7.02.2018 г., 10:02 ч.

Село 

  Проза » Хумористична
913 3 4
3 мин за четене

В село, на мегданя, джангър. Петима-шестима млади левенти, на възраст между 40 и 55г събрали  масите пред кръчмата, изкарали колоната, Славка Калчева извива глас, а Кольо Минчовия и приглася, качен на два стола, с треперещ мустак омазан в руска салата. Мушама на дупки, суджук върху вестник и наздравици с жълта течност, в шише от Кока-Кола, с капачка от Фанта. Идилия! Отпред на цялата картинка бай Ставри води нещо като ,,Бяла роза“ в свободен стил, прегърнал голия до кръста Пацо-Мастиката, който гордо вее първото попаднало му знаме нищо, че то пък случайно се оказало на ТКЗС-то. ТКЗС може и отдавна да няма, ама в село всичко си е като от онова време. Даже кръчмата не е мръднала. Малките квадратни масички с  покривки в неизвестен на природата цвят, изгорени от фасове (защото в село закона за пушенето не важи и никой не може да каже на Гено-кръчмаря, ,,к‘во може и к‘во не може“), изгравираната с множество послания и имена дървена ламперия и перденцата, които някога са били бели, ама най-вероятно не са прани от отварянето на кръчмата са само част от интериорен дизайн, заради който Евгени Минчев би получил удар. А миризмите на старо олио, цигарен дим  и джибри само допълват атмосферата, която връща безброй замъглени от вино и ракия спомени. Даже сервитьорката, Мичето, си е една и съща само дето тогава е била на 17, пък сега чака второ внуче. Най-новото е телевизора, дето дружно събраха пари да си го купят, че да си гледат мачовете и един календар на Джина Стоева отпреди 3 години. И хората са си все същите и все така си помагат, и все така се карат, и все така се обичат.

                Надавам ухо и подочувам за събитието-повод за това тържество. Скопили на Пацо прасето. Сега ще кажете, че то пък голяма работа, прасета се скопяват всеки ден, не му се е родило дете да кажеш. Глупости!! В наше село всяко събитие е повод за празник. Тука е така, ако имаш нужда от нещо, излезеш на пътя, провикнеш се, все някой ще се намери да помогне. После почерпиш, той извика компания и черпнята се превърнала в банкет. Миналата седмица на Кина-Куцата, 6 човека и местиха гардероба 8 часа…. Последния, за да е сигурен, че всичко е наред си тръгна чак в 3 и половина сутринта и залиташе…. капнал от работа. Баба Дора напролет като си изпра килимите дойдоха едни момчета да и ги прострат, че тежат и тъй хубаво и помогнаха, че чак виното в избата свърши. Два дни изнасяха печката от Пенини и я внасяха в Гинени, че те от тях я купиха, нищо че живеят врата до врата. Пък миналия месец Васил купи на малкия син компютър! Е те тва вече беше нещо голямо. В цяло село всичко на всичко има 3, общо с тоя вече. Опитен екип от инженери (Стоян, Пацо, Ставри, Васил и Румен-учения, начело, щото завършил чак 7-ми клас) го монтираха върху бюрото цяла седмица, все едно сглобяват ,,Аполо-13“ и тоя монтаж се чуваше, чак в кметството. Няма значение, не е важно за колко време ще се свърши работата, важното е да е свършена и  най-важното да се полее накрая. В село ако не почерпиш за дори най-малкото събитие станало в твоя живот, като например, че котката се е окотила с цели 5 малки, си анатемосан, отлъчен, отхвърлен от обществото и вече никой ,,не те базари за слива“ въобще.  Друго си е тука има кой да ти помогне, има на кой да се разсърдиш, даже с кой да се сбиеш. А в града, в града я няма тая близост между съседи и познати. Ето на аз преди време си мъкна телевизора до петия етаж по стълбите. Подчертавам, че съм 55кила, а телевизора е не голям, ама с кинескоп. Пуфтя, псувам, дамската ми чанта се свлича на едната ръка, на другата виси торбичка с бира, лионка и една краставица. Мамка му, ще успея, аз съм истински мъж. Към 3-я етаж срещам комшията и тоя, айде няма да казвам какъв, вместо да предложи помощ ( щях да се прежаля да му подаря бирата…) измърморва само едно ,,Пречиш ми да мина…“. Моля?! Пречила съм му да мине…. Щях да го убия ако ми бяха малко по- свободни ръцете. Качвам се горе, импровизирам и развивам болта дето държи стария телевизор, с отварачката за бира, после си отварям и бирата… Докато поздравявам майките на телевизора, на кинескопа, на тоя дето го е измислил и на съседа, качвам новия телевизор на стойката…Мъже!. Друго си е на село….Винаги има кой да ти помогне….

© Аз Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, и аз имам село и действително там взаимоотношенията са фрапиращо истински. Чувстваш топлината и искреността между хората. Толкова много си помагат, дават без да се замислят, постоянен обмен в натура на какво ли не. Посрещат те с усмивка навсякъде. Изчезне ли последното поколение живеещи там, ще изчезнат и последните следи от човечност и нормални отношения между хората.
  • С Роси. Живеем врата до врата и имената си не знаем.Насело не съм живяла, но някога не заключвахме вратите си, домът на съседа беше и твой дом и обратното.
  • Infected Давай, ще ми е интересно да прочета, особено както се обичам с моя домоуправител.....
  • Е, в твойто село поне хора има, щото повечето са съвсем обезлюдени, а в града - уж ги има съществата, ама не са хора повечето...
Предложения
: ??:??