До всички! До всички! До всички !

                                                                Ч.Н. 2013 год.! Наздраве!

                                                                                          Светът ще оцелее

                                                                                          и ще продължава да се смее. 

                                                     Сексуален нагон

             Тази история не e непозната, но все пак да ви я разкажа.

   Миналата година почина жената на Петко Петрунов, съседа, известен повече като Пешо Коцкара.

Не че бе станало кой знае какво – голямо село сме, много народ, имаме си църква, две кръчми и няколко кафенета, камбаните на църквата бият често, напомняйки, че посетителите на кръчмите оредяват от време на навреме, абе всичко си ни е  като във всяко българско село. Това е.

 Но думата ми е за друго. Остана Пешо Коцкара вдовец и то баш във времето, когато нито да мреш, нито да се зарежеш - някъде малко под шестдесетте години. Беше роден на... чакайте, това не е важно и ще го подмина.

 Когато минаха там колкото трябва дни от нещастието (бабата -така викаше той на жена си - я ритна коня у главата и тя напусна този свят, хей така, внезапно), Коцкара реши, че тя си отишла, та отишла, ама той що трябва да се зарязва?

   И един ден стопли вода в големия казан, гдето варяха есенно време компоти и така се търка с някакво парче от шаечно навуще, че целият почервеня като новозеландски  рак.  Избръсна се до синьо, напръска се добре  с одеколон, ухаещ на лавандула, сложи нова риза, нови дънковите панталони, като реши, че ще бъде по-добре да не слага бельо по две причини: едната бе, че ако му се отдаде случай за интимност с нежния пол, изненадата да бъде по-голяма за другата страна, втората бе по-деликатна: от гледане на разни среднощни филми по селската кабеларка, видя, че готините пичове не носят бельо. Всъщност истината бе съвсем друга. Просто не можеше да се побере в него след якото хапване и пийване през последните години. Обу  маратонките, купени миналата година от  някакъв китайски МОЛ за пет лева (не че му трябваха, ама му се видяха много хубави и евтини) и право да ви кажа заприлича на друг човек.

 Забравих да кажа, че оформя мустаците си около половин час, но си заслужаваше – ще видите защо. После се запъти към Ганкиното кафене, (няма нищо общо с ганкиното кафене от романа на Иван Вазов) което бе на другия край на селото. Имаше умисъл в това: искаше да го видят  хората, а и той да огледа повече булки от неговия бранш. Абе тънка работа. Мина му през главата мисълта, че не било чак толкова зле да няма кой да ти трие сол на главата, но... няма значение - си рече той и добави на глас: съдба!

Бяха минали  шест месеца от трагедията с жена му, много неща се  бяха позабравили, та и хората в селото вече не си спомняха какво се бе случило у гората между коня и Мария Петкова Гарбуланова.

  А сега няколко думи за Ганка, ганкиното кафене и за още някои други важни подробности.

   Ганка беше оправна жена на средна възраст. Разведена от десетина години, тя хващаше окото – добре закръглена, но не дебела. Работеше в дом за стари хора в съседното село, като санитарка. От  време навреме прескачаше да Гърция за по няколко месеца. От пощата ù се разбра, че там е медицински работник, но както се казва „това не е важно за следствието”, та да се върнем в България.

Със спечелените пари от съседите купи гаража на Данчо Църното, намиращ се на стотина метра от къщата ù, и там направи наистина нещо модерно за селото. Кафене на два етажа с открита тераса и огромен чадър - реклама, на който пишеше: „студената вода от Девин е полезна за вашето здраве”. Надписът на чадъра стана за подигравка на зевзеците, но това е друга тема, по-важното беше, че чадърът пазеше сянка през горещите летни дни.

Когато Ганка бе на гурбет у съседите, го даваше под наем, но щом се върнеше, тя властваше в него.

   Не цепеше басма никому. Напиеше ли се някой, веднага – вън! Естествено, след като му прибере и последната стотинка. Прочу се с това, когато един ден, било след обяд, Иван Драката след солиден запой отказал да слезе от терасата на кафенето. Ганка го изтърколва през парапета и той се сгромолясва право в доматите на миниатюрната ù зеленчукова градина до стобора. Опитал да се саморазправя, но след като се сринал на два пъти до портата, решил, че ще е по-добре да го отложи за друг път.

  Пешо Коцкара ги знаеше тия пикантерии и реши, че точно Ганка е за него: смела, напориста, че и хубавица. Е, не последна красавица, но в сравнение с другите жени на нейната възраст, даже и по-млади, ловеше окото. Па беше ходила и по чужбина та, както предполагаше Коцкара, сигурно е понаучила и някой друг вносен мурафет.

  Така, както се беше замислил  и прехвърляше положителните качества на тая или оная от булките на селото, изведнъж се стресна.

  Право отпред, срещу него се движеше, като сърна, Ганка. Сравнявам я със сърна, защото, забравих да кажа, че Ганка имаше дълги крака, добре оформени и винаги обути с дупчести  черни чорапи. За селските жени това беше кощунство, но я питайте мъжете – зазяпваха ли се в краката, дупчестите ù черни чорапи не се забравяха даже и през нощта. И не е пресилено да кажа, че много от тях я сънуваха дори без чорапи.

 Коцкара се спря. Чудеше се как да постъпи, щото моментът наистина бе деликатен: ако я подмине с едно вяло здрасти, правейки се, че е безразличен, кой знае какво щеше да си помисли Ганка – я че е прост, или типичен селски турук, че не умее да се държи с хората както трябва, или...

И докато анализираше собствените си мисли, местната хубавица  го наближи на една ръка разстояние. Погледна го весело, така, както си я познаваше от преди години, па рече:

 - Днес ми е почивен ден, кафенето няма да отварям, ела довечера да си поприказваме. Има за какво. Не сме се виждали, откакто почина Мери.

Пешо Коцкара се стъписа от тази недвусмислена покана за лична среща, но успя да се овладее. Рече:

 - Ми  може. То и аз не съм зает тая вечер. - После ни в клин ни в ръкав добави: - Да взема ли нещо?

 - Твоя работа, но нали знаеш, че кафенето ми е под ръка.

 - Към колко да намина? - попита Пешо с треперещ, като есенно листо глас, едва прикривайки вълнението си.

 - Ами към осем-девет, там някъде - рече Ганка и така както внезапно се спря, така внезапно си тръгна.

 Коцкара не помръдна. Остана да стърчи на улицата  като мертек на недостроена къща.

После, някак си се посъвзе, погледна към вече отдалечила се Ганка и си рече:

 - Е, те това е жена! Жена и половина! - Ама дали разбра, че и аз я желая? Мамка му и късмет! Где го дириш, где те среща! У, у, каква жена! – продължаваше да ù се възхищава той.

  Постоя още минута-две на място, след което сви по една пряка уличка, която водеше право към кафенето на Ачо Дебелото,  което по-скоро си беше магазинче за всичко.

 Двете маси пред бакалницата бяха празни. Нямаше посетители. Само Ачо. Беше се опрял на стената и внимателно оглеждаше някакъв тлъст като него петел, кацнал на съседския стобор, на когото, със сигурност, не му мислеше доброто.

 Стресна се, когато Коцкара извика гръмогласно:

 - Една двойна стограмка и едно кафе!

Ачо веднага забрави за петела и с неподозирана пъргавина за стокилограмовото му туловище се завъртя на пета и за нула време вече беше зад тезгяха.

 - Готово, шефе – рече той. - После, в по-свойски тон, продължи – какво да бъде: - водка, сливова, или грозданка?

 - Троянска слива. Двойна. Ама другата да бъде след кафето.

 - Дадено, началство!

 Докато приготвяше поръчката, Дебелото внимателно изучаваше Петко. Веднага разбра, че у Пешо Коцкара има голяма промяна. Това с облеклото биеше на очи още от далеч, но другото се забелязваше при по-тънко обследване. Беше гладко избръснат, миришеше на лавандула, сякаш се беше търкалял в лавандулова нива и най-вече мустаците му: не беше ги виждал такива никога.  Преди приличаха на проскубано врабче, кацнало небрежно под носа му, а сега, е, сега беше друго: грижливо  подстригани и засукани, сякаш две миниатюрни лястовичета се целуваха под зачервената стряха на носа му, на които лъскавите им опашчици потрепваха от време на време.

 Донесе поръчаното и подхвърли уж с безразличие:

 - Хубаво време, а? – но като не чу отговор от Пешо – продължи: – Добре е сутрин човек да се поразходи и освежи. Я виж какво време иде днес - да му се радваш като на младо моме, дека го харесваш.

 Коцкара не каза нищо по отношение на младото моме - въобще не погледна Ачо, но така, между другото, попита:

  - Ачо, правил ли си секс?

 Дебелото се опули срещу него:

  - Е, как да не съм правил – рече той - имам жена, па и две деца. Как да не съм! – почти обидено повтори той.

 Коцкара продължи:

  - Питам те дали скоро си таковал жена си.

  - А, а, за скоро ли? Па где да знам – трябва да помисля.

Но нямаше много време за мислене. Пешо гаврътна втората стограмка набързо, остави двайсетачка на масата, като подхвърли: – почерпи  се - и си тръгна.

 Ачо се малко пообиди – не беше свикнал да го подминават като стар вестник - но като видя двайсетачката, прецени, че ще бъде глупаво да се заяжда с клиент. И то щедър.

 Когато Коцкара се отдалечи, Дебелото погледна след него презрително и промърмори:

 - Майната ти!  Натруфил си се като панаирджийска палатка, но ще хванеш Мойсей  за шлифера. Така ще ти изсъхне семето там къде си е... ако още го има.

 Когато Пешо стана от масата, едва не се срина на пътеката. Сети се защо – алкохолът вече се бе просмукал в главата яко. Кафето много-много не помогна. Беше не само от най-некачественото, но и  едва ли имаше половината от стандартните шест грама.

  Наумил си бе да ходи до лозето да го поочисти и изкоси слога, но си каза, че ще му стане много за днес. Па и не бе забравил: довечера трябва да е свеж като априлски кукуряк. Ще е най-добре да поспи, щото знае ли човек, дали няма да е на работа цялата нощ – ухили се той. Добави мислено: ще падне яко... мачкане!

  - У, у ще я схрускам като  пилешка кълка.

 Така, потънал в собствените си мисли, които бяха от хубави, по-хубави, стигна до дома. Докато се мота насам-натам, стана обяд. Не беше закусвал, но не му се и ядеше. Алкохолът му даде нужните калории и Пешо Коцкара реши, че най-добре е  наистина да поспи. Реши да се преоблече, но силите и размътената  глава не му  дадоха тази възможност и той се търкулна на леглото така, както си беше с дрехите. Успя само да изхлузи маратонките и след миг заспа като пребозало бебе.

   Когато се събуди, денят преваляше. Стрелките на часовника показваха седем и нещо. Скочи като младо козле и хлътна в банята. Бавно и продължително се гледа в огледалото, опипва се тук и там, щипна се леко по бузата и си рече:

  - Няма да се бръсна. - Пооглади  мустаците си с навлажнена ръка и продължи, усмихвайки се:  – да ме усети като мъж. Ох, ле, ле, е! Ще я бодна където трябва, та ще запищи от удоволствие.

 Когато излезе от банята, хвърли поглед през прозореца и видя, че вече се стъмва.

Усети глад и реши, че ще е добре да хапне.

В хладилника нямаше почти нищо – само парче сланина и половин хляб.

  - И това ще стане. - рече си той мислено -  Както съм огладнял, ще го изям до шушка. Сети се, че има някаква туршия в мазето, но после си каза, че може в нея да има я чесън, я магданоз и Ганка да го усети. Пък и той много не си падаше по мерудията.

 Хапна на две на три с това, което му предложи хладилникът. После внимателно изми зъбите си с поморина, който използваше при специални случаи. Иначе - едно-две жабуркания му бяха достатъчни.

 Пастата освежи устата му, пръсна се отново с лавандулата, внимателно дооправи мустаците си и реши, че е време да се облича.

 И тук засече.  

 Замисли се как да стане това. Ако се яви пред Ганка така, както днес се разхожда из селото, без гащи и по риза, не беше много сигурен какво ще си помисли тя. Може да е виждала всякакви, но той все пак е неин селски. Познават се и хич не му се искаше да става смешен в очите ù.

За останалото беше ясно, но бельото... Дълго мисли и най-после взе решение: ще сложи потник – имаше чисто нов - и спортните гащета, които намери в гардероба след дълго ровичкане. Малко го стягаха, но си каза, че така ще му пооправят талията.

Облече останалото и когато сложи коженото яке, купено навремето от Турция, реши, че е готов. Още веднаж се пръсна с лавандулата и излезе.

   Навън беше почти тъмно. Тук-там пролайваха кучета, но и те,  уморени от дългия работен ден, сякаш го правеха от немай къде.

Внимателно притвори портата и отново се огледа.

 Стори му се, че нещо липсва. Нещо важно, нещо, без което не се отива на среща. И то интимна. За цяла нощ. И изведнъж се сети. Ами, да! Цветя! Ганка може да е селска жена, но е скитала много, била е по чужбина и със сигурност ще оцени жеста му.

Да, цветя! Но къде да ги намери в тая тъмница?

 Позамисли се и... о, да! Сети се. На две преки от дома му имаше цяла градина. Грижливо гледани като собствени деца. За читателите ще поясня, че това бе домът на баба Стефка, която живееше при сина си в близкия град и идваше в събота и неделя да наглежда къщата и да пооправи тук-там нещо. Днес бе петък.

  - Ясно! – рече си той и тръгна с решителни стъпки към чуждия дом.

Без много усилия се прехвърли през зида, но попадна право на голям розов храст. Изпсува тихо, щото знаете, розите как си отмъщават, ако не гледаш къде ги хващаш.  С джобното си ножче отряза най-голямата и разкошна роза, очисти я внимателно от бодлите, поогледа я още веднаж и доволен се върна на пътя.

 Мина му през ума да набере цял букет – цветята бяха от хубави по-хубави - но си рече:

  - Хайде, де! Отивам на любовна среща, а не на погребение. - Розата е страхотна - няма начин Ганка да не я хареса.

  И тъй като нямаше  повече за какво да мисли, тръгна с увереност, достойна за бикоборец, към дома на жената, с която щеше да прекара нощта.

 По улицата нямаше жив човек. Хората се бяха прибрали по домовете си и или вечеряха, или гледаха поредната латиноамериканска сапунка. (И той ги харесваше -  там жените бяха от хубави - по-хубави).

Днес, обаче, той не беше от тях. Бе тръгнал там, където, по всичко личеше, че го желаеха. Хладният въздух му се отрази добре. А и прекрасната роза, която прехвърляше от ръка на ръка, му напомняше, че отива при жена.

  Погледна се от кръста надолу: дънките и маратонките му стояха добре.

За другото... само се подсмихна. И макар че никой нямаше – улицата бе празна като пресъхнала водосточна тръба - Пешо намигна доволен. Така е по-добре. Откъде-накъде тия мухльовци ще знаят къде ходя нощем. Мислеше го, но дълбоко в себе си не бе доволен: все някой трябваше да го срещне и да го попита къде е тръгнал по нощите като младо биче, изгубило стадото.

 Така, докато пресичаше селото, потънал в собствените си мисли, Коцкара се озова пред дома на Ганка.

 Стаята на втория етаж светеше. Кухнята - също.

Внимателно открехна дворната порта, поогледа се, после бавно я затвори и след няколко крачки вече беше пред къщната врата. Отмести преграда от ленти, сложена против мухите, и натисна звънеца.

 Почти веднага някой извика:

 - Идва-а-а-м!

Чу се шум от  домашни чехли, после изщракване на ключалката и вратата се отвори. Силна светлина го плисна право  в лицето. После някой го придърпа и той се озова вътре.

 - Не бива да те виждат комшиите. Нали знаеш, тръгнат ли клюките, иди се оправяй после - чу гласа на Ганка.

 След тези думи на Ганка, на Пешо му стана ясно, защо беше издърпан навътре в къщата. Ганка се пазеше от някого. Това малко го ядоса, но вече овладял се, извади най-чаровната си усмивка и  поднасяйки розата, рече:

  - А това е за теб, Златна!  - Не разбра откъде му дойде на ума да я нарече така, но веднага пролича, че хвана място. Ганка се усмихна, пое цветето и рече:

  - О, благодаря ти! Благодаря! Много е красива. Разкошна е.

 Вече свикнал със светлината, Петко погледна към Ганка и за малко да го втресе.

Имаше защо. Ганка бе с някакъв ефирен пеньоар, розов, който не прикриваше почти нищо. Едрите и сладострастни гърди бяха наполовина отвън. А парфюмът, който беше сложила, недвусмислено показваше, че тази жена не само е ходила в чужбина, но и знае за какво.

 Честно казано, (трябва да признаем), Коцкара беше така омаян, че не разбра как я сграбчи, после зацелува, зацелува, ама така яко, че след секунди Ганка се предаде. Страстно се впи в устните му. Петко, изпаднал в изненадващата ситуация, дишаше тежко и  едва не се задуши.

 След миг и двамата вече бяха на леглото. Пеньоарът изпадна някъде в полутъмната стая и Ганка остана гола. Полегна на леглото и с премрежени  очи, усмихната, рече:

  - Чакам те-е.

  Коцкара не беше чувал за „Голата Маха” на Франциско Гоя, па може и да бе чувал – не знам,  но аз съм грамотен човек и съм длъжен да поясня, Ганка бе точно като нея –  сладострастието бликаше отвсякъде.

 И той започна да се съблича с бързината на удавник, чийто живот зависеше от дрехите му. След секунди нямаше нищо по него. Стърчеше пред леглото, гол зачервен и потен (приличаше на одрано прасе пред Коледа).

 После се хвърли върху Ганка, като тигър върху индонезийска  коза. (Не съм ходил в Индонезия, но са ми разправяли тия, гдето също не са ходили, че тамошните тигри са доста самонадеяни и опасни).

Ганка също не му остана длъжна: пипна го където трябва. Пешо изрева от удоволствие и така захапа едната гърда, че за малко да откъсне черешката на върха ù. Но Ганка дори не охна.

Като опитен ловец тя се притаи за момент и след секунди се гмурна в неизследваните дебри на мъжкото запотено тяло. Краката им се оплетоха, като лиани, не виждали влага от години с надеждата да си помогнат.

 (Дива, страстна любов, това беше, не можеше да бъде друго! )

Но докато Петко набързо изхвърча някъде над облаците като Аполо 11, загубил и ум и дума, Ганка едва сега започна да пъпли по неясния и рискован баир на страстта. Приказките спряха – чуваше се само охкане, ахкане, стенания и приплесквания, което си беше нормално – две зажаднели тела за секс се притискаха едно о друго като противоположни полюси на мощни магнити. 

След половин часова любовна мачканица (така би го нарекъл вече познатият на читателите Ачо Дебелото, който мразеше секса по понятни причини), Пешо внезапно се предаде. Отметна тялото си от Ганка и пуфтейки като парен локомотив из вакарелските височини, едвам  изрече:

 - Не мога. Сега не мога.

В първия миг Ганка се стресна. В най-хубавия момент, когато беше вече почти на върха на баира и трябваше само знамето да бъде забито, знаменосецът се отказа.

Бе готова да го удуши, одере, разкъса на парчета и изхвърли през прозореца, но... това бе само за миг. После, върнала се в подножието на баира, и виждайки Пешо пожълтял като недопечена царевична питка, се стресна. За миг ù се изпариха всякакви желания за секс – започна да разсъждава трезво като опитен счетоводител над фалшиви фактури. Дано само не се случи нещо, дано... ама и аз... да го посрещна така! – започна да се упреква тя. Ами, всеки би загубил и ум и дума. Направо го смазах, виждайки ме гола - упрекна се тя, но дълбоко в себе си бе доволна. И как не! –    щом и Коцкара се стресна...

  Докато ù минаваха такива и други мисли през главата, Пешо се посъвзе, цветът на лицето му се връщаше и тя се успокои. Спомни си, че с позастарелите любовници трябва да се внимава. Спомни си и за други важни неща и... взе инициативата в свои ръце.

  - Няма нищо – рече тя. – Не се притеснявай. Случва се.

Пешо вече се беше върнал от околосветското пътешествие, но окончателно се успокои, когато чу Ганка да казва:

  - Цялата нощ е наша. Нека си починем, после ще  хапнем, па има и с какво да се почерпим. Ще видиш, че след това ще си друг.

После стана, завъртя кръшното си тяло, ловко заметвайки някакъв вносен халат на цветчета и изчезна в кухнята.

 Останал сам, Пешо се замисли: бре, мамка му, к'во ми стана. За малко да хвърля топа.

След минути, вече изтрезнял от случилото се, стана и обу гащетата. После, след още десетина минути, се навря в панталона и гол до кръста зачака вечерята.

Пушеше му се, но реши, че ще бъде крайно нахално, след като едва не умря, да го види Гането с цигара в уста. Тя със сигурност пушеше, но сега ситуацията бе друга  - беше дошъл с друга цел, а не да му гледа на боб.

Изпъна се в леглото със самочувствието на собственик на заможно американско ранчо, а когато видя усмихнатото лице на Ганка да се подава на вратата с едно:

 - Заповяда-а-й! - съвсем се успокои.

  Ганка отново го изненада. Но този път като домакиня. На масата имаше, гдето се казва, от пиле мляко: вносни салами, козя пастърма, някакъв нашенски суджук, смядовска луканка, сплескана и многозначително изкривена, с дължина... около двадесетина сантиметра, продълговати хлебчета за сандвичи, но без пълнежа и още какво ли не!

Забеляза и панер с плодове, но вътре имаше само две рошави грамадни кивита и огромен банан, изкусно подпрян на тях.

 А за пиенето да не говорим – сякаш бе пренесла бара на кафенето си в дома.

Тъкмо се канеше да седне, когато домакинята рече:

 - Момент! – което го стресна. Помисли, че на стола има я котка, я куче, но не виждайки нищо, отново се опита да се стовари на стола.

Ганка отново го стресна:

 - Само за момент, да ти дам пантофи – и поглеждайки го мило, добави – да не ти изстинат краката.

Пешо разбра от раз: тази мила жена не само го бе приела с цялото си сърце като любовник, но и твърдо решила да си го върне жив и здрав вкъщи. Едва не се разплака от умиление.

  Но не го направи. 

 Вечерята мина добре. Пешо опита солидно от всичко, похвали домакинята, а когато вдигнаха наздравица, гледайки я право в очите, рече:

 - Велика си!

От отвъдната страна чу само едно – знам!, което не му хареса, защото, близко бе до ума, че Ганка не беше го чувала това за първи път, но реши да не разваля обстановката с повече приказки.

Виното му хареса, но Коцкара бе по концентрата, така че се съсредоточи в Узото. След четвъртата чашка реши да понаблегне и на месните деликатеси, щото знаеше, че сухата луканка носи пиене.

Когато привършиха с вечерята, Ганка поднесе плодовете и каза:

  - Вземи си от десерта, Коцкара погледна панера, после нея, па рече:

  - А, не! Това не е за мен. Жените обичат банани.

Домакинята весело се засмя, после, с най-чаровната си усмивка, подхвърли:

  - Можеш да полегнеш. Аз ще оправя кухнята.

Пешо поблагодари за хубавата вечеря и с достойнството на позастарял султан се оттегли в покоите на любовницата си.

Когато Ганка се шмугна при него, естествено без халата, Пешо вече спеше. Реши да не го буди, нощта наистина бе тяхна, пък и нямаше още единадесет часа. Тя се притисна о него и не след дълго също заспа.

 Преваляше полунощ.

 Коцкара се събуди.

Чудеше се къде е, но когато усети вносния парфюм на жена и топлото ганкино тяло, съзнанието му окончателно се проясни. Приходи му се до тоалетната, но как да го направи, когато нямаше понятие къде е. А и адски му се пушеше.

 И тогава взе най-мъдрото си решение в живота.

Сметна, че ще е добре да не се върти като крастав в леглото, а да отиде вкъщи, да се облекчи и наспи, като призори се върне при Гането. Спомни си какво бе станало вечерта и че се поизложи, но прецени, че като се наспи хубаво, нещата ще си отидат на място.

 - Едва ли някой ще легне до Гането, докато ме няма за два-три часа. – ухили се той.

 Когато окончателно се приготви за излизане и облече коженото яке, взе розата от вазата и внимателно я постави зад гърба на Ганка, там, където до преди минути се изтягаше гол, като метна завивката върху ù. После с умиление целуна Ганка по някои закръглени части и безшумно се изниза от къщата.

 Нощта беше тиха и безлюдна. Дори и най-нервозните селски псета не се обаждаха.

След петнадесет минути Коцкара вече затопляше собственото си легло. А след още десетина хъркаше на воля.

 Не забрави, обаче, да настрои часовника да звъни точно в три. Знаеше, че беше важно и постави будилника до главата си на един стол.

Какво сънува Пешо не знаем, пък може да не бе сънувал след толкова емоции и понеже не е важно за разказа, ще го подминем.

Събуди се в десет. Чудеше се какво прави олющеният будилник до главата му и изведнъж, о... ужас. Спомни си всичко – до секунди. От предната нощ. Разбра в каква идиотска ситуация се бе насадил и по-важното: какво бе изпуснал. И в яда си с такава сила запрати будилника във вратата, че той, със зверско дрънчене, се разпиля на тенекии, пружинки, винтчета и стъкълца по цялата стая.

Запали цигара и се замисли. Но тъй като нищо смислено не можа да измисли, запсува като среднощен клиент на софийско такси. После се облече и реши, че все пак слогът на лозето трябва да бъде изкосен и тръгна да пали колата.

  Но пред гараж се спря. Взирайки се, с още помътнелите от пиенето очи, видя нещо да се червенее по средата на вратата. Точно в една незабележима цепка, между две чворови дъски, напомнящи на голи задни части от човешко тяло,  беше  бодната неговата  роза.

 Петко я взе и се замисли.

Но какво можеше да измисли тъпата му главата в този момент. Нищо.

После отново ядно изпсува, захвърли розата в съседния двор и едва не изкрещя:

- Да изпусна жената на живота си! Мамка му! Трябваше не във вратата да я бодне, а в задника ми. И то с бодлите напред.

Не отиде на лозето, (въобще не му се пипаше каквото и да е), а кривна към бакалницата на Ачо. Поръча си едно двойно кафе, кутия цигари и седна замислен в най-отдалечения ъгъл на кафенето.

Ачо Дебелото, разбрал, че с Коцкара се е случило нещо много лошо, подхвърли внимателно:

- К'во става? Днес май не си на кеф. Жена, а? 

- Прав си, Ачо. Позна. Бях при една курва, гдето само ми загуби нощта.

- Не се ядосвай - рече Дебелото кротко. – Такива са жените днес - от нищо не са доволни. - заключи той и започна вяло да гони мухите, накацали по непочистените маси.

                                                                                12.12.2012 г.

                                           -----------------