7.04.2018 г., 2:46 ч.

Самотата на силните, Косите на Електра, III част 

  Проза » Повести и романи
531 1 0
22 мин за четене

  САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ТРЕТА,КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА

                     ГЛАВА ВТОРА  УЗРЯВАНЕ

- Мамо! - извика Тони от тоалетната - Ела!

Нона, вече приготвена за път /беше малко преди Коледа и щяха да пътуват за нейното село/, видимо недоволна, влезе вътре за да види причината за забавянето. Дъщеря ѝ държеше в ръце гащичките си с тъмно петно на тях.Раздразнението ѝ изведнъж премина.

- Накисни ги със студена вода - каза тя. Измий се и се преоблечи. Няма време, действай по-бързо! Ето ти превръзка, ще ти покажа как се слага. Да не ти убива...

  Подаде превръзката и излезе. Усети типичния сладникав мирис на женска хормонална дейност и леко ѝ се догади. Изведнъж се усети. Нима не можеше да понася миризмата на собственото си дете? На милото, непохватно още същество, смутено до сълзи от събитието? Знаеше, че не е справедливо, но нищо не можеше да направи.

   От този ден, в този канал, щяха да се стичат секретите от типично женските прояви на две здрави тела. Обаче Нона не понасяше миризмата от бельото на момичето. За пръв път. Не беше го усетила,  когато сваляше пелените на бебето Тони или когато събираше изцапаните от повръщане чаршафи на болната от ангина пет годишна госпожица. Ядосваше се на себе си.

   Да, имаше разлика. Тогава имаше дете, а сега в тоалетната плискаше вода една малка, току-що появила се жена. Различна от нея. Много различна.

   Жена... Още една жена в жилището. Без да иска, това я застрашаваше.Тя още не знаеше с какво. Може би защото искаше да я притежава, да продължи детството... Тони не можеше още да приеме битието си на жена, а отделяше секрети...

   Тя потъваше още по-дълбоко в тия разсъждения. Да я ограничи... да я обезличи, да я превърне само в майка... защото все пак вече беше жена! И нейната нова женска същност се нуждаеше от пространство. Според нея, редно беше да го получи от майка си. Или да го отнеме.

- Да имаш да вземаш!- закани се Нона, все още пред огледалото с червило в ръка. От стъклената повърхност я гледаше гладкото ѝ, макар и не особено забележително лице.

- Ще имаш да почакаш докато стана на седемдесет... или докато умра... - и тя прекара червилото по устните си. Ще се примириш, момичето ми, това е истината, трябва да се примириш!”

     Тони излезе , вече готова. Гледаше малко виновно, както когато счупи порцелановата мивка в банята,  а тя струваше ужасно много пари и момичето нямаше представа откъде майка ѝ щеше да ги намери.

Жената пред огледалото се усмихна.

- И сега гледай да кажеш на всички! - тихо, почти боязливо изрече малката.

- На баба ти. И на татко ти.

- На татко? Защо? - гледаше я почти изплашено.

- Трябва да знаят, че си девойка.Това ги задължава...да те пазят от някои неща. Затова...Не вземай голямата чанта, тежка е!

- А не може ли сама да се пазя?

- Не винаги. А и не всички можеш да спреш...

- Ще ме боли ли?

- Само понякога. Рядко и не много силно.

- Защо?

- Само ако не се пазиш и настинеш. Мене не ме боли.

- Много е гадно да си жена! - каза момичето след няколко месеца-Гадно е!Само като си представя... толкова години още!

“Господи, мислеше майка ѝ, горкото дете не знае, че когато това свърши, свършва всичко, всичко!”

   Беше декември деветдесет и втора. Разбира се, отдавна го очакваха. Не говореха много за него. Тони беше прочела нещо, беше видяла нещо.Приемаше го сериозно и без паника. Смущението ѝ трая кратко. Още от лятото признаците бяха налице. Детската ѝ фигурка се промени, гърдичките набодоха под тениската и тя се срамуваше да ходи без потник под нея. Лицето ѝ се покри с гъсти пъпки и черни точки. Не ѝ стигаше това, но я нападнаха и циреи по най-невероятни места. Нона се учудваше на такъв предпубертет.  Искрено ѝ съчувстваше за неприятните промени във външния вид и се опитваше да помогне с разни лосиони и спиртове, сухи кремове и шампоани. Изтъкваше ѝ нуждата от стриктна хигиена, от търпение. Караше я да се мие със сапун и солена вода, но детето упорито се противопоставяше на всичко. Не признаваше загрижеността й , нито упреците на баба си.

“Какво пък, казваше, може и да ми харесва да съм грозна, може и да ми е добре да съм с пъпки!Лицето си е мое, нали!”

   А на Нона й беше малко криво да я гледа, още повече като си спомнеше какво розово сладурче беше. Движенията й бяха станали по момчешки тромави и неумели, понякога проваляше съвсем обикновени дейности. Държеше се преднамерено грубо и невъзпитано с майка си и баба си, а пред непознати се свиваше, изчервяваше и не обелваше дума.

  През есента навърши единадесет години и майка ѝ си каза, че наистина ще е скоро. С нея това събитие се беше случило на същата възраст. Момичетата обикновено приличат на бащите си, но има едно нещо, в което няма как да не са като тази, която ги е родила.

   Лично за Нона пубертетът не беше свързан с неприятни промени на външността. Тя си остана слабичко и дребно момиче с нежна бяла кожа и почти без гърди. Само бедрата ѝ се поналяха и не бяха вече клечките, обути в розови памучни гащи. Изпотяваше се умерено, а циреите ѝ бяха съвсем непознати. Когато разказваше това на дъщеря си, тя още повече се вкисна и за кой ли път почувства несправедливостта на живота, който ѝ беше отреден. Поне баща ѝ да е бил такъв пъпчив пубертет! Ама не, и той по снимките нямаше и помен от пъпки!Защо беше такава, вечно без късмет! Ето, Цветелина си купи лосион и от един флакон си изчисти лицето, а тя свърши третия  и резултат почти няма!Майка ѝ говори с козметичка, но тя каза,че е още много рано за маски.

   На майка й беше смешно, че се срамува да излезе само по тениска, за да не прозират зърната ѝ. По времето на Нона имало само твърди басмени рокли и такъв проблем не съществувал. На момичето изобщо не му беше смешно. Нима ще си остане такава пъпчива или с белези по лицето, а бельото ѝ ще се захабява бързо от честото пране? Баба ѝ така и не се научи как да простира тениските и с каква вода да ги пере и те се скъсяваха, разширяваха и изобщо не ставаха за носене. Майка ѝ често ги подновяваше, но понякога не забелязваше, че дънките й се протриваха между краката. Беше ги отрязала над колената и баба ѝ беше възмутена. Но нали всички малки в града ходеха с подрязани дънки !Без друго,  наесен щяха да й станат къси!

  Нона не противоречеше на майка си, кимаше в знак на съгласие, шиеше скъсаното и купуваше нови блузки.

- Какъв е тоя боклук! - чудеше се старата жена, от едно пране излезе цветът! И какви са тия шарении, няма ли по-хубави, едноцветни?

   Беше хванала черната с щамповани на нея “Тейк Дет”, клатеше глава и цъкаше с език.

    Тони прикриваше доста смачканото си самочувствие с нахалство и преднамерена грубост. Не търпеше да ѝ противоречат, викаше и се налагаше.За Нона реакцията ѝ не беше хич приятна, но не я стряскаше. Опитваше се да я разбере и да си спомни какво в родителите си харесваше на нейната възраст и не откри нищо. Изобщо, светът не беше особено харесвано място от момичетата на единадесет. Не можеха да бъдат търпеливи, а възрастните не се смятаха задължени да ги понасят и просто се налагаха.

   Дъщеря й не проявяваше нахалството си пред баща си, само се срамуваше болезнено и отбягваше общуването. Имаше един тесен кръг хора, сред които си отдъхваше - съученици, приятели, някои роднини. Но от другите дори бягаше. Не можеха да я накарат да отиде за нещо до съседите или да попита случаен минувач за улица или магазин. И дума да не става да заговори някой непознат, дори дете, на опашка, в  автобуса или влака.Когато я попитаха, отговаряше кратко и прекъсваше нишката на разговора по неизвестни и за самата нея причини.

   А беше време, когато от нея не можеха да вземат думата... Опитваше се да уязви майка си по всякакъв повод. Омаловажаваше всичко, което тя правеше, нищо от него не беше правилно, нищо не беше така, щом тя го казваше.Не приемаше нищо, предложено ѝ от нея. Според Нона, мнението на коя са е от дори не най-близките ѝ приятелки тежеше повече от майчиното. Не можеше да проникне в нейния свят и това ставаше все по-явно. Не можеше да разбере какво иска.Тя се боеше да го признае дори пред себе си, а вероятността и другите да го разберат, направо я хвърляше в паника. Чувстваше се унизена от неспособността си да общува с най-близкото си същество, виновна за това, дори направо престъпно некадърна. Не знаеше до каква степен другите го постигаха, но не я  и интересуваха. За нея беше най-важно , че тя не е успяла.На повърхността излизаха неща, които не само я ядосваха, но и я правеха нещастна на моменти.

  Не беше добра домакиня и имаше безброй недостатъци като майка. Стараеше се някак си да се вмести в света на младите , да разбере музиката , която харесват, защото това беше един от най-важните белези на времето, както някога и с нейното поколение. Наистина имаше разлика с бийтълсовата й младост , но приемствеността съществуваше преди противоречието. Смяташе, че върви по правилния път когато проумяваше особеностите на метъла с помощта на по-големия си племенник. Някои от нещата започнаха да ѝ изглеждат понятни, не близки, но променяха вида на живота.Отразяваха агресията от света на младите, хвърляха предизвикателство.Вместо някогашното ”Прави любов, а не война”, всичко крещеше: ”Заменям машина за любов!” Музиката – метъл, рап, траш, облеклото гръндж, което имаше предистория в някогашната мода”раздърпан човек”, правеше по-достъпно преодоляването на потребността от насилие, естествен резултат от излишък на млада енергия в тия застояли, блатни времена.

“Има разлика, голяма разлика в това, с което правиш музика, в инструментала. Сега с помощта на компютъра всичко можеше да се чуе и види.Но при по-внимателен анализ се окозва , че е кавър версия...Хората, които правят музиката за петнадесет годишните, са на моя възраст...нашите състави, нашите артисти, бяха по-млади от родителите ми...Да, мисля, че е възможно да сме заедно във вкусовете си...”

   Атрибутите на най-известните групи не ѝ изглеждаха нито бутафорни, нито като заплаха и тя се смееше на страховете на връстниците си. Баладите бяха качествена музика, класика, стил. Стилът е начин за оцеляване без да се пречупиш или унижаваш. Това беше и нейният начин. Усещаше , че може да ѝ хареса.

  Знаеше, че не всички младежи се поддават на куфеене, че някои го симулират, за да се впишат в приятелската група, а други са там дори и без да го правят. Дори и от тези, които го правеха наистина, за някои беше поза или маска. Не можеше и да е иначе, не всички имаха способност за иронична критичност отстрани, както тя на времето.

   Имаше нещо, което дори теоретиците на културата на постмодернизма можеха да оспорят. В това привидно уеднаквяване, всеки се чувстваше неповторим. То не можеше да се обясни, само да се изпита. Младежите се стремят към външно уеднаквяване, но в себе си имат потребност да бъдат различни. Тази култура,която някои смятат за ерзац, им дава възможност за това. Въпросът е доколко дълбоко скриват различията и дали някога ще могат да ги извадят на показ. Когато се осмелят да го сторят, дали неповторимото няма да е просто повторение във времето, характерно за всяко поколение?     

   Всички тези неща имаха много малко общо с факта, че Тони стана девойка точно на Бъдни вечер, на единадесет години и два месеца и половина и това предизвика взрив на майчина загриженост. Нона като че ли се вълнуваше повече от нея, а изобщо имаше ли нещо вълнуващо в едно тъмночервено петно?Някои умни книги наричаха това майчин дълг! Но какво значение има как се нарича, когато Тони се отдалечаваше от майка си с всеки изминал ден, упорито и сякаш без да го забелязва. Единственото, от което се интересуваше, бяха тъпите телевизионни предавания - безкрайни сериали за ченгета и гангстери, комични ситуационни скечове и най-вече - рекламите. Тя, която почти не пееше, защото не притежаваше особени гласови данни, постоянно си тананикаше елементарните мелодии от клиповете, следеше ги по всички канали, отбелязваше новите. Не пропускаше комерсиалните шоу програми, където изглеждаше, че парите се сипят просто от небето и остава само да подложиш шепите си. В редките моменти, когато говореше с майка си, предлагаше да си купят нещо от рекламираните стоки.

    Понякога Нона ѝ купуваше нещо от вкуснотиите или прелъстителните напитки. Не оставаше очарована и повече не го пожелаваше. Ядосваше се и се чувстваше излъгана. Но все още не признаваше, че рекламите са пълна глупост. Сигурно,защото го казваше майка ѝ.

   Вярваше във върховното Аудио и Видео- Божество,чиито електромагнитни вълни, преодолели кошмарни разстояния, се събираха на талази в масата чипове, съпротивления и проводници, концентрираха се отново в значимо енергийно послание,промиваха мозъчните ѝ връзки и ги лишаваха от собствена памет. В тая митология върховен авторитет беше дистанционното. То ѝ даваше илюзия за избор. Музиката не се слушаше, нито танцуваше. Та се ГЛЕДАШЕ. Главното достойнство на всички уреди беше възможността за пределни децибели. Плахите опити на съставителите на програми да пробутат някой наистина художествен филм или отдавнашна класическа постановка или концерт, се посрещаха с ропот. За Тони глупост се оказа както “Макбет” и филм на Фелини, така и концерт на Ерик Клептън и Милчо Левиев. Макар че сама си даваше кураж, дойде време когато Нона почувства страх. За първи път нямаше и помен от мисъл как да постъпи.

   Не очакваше дъщеря й да прилича на нея, да е нейно копие. Самата тя не беше образец на човек с модерен вкус. Страхуваше се, че е ужасно старомодна и консервативна, но нямаше кой да ѝ го каже. Никой дотогава не беше се вълнувал от вътрешния ѝ живот. Тя и не го допускаше, но причината беше, че не срещна човек, пожелал да я разбере и опознае съвсем, дори и там, където и тя не се познаваше. Смяташе се за по-скоро хуманитарен тип, но може и да не беше така.Това, което искаше от дъщеря си, беше да мисли със собствената си глава, да има лично мнение,дори и нестандартно и неприето от околните.

“Мамо, защо не си боядисаш косата руса или червеникава, попита я веднъж девойчето, кестенявата изобщо не е модерна!”

    Нона се учуди, после се ядоса.Тя ли ще ѝ казва какъв цвят да носи?Тя самата не харесваше цвета си и замисляше ослепителна тъмно руса фризура. Не, не беше влиянието на екрана, където красавиците бяха ослепително платинени,тъмен махагон или рижи до лудост. Тя беше пробвала като студентка и всички я намираха много хубава с руса коса, дори и тя самата се харесваше. А и детето ѝ беше с дълга права тъмноруса коса, беше се метнала на някоя далечна прабаба. Нона си спомняше няколко жени от рода на баба си с естествено руси коси.

“Хайде,мамо, купи си някоя от френските бои, виж какви са хубави!”

Естествено, на манекенките всичко беше хубаво!

   Случайно Тони разбра, че майка ѝ е връстница на Ким Бейсинджър и настояваше, че има начин и тя да изглежда като актрисата. Нона ядно забеляза,че дамата,за която става въпрос едва е завършила американско средно образование и няма деца, че не ѝ се налага да си блъска мозъка за нищо сериозно. Че козметичната индустрия работи за нея, че не я терзае мисълта за няколкостотин долара,които все не ѝ стигат... Че е имала само глупави и паралии мъже... и най-после, не е кой знае какво като артистка, а стереотипно лице. Че има много красиви и умни жени, ангажирани обществено и лидери по призвание. Джейн Фонда, например. Тони не я знаеше. Тогава Вивиан Ли или Маргарет Татчър.

   Тони познаваше последната. И тя като мене е зодия “Везни”,каза момичето. Желязната лейди беше единствената стойностна жена, която тя харесваше. Но заради това харесване, майка й съвсем не беше задължена да прави кариера като министър-председател,например!

   Наистина,щеше да е идеално, ако има външността на “хубавата жена”и я съчетае с неизчерпаеми кулинарни способности, същински кухненски робот, маскиран като модерна домакиня. Съвършенството, което прелива както от идеално подредените къдрици, така и от лъскавите кухненски уреди и препарати за почистване.Беше толкова лесно за постигане!Тони знаеше какво е нужно на майка й да бъде като всички.

“Знаеш ли, мамо, на Данчето майка ѝ е безработна и за нея е много добре, за всичко ѝ помага и тя получава само шестици!”

“Не вярвам да й е толкова добре, каза майката, особено на госпожата. Млада жена да се чувства като изхвърлена...да живеят с една заплата...не съм сигурна, че се чувства щастлива!”  

   Случи се така,че на една родителска среща можа да поговори с жената.Беше тиха, деликатна, притеснена от бурния пубертет на дъщеря си. Много се различаваше от рекламите и Нона го изтъкна пред Тони.

- Че какво ѝ е, нали баща ѝ печели! - произнесе се малката.

Да, печели.Може би момичетата от поколението на Тони щяха да се върнат по домовете си. И тя да е една от последните товарни кобили на еманципацията.

  Тони пак заседна пред телевизора и вече трудно можеше да се влезе във връзка с нея. Щеше да гледа няколко сериала един след друг. Не, не можеше да го разбере!Един пластмасов  сандък, пълен с неразбираеми схеми и приспособления ѝ отнемаше всякаква надежда за близост с дъщеря ѝ само защото можеше да възпроизвежда сълзливи мелодрами или  безмозъчни екшъни!Не знаеше някое поколение родители да е изпитвало нещо подобно. Тя пак беше ощетена!И то само защото беше родена през петдесетте и имаше дете в пубертета. Трябваше да помисли, може би имаше начин за въздействие.

     И какъв, моля?Нима нещо беше в състояние да й повлияе?Да бие на чувства и да й обясни колко я обича?Че какво от това, щеше да каже другата, кой ти пречи,обичай ме,както искаш, свободна си!Но това щеше да е смешно и за Нона- да обяснява на някого, че го обича!Тя трябва да го знае, Тони не е толкова безмозъчна, логично е да допусне, че майка й все пак я обича!

   И какво от това?Тя сигурно също я обичаше. Но според завоите на мисловния ѝ процес, това няма нищо общо с телевизията.Да я дели с някакъв телевизор?Това за майката беше под достойнството ѝ. Да се лиши от телевизия заради майка си? Това пък за Тони беше глупаво.

    Значи, резултатът беше нула на нула. Всяка в своята ярост.

    И Нона имаше конфликти с родителите си. Те ѝ се струваха огромни. Тя мислеше, че те ограничават личната ѝ свобода. Не харесваше стила им на обличане, прекалено  сантименталната им музика, която ги откриваше повече от необходимото. А Тони не се тревожи за свободата си. Разбира се, смята Бийтълс за сладникави!

 ... Нона беше на девет-десет години , когато стоеше до късно вечерта да слуша по радиото /тогава нямаше телевизия!/, ”Ромео и Жулиета” и никой не смяташе това за глупост.

   Но да нарече “Макбет” глупост- това беше вече извън всякаква мярка!

    Нона, Нона... А защо й е на Тони твоята мярка?Тя вече осъзна, че е прекалила.

“Защо не ми го обясниш?”

  Да,Нона се опитваше, но бързо се отказа. Спомни си как мразеше литературните анализи. Тони се чувстваше безпомощна пред Шекспир като пред трудна задача и наивно вярваше, че всичко може да се обясни, че майка ѝ може да го обясни.

   Да, въздъхна майката,така мислят всички технократи, а тя е такава... Е, добре, момичето ми, показах добра воля, но то не може да се обясни. Или поне не това.

   Значи, и тя не разбира! Тони продължи да си дъвче дъвката и да изрязва от вестниците снимки на коли , които никога нямаше да притежава. Лепеше ги с тиксо на вратата на спалнята  заедно с плаката на Доналд Дък и Мики Маус. Дълго мислеше къде да ги сложи и ги нареждаше по някакъв свой ред, който майка ѝ не разбираше.Тя различаваше колите само по цвета. Най-големия ѝ проблем беше да открие как се отваря вратата..На няколко пъти се опита да  се наложи и да накара детето да си легне по-рано. Стана страхотен скандал.

 -Разбери, че не научаваш нищо от тия глупости, те дори не ти доставят удоволствие! Виждам как умираш за сън, утре си на училище... Тони, чуваш ли, веднага изключи телевизора!

  Никаква реакция.

- Тони!

   Тя дори не я погледна. Беше ужасна. Свила устни в израз на тъпа упоритост,  без да отделя поглед от екрана, тя машинално вземаше с вилицата от таблата пред себе си картофи, слагаше ги в устата си и дъвчеше.

- Тони!- майка ѝ застана срещу нея и обърна лицето ѝ към себе си, но тя притвори очи и после , освободена от ръцете ѝ, отново ги насочи към екрана.

 - Няма смисъл! - каза майката, без да уточнява какво точно няма смисъл и излезе от стаята. Но след малко се върна.Беше десет и половина и в нея беше заседнала странната идея Тони непременно да е в леглото в единадесет. Тя посегна и изключи телевизора. Тони посегна без да каже дума и го включи отново. Нона пак натисна бутона и извади  антената.

 - Да видим сега как ще гледаш.

- Сложи го веднага! - изкрещя дъщеря ѝ - Веднага, чуваш ли? Сега ли намери, на най-интересното! - Тя се изправи срещу нея, почти готова да се бие.

  В този миг Нона повярва, че бесовете не са отишли всичките в свинското стадо.Един от тях сигурно е оцелял и сега обсебва дъщеря й. Тя нямаше съмнения откъде точно е проникнал в жилището. Не можеше да я удари, не, в никакъв случай!Какво можеше да направи наистина?

   Беше в безизходица. Ядът постепенно премина в тъпо примирение. По дяволите, не може да изхвърли телевизора през терасата!Нима Тони някога щеше да осъзнае какво прави? Нима щеше да повярва в...какво?Защо да се занимава със стойности, нека си остане тъпа, ограничена глупачка!Много важно, че майка ѝ е интелектуалка! Защо ѝ е да развива даденостите , които има , когато хубавиците от екрана печелят толкова пари с лекота...само с шаблонни усмивки... и с още нещо, което малката не знае. Красиви роботи с поредни инвентарни номера от апарата, те без колебание изтриваха погрешната информация на биологичните родители.

    Нона виждаше, в моменти на тупик, изражението на злоба и непримиримост , изписано на лицето на момичето, което природата беше създала с черти на ангел или мадона... То я ужаси, но тя не посмя да каже на никого. Съжаляваше дори, че го е видяла, би предпочела да не го знае. За първи път в живота си не искаше да знае истинското положение на нещата. Какво ставаше с нея ,какво ставаше с тях?Не, сигурно трябваше да си легне и да заспи, колкото по-скоро, толкова по-добре.

- Не знаех, че си била не само глупава, но и злобна! - каза майката с яд. Никакъв отговор. И защо ли го каза?Не можеше за разбере дали я е засегнала. Сигурното беше, че в този ден и час Тони мразеше майка си, но то беше скрито и от самата нея. Ако някой ѝ го беше открил, щеше да се изненада и да го отрича упорито и аргументирано.

 “Не я мразя,тя само си мисли така! Какво да направя, като си го мисли! Тя мрази телевизора, как може да се мрази телевизор? Моя работа е кога да си лягам, нали сутрин ставам навреме!На нея какво ѝ пука?Да си спи в спалнята, като не иска да гледа!”

  Имаше нещо, което Тони знаеше , че не трябва да прави, но не можеше да се въздържи. Постоянно ровеше в нещата на майка си, без да знае какво търси.Белези за лични преживявания ли?Ако имаше такива,отдавна да ги е открила. Но майка ѝ унищожава всичко, което може да е спомен - картички, бележки, да не говорим за писма. Тони се чудеше, това си беше мания.

  Тя си пазеше какво ли не.Например,една марка, която ѝ беше подарила приятелката ѝ Даниела в първи клас. Винаги щеше да я пази, нали за това ѝ е подарена, да я пази.Ако не я пази, значи,не са приятелки.

  Дали пазеше нещо, подарено от майка ѝ? Едва ли, защото майка ѝ подаряваше само полезни неща, които веднага влизаха в употреба. Можеш ли да си пазиш бикини или книжка за котките? Особено ценните неща са неупотребими в ежедневието. Например станиоли , обвивки от дъвки и шоколади, хартии за опаковка на подаръци. Може ли майка ѝ да разбере тези малки сигнали? Дали те не са ритуали от видео митологията?

 Едно от заниманията на Тони винаги предизвикваше смесени чувства у майка ѝ. Тя забеляза, че детето с внимание прочете библията за деца, гледа и сериала по телевизията, дори и повторенията. Не знаеше защо това я плашеше. Не беше способна да ѝ даде дори начално религиозно възпитание, не умееше да говори за вярата. Нямаше доверие на плахите опити за неделни училища за подрастващи. Струваше ѝ се, че никой не може да обясни вярата на свободния разум. Тя самата не можеше.

 От много отдавна пазеше в паспорта си една четирилистна детелина. Не можеше да се реши да я изхвърли. Листенцата почти се бяха пречупили и едва личаха от какво са.

- Не е вярно, че носи щастие, категорично заяви Тони, нищо не носи!Толкова отдавна я имаш, а защо нищо хубаво не ни се е случило?Изобщо , дали е истинска четирилистна детелина, не си личи. Даже не съм сигурна, че има такива наистина...няма! Сигурно няма, защото иначе повече хора щяха да ги намират... Кой е открил,никой!Този, който ти я подарил, те е излъгал, а ти му вярваш!

- Не ме е излъгал. Тогава си личеше...

- Няма такава детелина! Никой не е намерил, никой!

Повтаряше това безброй пъти. Дали сама се убеждаваше в това?

Търсеше виновника. Някой трябваше да е отговорен.

Защото Тони знаеше, че не е щастлива.А майка ѝ пък много отдавна узна, че този, който ѝ подари крехкото стръкче, не беше между живите...

.............

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

        

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Neli Kaneva Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??