eddie (Ивайло Яков)
224 2285
22.11.2007 г., 14:47 ч.

Селото 

  Проза » Разкази
1063 0 10
2 мин за четене
 

 

                                                                       СЕЛОТО

 

 Този ден слънцето процеждаше лъчите си през две отметнати дъски на прогнилия вече покрив. Тази щърба усмивка от ден на ден ставаше все по-голяма и сякаш старата плевня се надсмиваше над времето, макар че то не даваше прошка на никой и по никакъв повод.

Големият куп сено беше разстлал златни коси във всички страни, някак разчерлосано, сякаш ставаше от сън и още не бе ползвал извитият странен гребен до вратата - стара, излъскана от работа, вила. Вратата беше отворена и от там се стелеше бяла утринна светлина, която караше отвора да заприлича на портал към друго измерение... само дрезгавото кукуригане на петлите в далечината показваше, че това е само една илюзия... От другата страна на вратата  се беше излегнало едно най-обикновено село. То сякаш надничаше под полите на планината, чийто колосан ръб беше изваян от зелени иглолистни дървета. Този ден дърветата танцуваха под чудат звън, който бе дело на реката, извиваща тънката си снага между заоблените от нея камъни, като ефирно почукваше с пръски по тях...

Зелените ливади бяха грижливо окосени и имаха вид на прилежно изгладени покривки, дори и в най-тънката си част, навлизаща между къщите, където бяха подредени стройни, бели огради...

Този - същият ден, църквата се виждаше от далече. Камбанарията й отразяваше слънцето и пращаше сноп грейнали лъчи чак зад просторната слънчогледова нива... а там пролазваше черният път и сякаш змия се скриваше в боровата гора. Този ден дребните песъчинки и камъчета по пътя блестяха причудливо, а стъпките по него се открояваха с по-матово изражение. Сякаш следите бяха живи и в същото време като че шептяха с безпорядъка си, че бяха уникални и неповторими.

  Този същият ден, все ми се присънваше, дете!

Присънваше ми се как слънцето угасна и посипа пепел по камбанарията, а тя не спираше да бие... Раздиращият душата ми тътен подплаши гълъбите, накацали по покривите и с тях отлетя и последната ми надежда да видя баба ти отново! Да сетя топлата й усмивка... да чуя как отваря вратата и ми казва нещо...

Този ден и реката спря да тече, остана увита около камъните, като обесена, дете! Старите борове спряха да танцуват и замръзнаха, вперили поглед към черния път, сякаш търсиха нечии стъпки...

Този ден и слънчогледите сведоха глави, не родиха, дете, изсъхнаха и останаха само стеблата им, протегнати към небето, сякаш за молитва... Тогава и ливадите се покриха с трънаци и увиха оградите на къщите. Къщите запустяха и само вратите им се залюляха от не спиращото грачене на камбаната... а тя не спря да бие цели три години... цели три години ми се присънваше този ден... докато се роди ти, дете!

 Тогава камбаната запя с меден глас, който се сля с възкръсналата река и вплете мелодия от живителни звуци в пощурелите й води... Още при първата ти глътка въздух, дете, слънцето се показа над всичко и сгря цялото село... Хората се завърнаха по къщите - по оня същия черен път, който се покри отново с шептящи матови стъпки...

.............................................................................................

  Виждаш ли онази дъска на тавана - отметнала се е още повече, сега от порутения покрив на плевнята се протягат не един, а два слънчеви лъча, сякаш две топли, любящи ръце те галят по лицето, дете! Сигурен съм, че са на баба ти!

© Ивайло Яков Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??