С Б О Г У В А Н Е  –  един миг от пролетта.

Последните автомобили и пасажери, пристигнали с поредния РО – РО кораб, бързо напуснаха пристана и вече  беше започнало приемането на наредените в дълги редици заминаващи с обратния му курс хора и  коли, които изчезваха в огромното му туловище, когато от редицата на пешеходците се отделиха двама души – млада жена на около трийдет години и мъж към четирийсет и пет със спортен сак на рамо. Отдалечиха се на двайсетина метра от рампата и застанаха на самия край на кейовата стена. Стояха един до друг, гледаха към мястото, където небето и морето сякаш се сливаха в едно и... мълчаха.

Едва когато засвири сирената на кораба, двамата се обърнаха и видяха, че от навалицата пред подвижната рампа вече няма и следа. Хората от екипажа и бреговия персонал започваха подготовката за отплаване на кораба.

„Трябва да тръгваш!”, каза  с приглушен глас жената и се притисна към него.

„Да.”, отговори той, прегърна я поривисто и я целуна  по челото.

В това време някой от екипажа извика:

„Хей, вие двамата! Какво чакате? Може би трябва да ви изпратим специална покана? Ако искате да пътувате с този кораб, трябва веднага да се качите, защото започваме да вдигаме рампата.”

„Идвам.”, отговори той, извади от  задния джоб на панталона си, красива миниатюрна  кожена торбичка и  я подаде на жената:

„Моля те, вземи това. Вътре има неголям, но много красив тюркоаз. Един мой приятел още преди години ми обясни, че тюркоазът носел на собственика си любов, здраве, щастие и успехи, че бил универсален камък на доброто и висшата борба срещу злото. Нека те закриля.”, постави торбичката в шепата на лявата й  ръка и преди да дочака отговор, стисна  двете й ръце и добави:

„Сбогом!”

„Сбогом!”, повтори тя и се опита да се усмихне.

Без да разменят и дума повече, той се обърна и с бързи крачки се отправи към рампата. Човекът, който им беше викнал преди секунди го попита:

„А красивата млада дама няма ли да пътува? Щом е дошла дотук, значи има билет.”

„Да, има билет, но се наложи да остане.”, отговори той и без да се обръща стъпи на  подвижната рампа, която веднага след неговото преминаване започна да се вдига.

Щом бреговият персонал освободи прикрепващите въжета от буите,  отново се разнесе мощния рев на сирената и корабът бавно се отлепи от кея. 

След минута на задния край на най-горната палуба се появи мъж, който разпери ръцете си. Но освен визуалната на пръв поглед прилика, нито ръцете му, нито изражението на лицето му имаха нещо общо с прочутата гигантска статуя на Христос Спасителя, извисяваща се на хълма Корковаду в Рио де Жанейро. 

Това не бяха ръце разтворени за молитва, а за полет. Лицето му не излъчваше смиреност и благост както при статуята, а  несломима решителност. Само в очите му се долавяше някаква издайническа тъга, а  погледът му беше прикован към жената застанала на кея, махаща за сбогом с дясната си ръка, в която се вееше бяла кърпичка.

Едва когато непрекъснато смаляващата й се фигура изчезна окончателно от погледа му, без да бърза, той се отправи към кафе-сладкарницата на кораба.

Жената прибра кърпичката, по която ясно личаха мокри петна в чантата си и напусна пристана. Тя също щеше да замине след няколко часа, но от друг пристан, с друг ферибот и в обратна посока на кораба, с който замина той.

И двамата бяха сигурни, че вероятността някога отново  да се срещнат е пренебрежимо малка. Не защото съзнателно не си размениха адреси и телефони. Не защото дори не знаяха истинските си имена – по време на десетте дни, през които бяха заедно, ползваха и то в съкратена форма, личните  имена, записани в паспортите им,  за които и двамата знаеха, че не са истински. Не и защото не би им се е искало да се срещнат, а защото... Защото не трябваше. Освен другите обяснения и аргументи за това „не трябва”, решаващо беше тяхното собствено решение да прекъснат тази спонтанно възникнала толкова непринудено истинска и чиста връзка.

За първи път се срещнаха в този пристанищен град, но не по някакъв случаен  каприз на съдбата. И двамата имаха тренирани воля, рефлекси и реакции, железни нерви, безупречно самообладание и остър аналитичен ум, благодарение на които успяваха да преодолеят сложни и рисковани ситуации, да вземат незабавни и правилни решения, да издържат на големи натоварвания от различен характер.

Единственото нещо, което ги смущаваше беше, че понякога усещаха как голямото напрежение, на което бяха подложени, невъзможността да загърбят дебнещите ги опасности, необходимостта от своевременна и качествена подготовка на всяка следваща стъпка, разработването на неизбежните резервни варианти за изход от евентуални рискови или критични положения, просто започваха да... да ги роботизират. А те не искаха да бъдат роботи. Не искаха вместо нормално човешко сърце, в гърдите им да тупти  сърце, подобно на механичен и безчувствен анатомичен орган. Може би затова спонтанно, едновременно и без каквито и да било задръжки се отдадоха един на друг.

Направиха го съзнателно, но не само защото бяха убедени, че ще изживеят неподозирани върховни моменти, които действително  щяха да „заредят батериите” им, без при това да се нарушат или  разконцентрират мисленето и  действията им. Не защото не биха могли да устоят на увлечението, не и защото са искали да подражават на криминалните филми, които просто ги разсмиваха със своите елементарни сюжети и недомислия. Не беше и плод на изкушаваща съблазън, още по-малко на неустоим нагон или някое друго първично чувство.

Направиха го защото бяха сигурни, че са в състояние не само правилно да го оценят, но и да прекъснат завинаги този невероятно красив, неочакван и от тях самите, контакт и  то в неговия апогей, предпазвайки го от обезценяване и принизяване от една по-продължителна връзка. Защото искаха да  го запазят само за себе си като една от перлите на своите спомени. Защото знаеха, че винаги, когато отворят съкровищницата на паметта си,  този спомен ще продължава да свети  с неотслабващ блясък и те ще могат без притеснение, неудобство или угризение от каквото и когото и да било, отново да преживеят онази прекрасна  взаимна всеотдайност, родила се през дните, прекарани  заедно в един далечен град....

А може би и защото бяха наясно, че тези дни можеха да бъдат последните от живота им.

Защото...