябва да бъде лъган. Още по-малко,  ако е дете.

 Това, което той трябва да понесе, е много повече от обичайното. На него му се случват трудни за разбиране неща, хора изчезват от живота му когато са най-необходими. Още в ранна възраст се среща с убийството и смъртта.

 -Мамо, помниш ли изчезналото дете в селото на Ива? - смутената усмивка на Тони подсказа на майка й, че нещо я е поразило.  Преди няколко месеца, когато  валя големият дъжд...Знаеш ли кое е то? Братчето на Андон, който беше в нашия клас. Аз го познавах, едно много сладко, русичко, идваше да го търси в класната стая , с тъничко гласче...щипехме го по бузите, ама лекичко, да не го боли...Ива ми каза, срещнала майка му...много била слаба и остаряла...

  Гласът на момичето трепереше. За това изчезване се говореше какво ли не. Че детето било отвлечено от престъпна банда да му вземат органите за присаждане, че една ясновидка казала че ще се върне...или че ще го намерят след години. Според Нона беше една от мистериите с вероятно много обикновена причина, ако изобщо изчезването  или нещастният случай с детето можеше да е нещо обикновено...и ако не го познаваше Тони.

  Може  би невнимателен шофьор го беше ударил и скрил трупа...или педофил се беше гаврил с него...Не ,Нона не мислеше, че ще се върне! Тони я гледаше с надежда. Защо да не са го отвлекли извънземни, ще го върнат някога, те така правят...може да си е изгубило паметта и някой да го е открил, но то да не може да каже името си и затова  да не го съобщават в полицията...може и да са някои хора без деца и на него да му е добре дори...

-Може, каза майка й - Може и така да е. Горката жена, колко ли страда...

 Момичето мислеше за тоя случай необичайно често.

   Когато майка й съобщи, че ще я води на концерт на Лили Иванова и Георги Христов, не се зарадва особено. Никога не беше ходила на концерти и вината не беше нейна. Не знаеше как да се държи там. Ще ръкопляска, да. Но дали да танцува на мястото си като публиката от видеоклиповете, да припява на певците  и да маха с ръце...да се блъска за автографи...Да се чувства радостна от музиката! Може би това е важното.

  Във всеки случай, майка й го правеше! Дори пееше! Очите й блестяха от възбуда. Разказа й за ученическите си години, когато балконът на театъра едва не се срутил на един  концерт на “Пух”. Но тогава милицията не разрешавала да се танцува. Само че кой ще те види какво правиш в тъмното, особено ако си правостоящ !А Тони много добре знаеше, че майка й не може да издържа на хубава музика, без да танцува. Рядко имаше възможност да го прави,на нейната възраст не можеше да ходи по дискотеки, нали? Често играеше в къщи, това й беше гимнастиката, дори имаше специални касети с музика за бягане. Страхуваше се да бяга из квартала, какви ли не хора имаше там...

  Един шофьор от болницата й каза, че бягал с нож в джоба, но той си беше чешит и Нона не се виждаше да спортува,  въоръжена като апаш от тридесетте. Затова пускаше касетите и играеше...или бягаше по леда боса? Боса...Като самодивите.

- Самодиви няма - произнесе се Тони - Къде си ги виждала?

- Имаше една- спомни си майка й- Беше дошла на сватбата на сина на леля ти Елена...Беше облечена в червен костюм , с къса черна коса, висока,слаба, стройна жена...на около тридесет години. Може и да беше на повече, но самодивите никога не изглеждат на повече от тридесет...Захвърли обувките  си и ми се усмихна...После заигра...

    Как заигра! Като че ли стъпваше по огън! Нона почти си спомняше откъде я познава .

В това матово лице с изразителни вежди и големи тъмни очи, в тия стройни дълги крака, които нормален човешки поглед трудно може да проследи, в тия ръце като крила на птица се таеше умение за полет, сдържано единствено от сегашното й земно превъплъщение.

  Да,тогава тя беше с бяла риза и играеше по жаравата на огъня, а дългите й тъмни коси се носеха около нея като облаци дим и раздвижен мрак...Пламъчета избухваха и умираха в краката й, а някъде далече се зачеваше денят...

    В тая същата зловеща нощ,  духът на Нона се носеше по  ледените парчета по течението на страшна, придошла река в съвсем друг танц, пот от напрежение течеше по бялата кожа на лицето й, а в къдравите руси коси се преплитаха ледени висулки...

     Чернокосата играеше по огъня...

      А русата танцуваше върху леда...

-Не, ти се шегуваш - поправи я Тони, тя просто хубаво е танцувала. Много си измисляш...Знам, че има такива, които играят по огъня, казват се нестинари, ама тя не беше, сигурна съм. Беше хубава, много хубава...

  И за леда си измисляш. Не, не си измисляш, чела си го в “Чичо Томовата колиба”,  нали и аз съм я чела...Изобщо, много обичаш да съчиняваш...Това е.

    Ами това е. Тони беше ужасно трезвомислеща.Нона тихо се смееше.

- Какво се смееш там, в кухнята?

- Аз да се смея? Така ти се е сторило.

- Не ми се е сторило, смееше се!

- Е добре, измислих си една смешна история и се смея.

- Разкажи ми я!

- В никакъв случай!Тя си е само за мене.

- Луда!Напълно луда!

 Момичето направи изразителен жест с дясната си ръка нас главата. Майка й пак не беше като другите.

  А Нона просто имаше желание да се посмее. Не, не на някоя комедия, не!Може би на спомена как днес окъпа фелдшера Господинов по случай Богоявление. Той беше много стиснат и се скатаваше, за да не почерпи за именния си ден. Тя го примами лукаво в кабинета си , уж че има нещо да му казва и го заля с цяло шише вода. Беше и по поръка от другите жени в болницата. Ако не искаше да се простуди, той просто трябваше да остане,а останеше ли, трябваше да почерпи.

   Разбира се, че беше разумна,и то много. Само че имаше желание да види Господинов мокър! И го направи. Имаше и други желания...

    Мислеше, че е погрешно да се свързва разума с неотклонно самоограничаване на желанията. А в дебелите книги все това им беше основната идея. На никого не му беше дошло на ум, че разумът е свобода, че той е единственият начин човек да е независим от непознатото, единственият път за борба със страха и липсата на надежда...тогава защо да не е и свобода на желанията? Защо човек трябва да откупува разума си с лишаване от свобода, да го изкупва като ГРЯХ? Защо да не може да придобие това, което разбира и познава чрез силата на мисълта си и по волята на Твореца, който му я е дал? Защо да не е морално да придобие всичко, което е дадено на смъртния и нищия ? Има ли доказателства, че това пречи на мисията му на този свят на привидности и същности?

   Може би само по себе си познанието трябваше да бъде тъждествено на понятието за морал. Но моралът в човешките измерения е сбор от табута. Той е някакъв особен ошав от плодове на забранени дървета с мирис на наркотик и вкус на манна или пясък...

   Не. Моралът може да бъде само едно. Той е силата да признаеш самотата си като постоянно състояние на духа. Това е ужасно трудно, не просто да го кажеш, не просто да го напишеш.А да го ПРИЗНАЕШ. И да живееше според тая единствена норма. Не, не ти е забранено да я нарушаваш, в никакъв случай!

  Но ти наистина не можеш да го сториш.

  Ако вземем обратната страна, силата. Ако тя е норма, остава тъждествена на първата. Тоест, извън нея няма нищо, с което може да изгради някаква общност.Силата е самота...сега и винаги.

   Не говоря за насилието. Нито за жестокостта.

   И ако свободата е сила и самота на разума, каква власт има измислената система от сушени плодове над човека, който е приел съзнателно и завинаги тая истина?

      Може би трябваше да го напише отдавна. За Нона не беше прозрение да го открие, тя отдавна живееше така. Трябваше да убеди и другите.

       Или да ги остави да се убедят?

       Не,не,другите бяха далечни.Само един.

       ..........