22.09.2017 г., 23:11 ч.

 Село на римски път - 6.1. 

  Проза » Повести и романи
545 2 1
Произведение от няколко части « към първа част
3 мин за четене

Шеста глава

1.
Читалището беше издигнато преди близо четиридесет години. От държавата дадоха някой лев, пратиха строители, материали, техника, но и самите селяни доброволно се включиха в строежа. Тогава бяха много, пък като се появиха  и дошлите за лятото…
Кръстев по него време преподаваше далеч от тук, но всяко лято, а често и за Нова година, идваше при баба си и дядо си. С все семейството – тъкмо беше младоженец. Даже големият му син мъкнеше боя при строежа – вече беше седемгодишен, а работата се проточи. Но малкият с възторг помагаше, вреше се между възрастните, гордо се връщаше с оклепани дрешки…
Седем години – седем години. Обаче, стана читалище за чудо и приказ. Два етажа, голяма зала, библиотека, няколко залички за кръжоци – имаше тогава деца, а и възрастните след работа се отбиваха, вземаха книги, спираха се в читалнята. Да не говорим за пенсионерите и тяхната страст към новините и писаното слово, заради които бащата на Дойно беше сключил договорка с библиотекарката кака Ваца – всеки ден пощата оставаше при него вестниците и списанията, та хората хем се събираха на приказка в клуба /тогава клуб беше/, хем четяха прясна преса…
Читалището имаше яка основа – солидно мазе с хранилища, парна инсталация, склад за въглища и друг за дърва. Отделно под половината официално подземие имаше още едно. Скривалището. Там рядко слизаха хора, но всички знаеха, че при война трябва да се крият в голямата зала, оборудвана с тоалетни, две бани, склад за храна… Всичко това отдавна опразнено и сложено под ключ…
Натам ги водеше Минчев. Слязоха по витата стълба, той отключи желязната тежка врата, освети дългия коридор – ток долу отдавна нямаше, после завъртя лъча към опряната на бетона врата. Нищо особено – врата като врата…
-    Киро, дръпни я – каза Минчев.
Киро хвана широката дръжка, напъна се, Мешо не удържа и скочи да му помага, двамата дръпнаха вратата, тя се отлепи и… Зад нея видяха друга желязна врата. Която оставаше невидима, когато се отвореше първата…
Минчев измъкна от джоба голям ключ, с особена резба, и каза:
-    Като че знаех – ще ми потрябва. От седмица го мъкна в джоба…
Завъртя го, нещо изщрака, а Минчев, посягайки към дръжката, рече:
-    Ще ви помоля – не бързайте, не пипайте… И, разберете – нарушавам закона. Моля ви – никому ни дума… Никому!
Всички бяха започнали да се досещат, затова съгласно закимаха. И вратата се отвори…
Склад. Доста голям – поне трийсетина квадрата площ. Изпълнени с метални рафтове, а в центъра цяла грамада зелени сандъци. Веднага личеше – военни. А по рафтовете – оръжие. От пръв поглед се разпознаваха пушките, увити в промаслена хартия до приклада, автоматите с типичните познати от едно време очертания, струпаните пистолети от различни видове, до тях – ремъци, колани, каски, противогази, чанти…
-    В сандъците патрони ли са? – попита с пресекващ глас Кръстев.
-    И патрони има, и гранати. Ще ги видите – има патрони с пречупен кръст, още от войната…
-    Отде това богатство? – попита Коста. Той не беше разговорлив, работата му като машинист на локомотив го беше направила малко саможив. Но пък имаше точен поглед и умееше бързо да решава в сложните ситуации, затова Кръстев го беше извикал в съвета…
Минчев се облегна на вратата и внимателно загледа хората, въртящи се буквално около оста си и опитващи се да обхванат всичко наведнъж…
-    Помните ли, че едно време имаше доброволни отряди за помощ на граничарите? Студент бях още, когато ни викнаха една вечер с баща ми. Пред читалището ни въоръжиха – с пушки, разбира се. А на мен не дадоха, рекоха, че ми е рано. Вътре не сме влизали, но знаех, че някъде тук се пази оръжието, което трябваше да се раздаде на населението в случай на нужда. Тогава стояхме като външен пояс горе на Ястребец. Чак по обяд ни освободиха, върнахме оръжието, акцията приключи… А после почнаха промените, граничарите ги махнаха, от всякъде прибраха оръжието. Само тук явно са пропуснали… Пък може и другаде… Но, когато станах кмет, преместих тук канцеларията и обиколих цялото читалище. Случайно открих склада. Нали видяхте – отваряш вратата и тя закрива другата. Ако не знаеш, няма да я намериш. Даже ключа ми бяха оставили, но явно никой не се е замисли за къде ли ще е той…
-    И сега излиза, че това наше влизане е противозаконно… - отрони Корчо…
-    Може – каза Мешо небрежно – А може и да не е… Идат врагове, с цветя ли да ги срещаме? И не го правим за себе си, няма да ходим на лов. За държавата, за народа, за нас си…
Кръстев се обади умислен:
-    Добре звучи… И си прав… Ама да не забравяме къде живеем… Затова и аз ви моля – нито дума никому! Дори на жените…
-    Особено на тях – каза твърдо Мешо, срещна погледа на кака Ирина и добави – Ама не всички са мъжки булки като тебе, како…

 

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Първо, образът на Читалището е много силен. Макар и стара сграда, е великолепно описан жив образ, имал своята красива младост в миналото. Съдбата му граничи и със съдбата на селото и за мен символизира душата и живота на селяните.
    Две думи и за "откритото съкровище" или кутията на Пандора, направо да не повярва човек, че след толкова години никой не го е изнесъл и откраднал. Ще поизчезне още селото, натам вървят нещата. Язък за бойният дух...
    Много силна част!
Предложения
: ??:??