- ...и на мен също ми е приятно - усмихвам се аз, без дори да се замисля после как ще трябва да изкупвам тази усмивка.
Ти си прекрасен, по-прекрасен от всеки друг, който познавам. Ускоряваш дишането ми и някак си губя равновесие. И тръгвам... към теб. Това беше любов от пръв поглед...
Преодоляваш ме. Притежаваш ме. Изгубвам се в тъмните ти очи и вече нищо не остава от мен. Нищо, което да ти се противопоставя, нищо, което да не е твое. И ето, че ме няма за теб...
Какво от това, че ме обичаш? Познаваш ли ме, след като аз самата не се познавам? Готов ли си да се откажеш от всичко, да забравиш себе си и да тръгнеш да ме откриваш? Ще издържиш ли, на внезапната промяна на сезоните, на моята убийствено нараняваща лудост, на възхода на чувствата ми или унизителното ми безразличие? Не мисля. Защо го правя? Ами не знам. Някога имаше причина, но рутината я направи естествена моя реакция. Може би просто искам да се забавлявам и така търся начина. А ти какво си мислиш, че правиш? Караш ме да се влюбя в теб, за да позная противоречивата на студенината ми - страст? Очароваш ме с думи, поднасяш ми спомени, от които да не мога да се отърся? Прикриваш наранената си гордост и ме посрещаш с нежност мислейки, че е близо времето, когато ще спра до теб уморено и ще те помоля да ме вземеш и утешиш? Толкова си жалък в страха си да не се провалиш. Защо не ти е достатъчно това, че те харесвам? Защо трябва да искаш още? Защо рискуваш всичко за да ме имаш, не разбираш ли, че така всъщност ме губиш?! Защото ще се променя. Това е естественото развитие на нещата с времето. Всичко отшумява. Повярвай ми, била съм там. Знам какво ще стане. Ти ще спреш да виждаш слънчевото отражение в косите ми. Очите ми ще изгубят блясъка си и огънят, с който погледа ти посяга към мен, постепенно ще изтлее в утешителен навик. И тогава ще се почувстваме излъгани в нас и ще ни заболи. Страхувам се от себе си. От това, което няма да мога да направя. Страхувам се от теб. От това, което ти ще направиш. С мен. Ако ти позволя. Не, не искам да ми се случи това, не и отново. Няма да ти го позволя. Нито на себе си.
Какво от това, че ме обичаш, след като всичко е предпоследно… понякога и за малко? Съжалявам…
Поглеждам те така, че да прочетеш иронията в очите ми. Искам да видя токсичната сила на думите ми върху теб, да смачкам безпричинната ти увереност в мен, стигаща почти до наивност. Да ти покажа, че зависимостта от някого е опасна и води до самоунищожение. И няма да има кого да обвиняваш за последиците, защото ще си си го причинил сам, от безпомощност и отчаяние. А аз, просто ще те наблюдавам... безучастно, само така, както може да се наблюдава "от горе". Ще виждам сълзите ти, които умело ще криеш от всички, ще виждам престореното ти безразличие към мен. Но ще знам каква е истината, защото, както вече ти казах, аз също съм била там, където сега съм поставила теб. И все още съм там, НО НА ТВОЕТО МЯСТО. Защото! Аз преживявам това, а не ти!! И сега просто разменям ролите ни върху белият лист...
Защото, исках поне за миг да си представя, какво е да се държа, като теб. Това е моят опит да те накарам да изпиташ безнадеждността, която изпитвам аз, когато си с мен. Защото ти си този, който се страхува от преходността на чувствата, а аз тази, която безуспешно се опитва да те спаси от самия теб. Исках само да ми позволиш да помилвам сърцето ти, но то е било толкова наранено, че вече дори не е твое. Изчерпвам се... няма да издържа още дълго...
Само ако можех да върна времето назад и да спра там, в онзи слънчев ден на месец август, когато те видях за първи път... Ако успея да направя това СИ ОБЕЩАВАМ, че ще постъпя различно… няма да се поддам и ще си спестя всички сегашни терзания.
                        *   *   *
Проследих го с усмивка как бяга по кея, преметнал сака си през рамо. После ловко се хвана за страничните въжета и се изкачи по стълбата. След миг вече беше на горната палуба.
- Благодаря Ви, че задържахте ферибота заради мен. Забавиха ме на терминала. И Вие ли отивате в Родос?
Аз кимнах утвърдително, подтискайки желанието си да го разгледам отблизо.
- Страшна горещина, нали? Какво ще кажете за едно Frape elliniko?
Не казах нищо, само поклатих отрицателно глава.
- Е, добре... разбирам. Ще си седим тук, БЕЗ КАФЕ, и сами! Нищо, че сме двама пътуващи за Родос...
- Да, ако не броим останалите близо петдесет души - допълних аз – съвсем сами сме на борда.
Тъмните средиземноморски очи се спряха любопитно  върху мен.
- Значи, ти можеш да говориш и то прекрасно. - усмихна се искрено той - Кой те научи на това?
Не се сдържах и се засмях на думите му. Дали означаваше нещо срещата ми с този човек? Едва ли, просто случайно пътувахме в една и съща посока, той, аз и още близо петдесет души. Не долавям нищо нередно в това. Защото не знам, какво предстои или ако съм знаела, съм го забравила и то до такава степен, че не го възприемам, като нещо, което се е случило с мен. И Защото, Никой Не Може Да Избяга От Неизбежното, колкото пъти и да се връща!!!  Ние, хората винаги си мислим, че сме специални и неуязвими, и че никой не е в състояние да ни нарани.   
- Усещаш ли въздуха... Аз съм Даниел.  - взима ръката ми, още преди да съм я подала. - Много ми е приятно.
Въздуха, да… наситен е… с екзотика, с море... с нищо, което да не е естествено. Тук, не трябваше ли да се сетя нещо? Какво? Ами... това е... какво? - един непознат… Да, разбира се, всички хора са едни непознати, преди да се запознаят, но този има прекрасни очи... Това е всичко. А и кой може да се бори срещу любовта?!
- Знаеш ли, че всички букви в името ти ги има и в моето име, с изключение на една? – долавям ниския глас сред шума на вълните.
- Да, наистина, как не се сетих?!... и на мен също ми е приятно - усмихвам се аз, без дори да се замисля после как ще трябва да изкупвам тази усмивка.   
Ти си прекрасен, по-прекрасен от всеки друг, който познавам. Ускоряваш дишането ми и някак си губя равновесие. И това не е от вълнението на морето, какво са три бала за хората родени на остров?  И тръгвам... към теб. Това беше любов от пръв поглед...