СБОГОМ
- Сбогом – при тези думи тя го изгледа накриво.
- Не сбогом, довиждане – поправи го тя.
- Не ме забравяй!
Прегърнаха се за последно. Миг, който не искаха да свършва, но се налагаше. Тя го целуна, след което се отдели от него и се качи в автобуса. Проследи я с поглед докато се качваше. Господи, би дал всичко само за още минутка с нея. Тя седна на едно свободно място близо до него. Помаха за довиждане и той отвърна. Сякаш в отговор двигателят на автобуса заработи и след минутка той потегли бавно. Беше студен есенен ден. Дърветата се бяха пременили с най-топли нюанси, но дори и те изглеждаха някак си тъжни. Мрачното небе предвещаваше самотен дъждовен ден.
Той се обърна и тръгна нанякъде, не се интересуваше накъде, важното бе да не е тук. Запали цигара с някаква надежда димът да запълни празнотата.
Спомни си запознанството им. Кой би предположил, че едно нелепо падане би довело дотук. Сближиха се толкова бързо, може би прекалено бързо. Незабравимо лято...
Отвори входната врата и влезе. Както и очакваше у тях беше единствено сестра му. Не се разбираха особено, но все пак знаеше, че в такава ситуация няма да остане безразлична. Влезе в тяхната стая, понякога беше наистина ужасно, че дели стаята си с някого.
- Замина ли си? – по тона й пролича, че обичайните безсмислени въпроси не са само от любопитство.
- Да...
- Стига, братчето ми! Не е станало кой знае какво, а изглеждаш толкова жалък.
Не й обърна внимание. Легна на леглото си и заби поглед в тавана. Може би наистина не беше кой знае какво и той преиграваше, но някак си предусещаше как ще свършат нещата. Реши, че е най-добре да не мисли сега. Сложи слушалките, отпусна се и затвори очи...
- Ще се видим довечера, нали! – той говореше с неприкрито нетърпение.
- Да, разбира се... – нещо в тона й го притесни.
- Нямам търпение да...
- Трябва да затварям. Чао.
- Чао.
Последните шест седмици бяха минали неочаквано бързо, може би, защото не обръщаше внимание на времето, крайно нетипично за него. Погледна още веднъж телефона, имаше доста време до срещата им. Остави го на масичката и се обърна към пианото. Напоследък не свиреше много, но сега му се струваше подходящ момент...
Затвори вратата след себе си и се отправи към парка, в който трябваше да се срещнат, с най-бързата си крачка. Беше подранил, въпреки че знаеше, че тя ще закъснее – неотменна част от нея. Но когато стигна там, с учудване видя, че тя седеше на една пейка насред пустия парк и го чакаше. Това по не знайни причини го притесни, но реши, че сега не е моментът да мисли. Забърза се към нея и я прегърна. Останаха така известно време, след което тръгнаха на разходка.
Бяха сами, приятният нощен хлад ги обгръщаше, луната осветяваше пътя пред тях. Всичко беше перфектно.
- Трябва да те питам нещо – вече нищо не беше перфектно – искаш ли още да сме заедно?
- Разбира се, че да! Повече от всичко – но вече знаеше нейното мнение. – защо, какво има?
- Не знам, просто мисля, че сега никой не е щастлив и...
- Защо? Какво има?!
Надяваше се да е някоя тъпа шега.
- Просто... не знам... така ще си по-добре. Съжалявам, сбогом...
Тръгна си без да му остави дори малък шанс за съпротива. Обърна се и удари някаква стена. Никаква болка... някаква жена го заобиколи, гледайки го странно. Прииска му се да удари и нея. Не можеше да възприеме нищо... не искаше...
Прекъсна го дразнещия звук на звънеца на вратата. Определено не се вписваше във мелодията. Погледна часовника. Свиреше от 6 часа, а дори не бе усетил кога са минали. Напоследък обръщаше внимание само на изкуството, правеше всичко останало от нужда или просто за разнообразие. Отново звън.
Ругаейки на ум стана и отвори вратата.
- Хей, Лу. – беше най-добрата му приятелка. Винаги с усмивка на лице и весело настроение. Толкова не като него. – Какво става с теб? Не излизаш? Пак ли нямаш настроение?
- Горе-долу...
- Моля те, кажи какво ти има, от доста време си така. Какво става с теб?
- Спокойно, нищо особено, ще оживея – усмихна се, не искаше да я тревожи.
- Хах... не изглежда като нищо, но щом казваш, ей и внимавай с вените!
Усмихна се насила, след което си казаха чао и той влезе отново и пак седна на пианото. Музиката е нещо толкова невероятно...
© Цветан Иванов Всички права запазени