/По случай рождения ми ден - последният написан разказ/
1.
Стамен беше много зает. Проблемът го тормозеше вече няколко минути и го откъсваше от чудния сън. Тъкмо младата Невяна пристъпваше към него бавно, бавно… разкопчаваща бялата блузка… посягаща към изпънатите панталони…
И усети, че дясното му рамо се схваща. Мразеше тези моменти. Налагаше се да се завърти на другата страна, да подвие чаршафа откъм гърба си, да намести глава на ортопедичната възглавница, дето пролетта я донесе синът му от големия град…
Изобщо – куп усилия в изнурителната жега. Есенна, но жега…
А това отклонение беше достатъчно Невяна да изчезне нейде в негата на облаците в главата му и… И пак да чака дни, че и седмици, тя отново да се появи. А с нея – и споменът за оная романтична вечер край Горския вир, когато… Абе, това са си лични работи. И ни кака Йордана – дорде беше жива, ни Кольо – мъжът на Невяна, бяха повдигали въпроса някога. Някога, не сега. Щото сега какво да кажат – каменните плочи и на тримата бяха бли ...