Седми

Честит ви празник доктори!

Спомням си, как преди трийсет и две години майка ми и баба ми ми обясняваха "Витя, ти си добро момче. Обичаш да помагаш на хората. От теб ще стане добър доктор."

Знаете ли, има едни лоши момчета, но аз не бях от тях. Аз слушках, папках и правех добрини. Даже и, като навлязал в онази възраст - специалната, пак си останах относително добро момче. Така с леката ръка на майка ми и баба ми ми остана това за цял живот. Витя-доброто момче. 

Сдобих се и със занаят-лекар. 

Помага ли това да си добро момче в занаята? По скоро не. 

Първата ми среща с истинската медицина беше в "Бърза помощ". Работих там, като санитар, докато учех за лекар. Безсилие - това усетих. Имах чувството, че съм застанал по средата на една широка и пълноводна река. Вместо вода, в реката плуват човешки души. Пред мен е светът на живите, а зад мен този на мъртвите. Аз съм разперил ръце в безумна надежда да задържа потока, и едвам успявам да хвана шепа хора, които не успявам да задържа, и те непрекъснато ми се изплъзват, отнасяни от течението. Реката на човешкото страдание.

Днес трийсет години по-късно съм отново до шия в тази река. Неумолимо е течението, а аз все така си стоя с разтворени ръце и разперени пръсти. Защо ли съм тук? 

Някои рибари по бреговете извадиха от реката титли, връзки, обществено признание и пари, но тези са малко. 

Повечето са, като мен. Виждам го в уморените им погледи, набръчканите им чела, побелялите им коси. Реката на страданието е безмилостна. Не може да се потопиш в нея и да останеш безгрижен, весел и наивен, колкото и да се стараеш. Реката те променя, тя слага непреодолима стена между теб и тези, които са по бреговете и. На брега на реката можеш да и обърнеш гръб, да забравиш до време, че тя съществува, и да изкараш живота си в един радостен, светъл, свят, където няма болести и смърт, а страданието е само наужким - част от някой филм или книжка. 

Аз бих излязал, повярвайте. Бих го направил, но вече е късно. Аз съм част от тази река. Не мога да и обърна гръб и да убедя себе си, че тя не съществува. 

Пък има и едно друго нещо. 

Трийсет години съм изкарал в реката на страданието. Познавам я. Познавам вировете на диабета, въдовъртежите на рака, подводните камъчета на фрактурите, дълбоките течения на коронарната болест, познавам нейният ужас . Всяка извивка на реката до онази бездънна пропаст - царството на мъртвите съм минавал с пациентите си по едно или друго време. 

Хората, които попадат в реката от безгрижният свят на безсмъртните и веселите, са уплашени. Много уплашени. Те имат нужда някой да им подаде ръка, даже и този някой да не може да ги задържи, поне да усещат нечия ръка докато ги носи течението. 

Не, да си добро момче не помага на това да си лекар. Трябват лоши момчета и момичета. Трябват такива, които ше се борят напук на всичко, такива които ще се усмихват, ще лъжат, ще всяват напразни надежди, ще приемат с усмивка обвиненията в сребролюбие, некадърност, коравосърдечност и ще се радват на озлоблениеъо на пациентите си, защото да си ядосан е по-добре от това да си уплашен, и да плуваш срещу течението е по добре от това да се оставяш то да те влачи. Трябват много лоши момчета за да правят всичко това. Добрите момчета могат само да ронят безполезни сълзи. Няма полза от това. 

Е, така и така съм в реката, стига съм се тръшкал. Днес е седми. Днес лошите момчета и момичета празнуват своята лошотия, празнуват това, че не са сами в тази река, празнуват, че и други, като тях идват да се натопят в нея. Реката е безкрайна, реката е базмилостна, но и лошите момчета и момичета сме, като река. 

Част от нас ги отнася течението, да пием за тях, за тяхната лошотия, за техният инат, за белите им коси и набръчканите им чела. 

Много добри момчета и момичета идват от брега. 

Да пием и за тях, за тяхната наивност и невинност, за светлината в техните очи, за светлите им глави и горещите им сърца. Да пием и те един ден да стана лоши момчета и момичета, като нас, защото е казал народът "на зла круша зъл прът". 

Наздраве момчета и момичета! 

Добре дошли и се дръжте здраво!