30.04.2021 г., 11:49 ч.

Себерефлексия 

  Проза
330 2 7
4 мин за четене

            Наркотиците нямат лица, сърца и души и не могат да говорят. Обикновено се превъплъщават в прозрачните или невзрачни образи на мълчаливи, пресметливи гости в разбити и привидно погубени човешки животи, възприели с всяко свое разнебитено сетиво поглъщащата тъмнина и перманентния ужас като напълно нормална и реална съставна част от това, което тъй обичаме да наричаме живот. Енигматичните царе на черната пагубна тишина се появяват най-внезапно, както винаги, без да вдигат никакъв шум, облечени от глава до пети в изисканите комфортни дрехи на опияняващото моментно удовлетворение, завладяват с галантни движения зажаднелия за върхови усещания ум, осъществяват офанзивно, деструктивно взаимодействие с изправеното пред собственото си унищожение физическо тяло и малко преди финала, когато завесите падат, захвърлят с все сили зависимия от тях за неопределен период от време право в изгарящите глъбини на Ада. Където предстои да издържи или да се провали в най-важния тест на живота си.
            Изначално в човешките ни представи Адът съществува и се подвизава като онова плашещо, апокалиптично и демонично пространство, което се намира някъде далеч под нас, под вечно движещите ни се и забързани в дадена определена или неопределена посока крака – в болните гърди на разорената земя, които не могат да бъдат видени и обхванати с око... Тактилност и блаженство там няма, а действителността се явява изкопана от груба ръка яма, недостижим връх – невъзможна илюзия, застреляна от ехидно кикотещите се сили на вездесъщия мрак точно когато е зареждала сломения дух с благодатната вяра, че от утре нещата ще потръгнат в различна, по-светла посока.
        Такива многопластови разсъждения успя да породи в ума и сърцето ми силно въздействащият роман на българския продуцент и журналист Весела Тотева: „Падение и спасение – Изповедта на една хероинова наркоманка“, в който тя със завидна сила на духа се справя с трудната задача да разкаже неимоверно тежката си лична история, свързана със зависимост към хероина, който многократно нарича „жълтото чудовище“, както и с много други житейски перипетии, пред които Весела не просто не скланя глава и не се предава, а продължително се бори и в крайна сметка ги побеждава.
            Прочетох книгата на един дъх – за един ден, защото може би досега самият аз с наивна упоритост не си позволявах да размишлявам по-дълбинно върху проблематиката на визираната комплицирана тематика и несъзнавано се дистанцирах от обезпокояващата ме идея, че някога мой близък може да попадне в лапите на зависимост от наркотични вещества. Възможността да познавам наркозависим и той да бъде част от моето приятелско или семейно обкръжение, пораждаше у мен осезаемо притеснение, мисловно напрежение и атавистично отвращение – неоспорим факт, за който искрено си давам сметка, че изключително умело прикривах и потисках – уплашен, че ако го погледна в очите, ще загубя част от идентичността си, ако се изправя срещу него, за да воюваме, няма да успея да се съхраня и ще съм губещата страна. Това бе така до момента, в който не се потопих в емоционалната лична изповед на Весела Тотева, прецизно отразена в книгата ѝ, и не изгледах впоследствие адаптирания по нея филм „Доза щастие“ на режисьора Яна Титова, която е и негов сценарист. Без да се съпротивлявам на когнитивно и соматично ниво, позволих на всяка бурна, травмираща ме и ужасяваща ме емоция да премине през мен, след което цялостно прозрях и осъзнах универсалната истина, че у приемащия наркотици, както пише и самата Весела Тотева: „Тупти едно сърчице, което умира от страх, вие от болка и се нуждае от помощ“.
            Тепърва в работата ми като консултант, а след това и като психотерапевт ще се срещам отблизо със стотици разбити човешки съдби, с хора, изгубили поради една или друга причина посоката на пътя, по който вървят, и отдалечили се постепенно от крепящия духа им смисъл, който според Виктор Франкъл е двигателят на нашия живот. А както казва Карл Густав Юнг: „Човек, който не е преминал през чистилището на своите страсти, не може да ги преодолее напълно“.
            Скъпи приятели, никой не е застрахован от евентуална среща с демона, наречен наркотик! Не се притеснявайте, срамувайте или страхувайте да разсъждавате над тази болезнена, премълчавана и недостатъчно коментирана и изяснявана в общественото пространство тема! Аз поканих на среща и подложих на конструктивна преработка своите дисфункционални мисли, нагласи и убеждения, защото изпитвах нужда именно от това, за да се почувствам по-добре и да се хармонизирам със заобикалящата ме действителност такава, каквато е, същевременно активно взаимодействайки си с нея в посока положителната ѝ трансформация. Книгата на Весела Тотева ми бе не просто полезна, а ми помогна да формирам и преоткрия нови хоризонти, нашепващи ми, че в известни степени все пак времето е един прекрасен, ала и доста неясен път.
            Но ако „Господ винаги е до нас и ни гледа през очите на нашите деца“, бих искал, когато впери поглед в мен, да бъде усмихнат.
            И Щастлив.

© Димитър Драганов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Доста ми допадна това, което казваш: „Ако човек не може да стои със себе си сам в една празна стая и да не се разстрои или почувства ужасно, значи има проблем в комункацията със себе си.“ Във връзка с това бих ти споделил мисълта на британския философ Ален де Ботон: „Единствената причина за нещастието на човек е, че не умее да стои спокойно в стаята си.“ Както заключаваш и в последното си изречение, можем да подаваме ръка до безкрай, но личният избор на човек какво ще стори със собствения си живот стои над всичко. Животът е по-скоро избор.

    Благодаря на всички, които се включиха в обсъждането на тази тема! Бъдете здрави! Пожелавам Ви едни светли празници!
  • Споделения възглед на palenka (Пепи-СтихоблуДка), че наркоманите са „нежни самоубийци, които постепенно се самоунищожават“, значително се доближава до начина, по който гледам на тях. Вероятно за тях наркотикът е ерзац (непълноценен заместител) на любов, внимание, топлина, които не могат да намерят в действителността, паралелно обвързан с желанието им да се потопят в моментното издигащо удоволствие, благодарение на което да избягат от реалността. Но това са само мои предположения. Аз не познавам хора, които са зависими, но вътрешно се надявам дори и в този момент някъде там някой да се пречупи и да пожелае да излезе от тъмнината.Благодаря за включването, Зиги! Препоръчвам ти книгата на Весела Тотева, както и филма „Доза щастие“. Както казваш, утеха в наркотиците и алкохола няма. Моментното бягство от себе си е разруха с ампутирани крайници.
  • Благодаря на всички, които поеха отговорността да се включат в обсъждането на тази наистина нелека тема! Както и написах в текста си, самият аз поради връхлитащи ме неприятни емоции не си позволявах да говоря открито и спокойно за нея, дистанцирах се от темата за наркотиците и наркозависимите, но тя присъства по един или друг начин в живота, който ни заобикаля, и ние не можем да избягаме от нея, колкото и да се опитваме да направим това. Не бивам да мълчим и да се потискаме, когато искаме да кажем нещо. Уважавам мнението и гледната точка на всеки, вгледах се в дълбочина във всяко ваше изречение и се замислих над него.
  • Мите, много интелигентно и талантливо написан текст! Удоволствие беше да го прочета! Не съм чел книгата. Но е хубаво, че повдигаш тази тема. Утеха в наркотиците няма. Ама същото е и с алкохола. Моментно дава да избягаш от съзнанието си. Дефакто от самия себе си. Даже не от света, живота, този или онзи човек, а от самия себе си. Всичко се случва в ума. Другите не са виновни на никого. Ако човек не може да стои със себе си сам в една празна стая, и да не се разстрои или почувства ужасно, значи има проблем в комункацията със себе си. В следствие на това, човек търси как да избяга от главата си. А как най-лесно се бяга от главата си? Ми, като се отрежеш. Поздравления за темата и текста! А за близките каква болка е, знам. Така съм се чувствал безполезен с близки, зависими (в случая към пиенето)... Ама всеки е най-вече сам с главата си. Отстрани само можем да подаваме ръка, ама ако човек сам не иска да се оправи...
  • Дадеш ли път на някаква зависимост, ставаш подвластен нему. Пътят обратно не е невъзможен, но не е лек. Всеки порок е като октопод, откъсваш се от нещо, но друго те държи и те гледа ехидно. И ти ставаш слаб за себе си и егоист за другите. И нека извлечем сила от мъдрата книга: всичко ти е позволено, не всичко е полезно!
  • По принцип всяка зависимост е наркотик - и храната, и алкохолът, и лекарствата, дори и интернетът. Наркотикът е нещо, което контролира живота ти. Наркоманите са "нежни самоубийци" - нежни, защото не го правят отведнъж, а постепенно се самоунищожават.
    За съжаление имала съм такива близки, които се самоубиха нежно. Успяват тези, у които жаждата за живот надделява съзнателно над удоволствието от бягствата от света.
    Забрави за Господ, а помисли за най-близките ти, какво би им причинил един такъв болен човек.
  • Не съм прочел книгата,.но за мен не само първата, но и следващата крачка е важна за да не търсиш''утехата''в наркотика...Струва ми се , че говорещи стени, разни други фантасмагории са плод на литературна измислица...
Предложения
: ??:??