Сбогом казах, талантът си отиде или една безсмислица

Слънцето залезе - не че имаше нещо различно, то просто залезе като всеки ден. И вчера залезе, само че беше различно. Вчера то просто залезе, както всеки ден - бавно, красиво, изпълнено с надежда и една, две мечти и малко любов. Нямаше го, но грееше в мен. И лятото беше тук -  щастливо, закачливо, засмяно, просто лято. Някои казват, че е смешно да казваш, че сезоните имат чувства. Може би да, може би не. Животът е изграден на толкова "може би"- та, че нищо друго не ни остава освен да живеем според ритъма на песента. А, песента тя е една за всеки човек - при някои започва бързо, мелодично и завършва баладично. При други е дива, при трети може би е от ония успокоителни за медитация. Различни хора - различни песни. А, моята ли?! - Все още не съм я открила, даже не знам каква искам да бъде. Не, излъгах , извинете. Бих искала песента ми да е щастлива, но не е... или може би е. Ех, това "може би" . Като се замисля то е като "Аз" - някъде бях чула, че един човек повтаря "Аз" по петстотин пъти на ден (май беше повече). Ама то да живееш е като да спечелиш в Сървайвър, нищо чудно, че повечето сме егоисти. И аз съм такава, признавам, не мога да кажа на черното бяло. Но признайте и вие, които четете в момента (ако има такива), че и във вашата песен има нотка егоизъм. Та говорих за "може би", знаете ли, че го употребяваме, за да избегнем истината, защото тя е страшна, като кучетата, бродещи по улицата. Ние казваме, че предпочитаме истината, но когато я срещнем, ни се иска да не е така. Просто сме създадени така - да искаме, без да знаем какво. Друго наше качество е да говорим без смисъл. Ето например, аз изписах вече двеста деветдесет и шест думи, без да кажа нещо смислено... несправедлива ви е съдбата, дето четете това, но щом сте почнали, трябва да свършите до край. Това човешко качество, че свършваме всичко започнато е похвално, въпреки че понякога трябва да оставим нещата до средата. Друго наше качество е, че може да мечтаем, а какво по-прекрасно от това. Преди време ми казаха, че живея с прекалено много мечта - така е. По принцип в това няма нищо лошо, само че нали ви казах, че истината е коварна - живея с много нереални и разпилени мечти, и все пак продължавам да съществувам заради ината. Не живея - съществувам, защото мечтите ми са половинчати, а живот без мечти не е живот. Така съм почнала да кажа и за нас. Човекът е нещо странно. Вярва в извънземните, Дядо Коледа и Баба Яга, но не и в живота. Но така е по-лесно, нали?! Ако вярваме в живота, ще узнаем и суровата истина. И сезоните са странни. Идват и си отиват, без дори да ни попитат какво искаме! Днес вали сняг, утре цъфти лале, пеят чайки и падат листа - това е животът, автобус, движещ се по безкраен път, с пътници, чакащи своята спирка. И все пак да ви кажа за днеска - слънцето залезе, но този път се сбогува с лятото. Няма да се чуват вече виковете на играещите на улица деца, няма да го има и ароматът на лятото, няма повече море, нито плаж, няма я и страстта, няма го и него. Някой ще каже, може би, че догодина пак ще е същото... но не всеки ден е необикновен и никога няма да бъде същото. Пада поредното есенно листо, а аз казвам сбогом на мене (егоизмът надделя), защото една част от мен си отиде, а дали ще се върне, не знам - може би не, може би да...