Това е онзи момент, в който два погледа се пресичат - нейната преценка клони към „по-скоро „да”, а моята е „защо не”. Случва се в трамвая, навсякъде и никъде, във всеки трамвай.
Аз премислям за части от секундата. Във вътрешността на съзнанието ми изникват мисли, достойни за определението „греховни”. Пред очите ми изникват картини на разкъсан шарен сутиен, който в момента прозира под бялата й блуза. Все още си мисля, че свалянето на бельо със зъби е пипкава и неблагодарна работа, никому ненужна и предимно показна. Циповете са нещо далеч по-приятно. Когато разкопчаваш рокля винаги се чуват обертоновете, отекващи като симфоничен оркестър, а ако преди това вече не си я вдигнал и нямаш фоновия шум на стоновете, които сам провокираш. Сега съм в теб, сега вече не, сега пак и пак - бягаме от реалността. Винаги мога да го направя бързо, но това е чалга. Внимателно, бавно, опознавателно и с език - би било нелепо ако се втурнеш дивашката в цялото начинание.
Целия този мисловен поток се изсипа през мен, когато засякох онази фатална брюнетка, която бях засичал няколко пъти в бара. Чернокоса, със сини очи, бяла кожа - симфония за естетическите усещания.
Погледите ни се пресякоха. Събрах малко кураж, лепнах усмивката и след две спирки имах уговорена среща, телефонен номер, по-високо мнение за себе си и още един фетиш.
Два дни по-късно, изтупан в гладена риза (рядко явление), с мършава роза в ръка и цигара в устата, я чаках пред едно заведение. Тя се появи с рокля, синя, подхождаща на очите й, удобна за вдигане и със 100% прекрасен шум на ципа. Смях, закачки, малко алкохол, почти сериозни разговори и уговорка за кафе следващия следобед.
Втора среща. Тя е с дънки с копчета, а аз съм разочарован. ”И тая вечер няма да го бъде...” премина през главата ми.
– Знам какво искаш, и аз го искам. Но не мога. - изцепи тя от нищото.
– ОК – смирено казах аз, очаквайки силно драматична история за бивш, който бил точно като мен.
В шахмата последната част от играта се нарича ендшпил. Това е фазата, в която единият от двамата играчи трябва да матира другия. В случай, че все още имаш пешка, разиграваш царя в средата на полето, докато тя стигне края и не се превърне в царица. Така смятах да направя и аз.
– Няма ли да попиташ за причините?
– Аз лично съм на мнението, че всеки има право на преценка, споделяне и каквото си иска, а и не мисля, че трябва да те насилвам да правиш каквото и да било. - заиграх аз едно поле по-близо до крач на дъската.
– Имам трипер. В момента съм на края на лечението си. - тя го каза и без нотка срам, което беше както плашещо, така и крайно възбуждащо. Шахмат ли? Това си беше чиста табла.
– Хубаво – отвърнах аз, налагайки си спокойствие и само спокойствие.
– Доста спокойна реакция. Няма ли да...
– ... Да питам как? Не ми е работа.
– Странен си, но ми харесваш. В петък в 5 с мене в клиниката, ето ти адреса – тя извади тефтерче, надраска го набързо и ми го подаде.
– Ама...
– Няма „ама“, харесваме се, искаш ли да се опознаем или не? Не обичам да ми губят времето. Искам ясен отговор, без шикалкавене. – очите й проблеснаха в тъмното.
– Да.
Тя ме целуна, страстно, погледна ме в очите, после пак ме целуна, застана на тротоара и вдигна ръка за такси. След като го спря, се върна пак ме целуна и ми стисна топките. Това последното ме убеди, че ще трябва да я видя пак. Опитна ръка.
Беше петък, беше 4 и 45, а аз вече треперех от 3-те кафета и 5–те цигари. Бях препрочел табелката пред мен няколко пъти: “Д-р Георгиева – гинеколог“. Сефте да съм пред такъв кабинет. Вече бях преброил плочките в коридора три пъти, когато тя излезе. Винаги съм си представял как събличам, пускам центруфугата и слагам девойката отгоре на пералнята – би трябвало да е забавно. Тя беше в лятна рокля, идеална за вдигане, но за жалост без цип. Нищо.
Излезе от кабинета, подаде ми един лист и ми каза:
– Чети! Най-долу.
–„На лицето се разрешава да осъществява сексуални контакти с необх...“
– У нас или у вас? – прекъсна ме тя.
– Имам една пералня да пускам – у нас.
* * *
Оттогава минаха три години. Да, пробвахме пералнята. И мивката, и плота в кухнята, и хладилника, и канапето, и накрая по никое време на балкона събудихме целия квартал.
Месец по-късно, напълно забравил за нея, я срещнах на морето. Като по-чудо беше сама. Изкарах си една почивка в стаята с нея.
– Добре де, как го хвана трипера? - попитах на изпроводяк аз.
– Ами как? Аз съм нимфоманка и превърнах хобито в професия. Ти си ми почивката.
Скоро седях в едно до болка познато медицинско заведение. Пред една малко по-различна табелка - „Д-р Георгиев – Уролог“.