Виждал съм много клошари, но никога такъв с котка. С черна котка, с бели лапички и с рижо куче. Кучето, обаче го видях после. Всъщност първо видях котката, която вървеше, гордо вдигнала опашка, после клошарят, който, пушейки цигара, отиде до контейнера, за да провери какво точно изхвърли една добре облечена мадама. Не му хареса и тръгна в обратна посока, допушвайки мокрия фас, котката, обаче отново вървеше пред него, сякаш знаеше къде отива и отново опашката й гордо сочеше небето. Изминаха около петдесет метра преди рижото куче да се усети, че е изоставено и естествено веднага да ги последва в галоп. Стоя на терасата, чакам жена ми да се върне от детската градина и си мисля, че няма нищо по-тъжно от горда котка в комбинация с гладен клошар и глупаво рижо куче. По-тъжен, може би, ще е синът ми, когато разбере, че днес отново групата е сборна. А на мен, май, ми е тъжно за котката...