6.11.2014 г., 4:53 ч.

Семейна сага глава 14 

  Проза » Повести и романи
1474 0 0
17 мин за четене

Семейна сага

 

Глава четиринадесета

 

До София  пътувахме цял ден. Влака беше почти празен, но се движеше много бавно и с часове стоеше по гарите, а понякога и насред  голото  заснежено поле. За разлика от нашият, влаковете идващи от София бяха  многобройни и претръпкани с пътници. Имаше всякакви влакове, бързи, пътнически и даже влакове композирани изцяло от конски вагони.  Те се движеха бавно спирайки на всяка керемидка, изчакваха се взаимно или несрещните си събратя.  

Хората  се бяха наблъскали във  вагоните  по десет-дванадесет  души в купе, и  не само  коридорите бяха задръстени от  пътници  и багаж, но  хора висяха  и по стъпалата,  стояха на платформите на спирачите и даже имаше такива които  седяха по покривите на вагоните. София бягаше от ужаса на англоамериканските бомби, от развалините и пожарищата обхванали целия център на столицата. Изнурени и изплашени до смърт хора, небръснати, рошави и бледи, пътуваха с багаж взет  в последната минута. Куфари, денкове, бохчи и чанти, кофи,  легени и детски кошчета, всеки беше грабнал нещо спасявайки се от апокалипсиса на войната. Озверели лица, блуждаещи празни погледи, сълзи на отчаяние и викове акомпанираха на тежкото дишане на претоварените локомотиви. Безкрайни композиции от конски вагони се катереха толкова бавно по Вакарелските височини, че някои вървяха успоредно на влака за да се спасят от задухата  и смрадта  във  вагоните предназначени за животни.

Заголили  наедряла гръд, майки  първескини кърмеха бебета без срам и свян,  и никой не поглеждаше към тези картини, които в нормално време биха привлекли мъжките погледи, и биха предизвикали злобните коментари на  стари моми  и застаряващи дами. 

Когато нашият влак бавно навлезе в Централна гара,  нощта отдавна беше паднала над  смъртно ранения  град,.  Пероните бяха задръстени с хора чакащи следващия спасителен  влак. Хамали натоварени с множество куфари и денкове се промъкваха между тълпата,  униформени железничари със  сериозни лица, безуспешно  се мъчеха да въведат някакъв ред  в хаоса.

Локомотивът тежко въздъхна, чу се острият звук на свирка и влакът спря.  Хванал  за ръцете мама и татко, вървях сред тези хора и  не можех да си обясня защо, за няколко дни всичко се беше променило до неузнаваемост. Та нали само преди десет дни, от същата тази гара,  радостни и щастливи,   се бяхме  качили на   бързият влак за Пловдив, където ни очакваха весели празници сред любими хора  и множество изненади и подаръци.

Жестоката истина ни посрещна когато излязохме на гаровия площад. Мъртвата  тишина  паднала като тежка завеса над оживения обикновено площад, контрастираше шокиращо с налудничавата атмосфера на перона.  Въздухът напоен с дразнещата миризма на пушек изпълваше детските ми гърди  и предизвикваха болезнена кашлица. Мама извади от ръчната си чанта кърпичка и я сложи на устата ми, казвайки да дишам през нея. Трамвайната спирка беше пуста, а и по релсите не скрибуцаше Единицата.  Пиацата на файтоните  зееше като празен хамбар.  Наоколо нямаше жива душа. И до сега си остава загадката- къде отидоха хората пристигнали с нашия влак?  Нима сме били единствените пътници в този влак-фантом? Не вярвам.

Пеша, хванати ръка за ръка, крачехме в тъмнината по булевард Христо Ботев,  надолу към реката. Пресекохме Железният мост, но и тук нямаше никакво улично осветление. Макар, че още нямаше полунощ, прозорците на всички къщи по пътя ни бяха тъмни като погледите на слепците продаващи ластик и камъчета за запалки пред Халите. Вече вървяхме по нашата улица, но и тук беше същата  влажна и непрогледна тъмнина. На всички прозорци висяха  черните хартиени пердета, наложени  от военната обстановка.

Цялата къща беше потънала в  тишина и мрак, сякаш обитавана от фантоми и призраци. Не се чуваше даже тихото проскърцване на гредореда когато вървяхме пипнешком по дългия коридор. Намерихме свещ.  Кутийката кибрит до готварската печка не беше мръднала от мястото си и след миг  мъждукащото пламъче на  парафинения светлик  заслепи очите ни свикнали на непрогледната тъмнина. Къщата беше празна.  Само спомени от мирно време  се криеха по ъглите на трите стаи и някой предмет оставен на необичайно място подсказваше, че някога тук са живяли хора. Най-голям беше безпорядъкът в кухнята. На голямата маса още лежаха чинии  и чаши. Недоизядена дюла с почерняла плът  свидетелстваше за  внезапното изоставяне на вечерята от жителите на този дом. 

Здраво стиснал ръцете на татко и мама вървяхме по  обезлюдената улица  потънала в тази непрогледна тишина.  Вървяхме умълчани  към   дома на нашите роднини, където се надявахме да намерим баба и дядо, вуйчо и вуйна.  На ъгъла на малката уличка наречена “Блакан” пред очите ни се разкри лунен пеизаж. Къщите на четирите ъгъла на пресечката бяха превърнати в купища  безразборно струпани, тухли, хоросан, бетонни плочи от които стърчаха изкривени железа и остатъци от  мебели и обзавеждане от срутените до основи къщи.

Новата кооперация на улица Драгоман 6, също беше потънала в тъмнина.  Около голямата холна маса седяха всички, за които се безпокояхме. Една единстрвена свещ осветяваше бледите, угрижени лица на хора преживяли гонения и кланета и намерили сили да  надживеят смъртта.

Дневната светлина бавно се промъкваше през  черната хартия, за да оповести за раждането на новия ден. Беше 12-ти януари 1944 г.

Зимата и нещастието изсипало се над многовековния град, бяха парализирали движението.  Въздуха пропит от дразнещия мирис на изгоряло беше наситем с прахуляк от разрушени стени, провиснали покриви, изтърбушени врати и прозорци.  Сред развалините   се мотаеха  самотни мъже и жени с лопати в ръце. Чоплеха камарите изпочупени тухли  и късове бетон, с надежда да намерят нещо от разрушения си дом. 

Мъже и жени, стари и млади бутаха детски колички претоварени с багаж по посока на гарата. Креватни пружини бяха превърнати в шейни, върху  които,   впрегнали се като товарни животни софиянци  пренасяха остатъците от имуществото си към приятелска или роднинска къща останала цяла след кошмара на бомбардировките. Други теглеха тези импровизирани шейни по посока на гарата, за да намерят спасение в някой конски вагон пътуващ към провинцията.

През лятото на 1943 година, след  първите бомбардировки бяхме намерили убежище в село Петърч. Сега отново погледът  ни беше насочен в тази посока. Баща ми спазари  голяма каруца-платформа теглена от два коня, натоварихме багажа и потеглихме за селото. 

Петърч беше живописно село в подножието на Стара планина. Само на 25 километра от столицата, Петърч е гара по линията София – Драгоман. Разположено  сред широко поле напоявано от две рекички- Блатото и Герена, това китно село е заобиколено от  тучни ливади, обширни зеленчукови градини  и плодородни ниви.  Малката черквичка край Блатото, със  своята стройна камбанария придава пасторален вид на Петърч, сякаш селото е слезло от някоя  швейцарска пощенска картичка.  Тук живеят истински шопи. Трудолюбиви, упорити и традиционно родолюбци. Съдбата ни захвърли сред тези хора, за да  опознаем другата страна на монетата наречена живот.

Намерихме стая в дома на двама братя Георги и Заре.  В двуетажната къща, сравнително нова и изградена от тухли,  те живееха със семействата си. По-възрасният Георги имаше голям син - тогава войник, и  16 годишна дъщеря. Синът се казваше Коце, а дъщерята Лиляна, викаха й Лила. Заре имаше дъщеря. Златка беше моя връстничка и чакаше да й се роди сестриче. 

Дадоха ни голяма стая на приземния етаж. Подът беше от кал, стените пресно варосани,  а    таванът обкован с дъски. Обзаведохме стаята с покъщнината, която бяхме донесли с каруцата-платформа и нашият селски живот започна. 

 Хазаите имаха крави, телета и овце.  Кокошки пилета и ярки щъкаха из голями селски двор под гордият поглед на  петела. Имаха два вола- Сивчо и Белчо, с които ореха нивите.  Имаха кошара извън селото, където гледаха овце. Тук мляко и месо не ни липсваха.   Беше зима, период когато хората на село си почиват и събират сили за пролетта, когато на полето  отново  закипява тежък ,но благодатен труд.   

Селското  училще  беше превърнато на казарма за германски войници. Децата  поневоля учеха по домовете, ту в една къща, ту в друга. Учителка беше г-жа Милева ,  снаха  на селския кръчмар Миле.

Нали бях първолак, та и аз тръгнах на училище. Дъщерята на хазаина Заре ми беше съученичка, както и синът на учителката.  С  Орлин  Милев съдбата щеше да ни събере отново  в друго учебно заведение, но след много, много години  и на много километри от Петърч.

Как да е,  изкарахме зимата. Дойде пролетта  и животът  на село се раздвижи. Оран, сеитба и други земеделски работи заемаха   голяма част от времето на нашите хазаи. Почти не ги виждахме. В къщата обикновено оставаха двете жени и децата.  Но и те не сядаха на приказки. Цял ден шетаха из двора и къщата, хранеха пилетата и кокошките, даваха храна на кравите и телетата в обора, готвеха за семейната вечеря, когато ще се приберат мъжете от полето. Грижеха се за децата, предеха и плетеха пуловери, жилетки и терлици  за малки и големи.  

Незабравим момент беше правенето на хляб. Тестото замесено в нощвите, възкиселият вкус на закваската, пещта под навеса и топлите турти и  погачи  с хрупкава твърда коричка причиняваха необикновено усещане на такива граждани като нас.  Аромата на топлия хляб се носеше не само из къщата, но и  из целия двор ухаеше  на горещи , пресни питки.  Разсчупи  едно турте, натъпкай парчето с бучка прясно бито масло и домашно сирене и яж.  През целия ми живот,  това никога няма да се повтори.  Вкусът е останал в устата ми и нищо не може да го изтрие, а  моите деца и внуци никога няма да усетят този неповторим и незабравим аромат на топла селска  питка с  домашно масло и сирене.

Окопитили се след първоначални шок, баща ми и чичо наеха едно магазинче  съвсем близо до площада  и откриха обущарска работилница. Поправяха стари обувки- сменяха подметки и ковеха налчета. Клиенти им бяха основно евакуирани софиянци, защото хората на село ходеха с цървули от свинска кожа, за каквито мечтаех и аз. Шопите ги наричаха опинци.

Пишейки тези редове, толкова много спомени избухват в главата ми, че ми е много трудно да ги поднеса систематизирано в някакъв ред.

На седем километра от селото беше Костинброд, където бяха заводите Никола Чилов, производители на олио, сапуни и др.  Скоро след откриването на обущарската работилничка, семейството на фабриканта стана  редовен клиент  на баща ми и чичо Гъхмес. Поръчваха си нови обувки и се отплащаха богато с олио, сапун и други производства на фабриката.  

С хубавото време дойде и красотата на селския живот.  По цял ден  ходех с децата от махалата из поляните край малката бистра рекичка Блатото. В нея плуваха  някакви малки рибки, които по-голямите  момчета ловяха. Предполагам, че са били мренки или нещо подобно. Имаше и раци, които ловяхме със специални мрежи опънати като дъно на някое старо сито. Не помня дали слагаха някаква стръв, но раците се ловяха доста лесно. Сварени те се изчервяваха обилно и бяха голям деликатес. Само дето не можех да ги поливам със студена бира, но и лимонадата вършеше работа.

Често ходех с говедарчетата, които пасяха кравите  и телетата по ливадите  край рекичката от страна на черквата, където нямаше къщи. Освен селската черква, там бяха и гробищата на  селото. 

Ливадите бяха обширни и предоставяха прекрасна свежа  сочна трева на животните.  Край близката рекичка растяха множество върби, от които децата си правеха свирки.  Там край тези върби, бос по тучните ливади прекарах едно от най-хубавите летни дни на живота си. На село войната не се чувстваше.  Вярно, бялото конче Симеон беше реквизирано за нуждите на армията, и не можех да го язда за да го водя на водопой, , но с червената кобила впрегната в кабриолета на дедо Вено ходехме до  село Градец за да купиме тенекия с пресно изваден от питите мед. 

През август 1944 г., на площада изложиха телата на убити партизани.  В продължение на няколко дни,  под знойното августовско слънце, в  три ковчега лежаха телата на трима брадясали мъже- шумкари. Никой от селото не се доближи до тях, мнозина заобикаляха площада, където се издигаше паметник на петърчани паднали в бой за Отечеството по време на войните от началото на века.

Знойно лято. Жътва е. Нивята са облекли златната си премяна,  “майката земя” се къпе в човешка пот. Каруцата с дългите островърхи ритли, влачена от Сивчо и Белчо бавно се спуска на юг по пътя водещ към железопътната гара. Хазаина бай Георги  води каруцата към нивата край малката рекичка Герена, която напоява  южната част на землището.  А другата рекичка, Блатото загражда селото откъм северната му страна. 

Отиваме на жътва. Голямата нива край Герена представлява едно море от натежали житни класове.  По средата на нивата е разперила крила огромна дива круша, чиито стипциви плодове освежават устата засъхнала от юлските горещници. Тук под тази круша оставяме дисагите с храната за обяд, стомните с вода и някоя и друга дрешка. Тук са и резервните сърпове с които ще се жъне хляба.   Тук, подсянката на крушата дивачка ще отмарят и преживят Сивчо и Белчо, докато дойде време да ни върнат на село. 

Жени  забрадени със   снежно бели шамии и мъже със  стари, просмукани от пот, сламени шапки  на главите, жънат златната реколта, която ще осигури хляба на семейството до следващото лято. Приведени над земята, сръчно  жънат ръкойка след ръкойка с умели отмерени движения, наследени от много поколения жътвари. От време на време се изправят, поразкършват снага  за да  намалят болката в кръста и след миг отново  жънат ли жънат житото. Вързано на голями снопи, то  ще бъде натоварено на дългата каруца с островърхите ритли и ще потегли към мястото на вършитбата. 

Слънцето е стигнало до зенита си, жътварите изморени и с загорели от жестокото слънце лица, спират работа. Време е за ручок,  трябва  да похапнат и отморят  на сянка под дивата круша.   Голямата погача се разчупва, похлупците се отварят и  апетитна миризма  на бъркани пресни яйца с домати, чушки и  пресно домашно сирене   са мехлем за прегладнелите  стомаси  на жътварите.  Със същия бавен ритъм,  морните им ръце чупят залци от пръхкавия хляб, топат в похлупците и поднасят вкусната храна към пресъхналата от жегата  уста. Периодично вдигат стомната със студена вода  за да наквасят устата, та храната да преминава по-лесно през засъхналото гърло. След кратка  мълчалива почивка в сянката на вековното дърво, жътварите стават и отново  се навеждат над нагорещената до червено земя, сякаш й се кланят от благодарност за богатата реколта с която  тя се е отблагодарила за непосилния труд, за потта с която я  напояват  от  отколешни  времена. 

Слънцето клони към заника си когато седнали  високо върху  снопите,  със същата бавна  походка, Сивчо и Белчо ни връщат у дома.   Отминал е един обикновен ден от живота на селянина. Само един ден, но “ден година храни” е казал народът.

Трака, трака, трака, върти се голямата шайба на вършачката и дългия широк каиш плющи  в ушите на  мало и голямо събрали се около  керемидено червената машина. Двама  грабнали вилите, хвърлят снопите в не-наситната паст на чудовището, други бързат да прехвърлят пресното зърно от крината в здрави чували, а трети сбират сламата и я трупат  за да има стоката храна през дългите  студени месеци на зимата. И кога хамбара се напълни с пресно овършано жито, ние децата ще скачаме от високо в  зърненото море, сякаш ще заплуваме към незнайни брегове.

Купихме прасе. Заедно със  събратята си, и нашето прасе прекарваше времето си в кочината на хазаите. Баща ми купи чувал ярма и го  сложи при другите чували храна на “грухчовците”.  Лила имаше грижата да ги храни, да им налива вода и отвреме на време да почиства дървената кочина и я постила с пресна слама. 

Нашето прасе растеше пред очите ни, и обещаваше да стане голяма 200 килограмова свиня, която щеше да ни осигури месо, суджуци и луканки, както и любимата на мама чеменосана, солена сланина. Крехка и бледо розова, тя се топеше в устата и беше истински празник за небцето.

Прасчо заболя. Престана да се храни. По цял ден лежеше, нямаше сили даже да грухти, както правят  свестните прасета. Викахме зоотехника, ама единственото което можехме да направим беше да го заколим докато все още е живо.  Улиците бяха покрити с редка, лепкава кал. Не можеше да се ходи нито с обувки, нито с опинци. Събух обувки и чорапи, запретнах  дебелия зимен голф и тръгнах към ветеринарната лечебница. При всяка крачка, калта заливаше краката ми чак до колената, та и навитите крачоли. Вървях бавно към  лечебницата, а сърцето ми беше свито до болка. Това беше първото и единствено животинче в живота ми и мъката беше разбираема. Прасчо, както го наричах беше мой приятел, когато беше здрав, винаги ме поздравляваше с весело грухтене когато доближавах кочината му. Там имаше и други три прасета, но само моят “прасчо” идваше с  бързи крачки към  решетестата дървена стена на кочината, през дупките на която му подавах късче хляб от моята дажба. 

Стигнах до лечебницата целият облян с  редката кал, имаше по лицето ми, по клепачите и дрехите. Тънките ми крачета приличаха на скиорски щеки с землисто кафеникав цвят. Когато влязох в лечебницата, ветеринарият не беше там. Само зоотехникът дремеше в ъгъла до  ръждасалото кюмбе, около което се търкаляха едри  букови цепеници.

-Доктора няма ли го? –казах аз, а той  леко вдигна глава,  отвори само едното око и  каза с  пиянски глас:

-Нема го и нема да го има неколко дена,  ойде у градо. – и пак затвори окото и сложи главата си на масата върху кръстосаните си ръце.

 

Хазаинът Заре го закла. Аз избягах   и се скрих в хамбара, но и  там чувах предсмъртното квичене на ”моя Прасчо”. Едва след много години, когато прочетох малката книжка на един френски летец, разбрах защо ми беше толкова мъчно за първото  живо прасе в живота ми. Прасчо ме беше опитомил. 

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??