17.12.2014 г., 6:39 ч.

Семейна сага глава 19 

  Проза » Повести и романи
973 0 1
28 мин за четене

                         Глава деветнадесета

 

 

 

       Новото училище беше съвсем друг калибър. Имаше 80 годишна история, бе възпитавало поколения от техническия елит на страната. Тук преподаваха всички учители,чиито имена знаехме като автори на съответните учебници- Димитьр Стойков-Маршала, синът му Сотир Стойков-Сотето, Димитър Йоцов-автор на единствения тогава учебник по машинно чертане. Любчо Сотиров-Марабу, голям конструктор - изобретател, създател на корабите с подводни криле «Ракета».Той беше голяма капия, външен вид на клошар, супер разсеян, В трети курс  ни беше  класен пъководител, а въобще не ни познаваше. Веднъж  дойде ухилен до уши и заяви, че вместо по два  часа седмично сме имали по четири часа механиката и сме свършили материала за един срок вместо за цяла година, а ние се чудехме защо сме изпитани по 5-6 пъти докато в другите паралелки едвам по 1-2. 

        Често ни викаше да му помагаме при опитите,

които правеше с моделите на тези кораби с подводни крила. Мястото беше на езерото при ресторант “Ариана”. Той се качваше с един от нас на терасата-покрив  на ресторанта и от там командваше екипажа на лодката, която влачеше модела до най-отдалечения край на езерото и при команда пускаше модела. който се движеше теглен от тежеста на варела пълен с вода. Спускайки се от височината на терасата с тежеста си и земното привличане теглеше въжето на което беше вързан

модела на кораба. На другия край на въжето беше варела, а самото въже минаваше през една макара, чиито обороти той мереше с оборотомер и на тази база правеше своите безкрайни изчисления. По този повод имаше един интересен епизод, който и

до сега  ни кара да се смеем. 

Звъни се у нашия съученик Леон Давидов, вратата отваря доста по-голямия му брат проф. Давид Давидов – ректор на ВИИ “Каркл Маркс” ( сега УНСС) . Един дрипав мъж, с кърпена торбичка надената на тояжка през рамо, го поглежда и казва »след обяд в 4 да дойдеш на езерото» и си тръгва без да чака отговор. Горкия Лони , доста труд му е коствало да дава обяснения на брат си, че не се е забъркал с някакви хора от клошарските среди. Между другото тояжката бе важен инструмент при опитите, с нея Любчо измерваше дълбочината на водата във варела и изчисляваше обема  и теглото на водата, и от там скороста с която се движеше моделът.

Принципът е следният- при увеличение на скороста се увеличава и съпротивлението на водата. Но след една критична точка, когато кораба  започва да се хлъзга по повърхноста на водата, с увеличението на скороста, съпротивлението на водата намалява.

В  България, тези кораби на подводни криле  се появиха като съветско изобретение????!!!!!?????. Участвал съм лично при опитите  на  инж. Любчо Сотиров. По-късно се разбра, че същият има и други изобретения с военен характер, които естествено са военна тайна.

       Няма да ви разказвам за ученическите си години. Смятам, че ще ви бъде  много по-интересно да научите нещо за самото училище и неговата съдба.

Първото професионално-техническо училище в България е основано през 1883 година и се казва Държавно железарско училище и се намира в квартал Княжево, тогава село  с бивше име Бали ефенди.

 През 2013 година училището трябваше да празнува 130 годишния си юбилей. Трябваше, но  не стана. Защо?

Защото през 2009 година за Министър на Образованието е назначен видинският « египтолог » Сергей Игнатов.  И той решава : България няма нужда от този флагман на техническото образование в страната и с лека ръка подписва указ за закриване на  126 годишното училище дало на България най-изявените технически кадри, училището подготвило ерудирани специалисти в областта на машиностроенето  и електротехниката до 1952 г., когато беше открит електротехникум  « С. М. Киров ». 

Отделите за двигатели с вътрешно горене и  машиностроене  останаха  в « Образцов механотехникум « Сталин » на улица Найчо Цанов и Опълченска. Старата сграда на техникума все още е на мястото си,  сега там  се помещава факултета за редки езици към СУ « Климент Охридски ». 

Новата сграда намираща се точно на гърба на старата на булевард Ал. Стамболийски влезе в експлоатация през учебната 1954/55 година, моята последна учебна година в техникума.

Директор беше Симов.

Ето имената на някои учители преподавали в техникума през периода 1952-1955 г.

Математика- Петко Иванов  и Политов;

Български език – Крум  Христов;

Френски език-Виолета Костова и Лиляна   Ачкова;

Немски език- Политова;

Руски език-  Людмила Цицелкова;

История- Христо Иванов Христов;

Физкултура- Недялко Иванов и Христо Иванов;

Музика- Максимов;

Металознание- Сотирова;

Машинни елементи и конструктовно чертане- инж. Богданов и инж. Борис Петков;

Технология- инж. Коларов и Димитър Стойков;

Двигатели с вътрено горене – инж. Сотир Стойков; инж. Въжаров

Механика- инж. Любен Сотиров;

Топлотехника- инж. Тончо Хаджийски;

Якост на материалите- инж. Иван Янев;

Електротеника- инж. Савов;

Повдигателни механизми- инж. Торбов;

Металургия- Ангелинов;

Машинно чертане- Димитър Йоцов и Никола Вълев :

Отчетност и калкулация- Варсанов :

Стругарство- Ненчев;

Шлосерство- Гюверджелиев;

Леярство- Пръмов и Ангелов; 

Коване- Лалов и Пенчев;

Галванотехника- Радев;

На много от учителите не помня малките имена,  други съм напълно забравил. Изминали са 59 години от дипломирането ми през 1955 г., но всички бяха елитни преподаватели и средните техници възпитаници на техникума не отстъпваха по знания на много дипломирани инжинери. Мой близък приятел и съученик винаги казва, че  в дългогодишната си работа като машинен инжинер, много повече е ползвал знанията придобити в техникума, отколкото тези в Политехниката.  

През септември 1983 г. , в  зала номер 1 на НДК беше честван  тържествено 100 годишният юбилей на техникума. Там срещнах и своя учител по технология инж. Коларов, и той беше почти на 100 години. На следващата година починал.

Постъпването в техникума ставаше след  сериозни приемни изпити по математика и български език. Обучението беше пет годишно от 1-ви до 5-ти курс.  След 4-ти курс  имаше зрелостни изпити по общообразователните предмети, а последната година се изучаваха само технически предмети, двумесечен стаж в голям завод ( ние го карахме в ЗММ-София), дипломна работа и защита.

В продължение на три години, всяка седмица имахме ден за практически занимания- последователно, разпределени по групи,  преминавахме през различните специалности- стругарство, шлосерство, леярство и ковачество.  В четвърти курс  си избрахме специалности- стругарство с фрезерно дело, щанцьорство и шлосерство и топла обработка на металите- леярство и ковачество. Така, че последните две години практическите занимания бяха само по избраната специалност. Стажът също.

Работилниците бяха добре обзаведени с  много работни места.  Всеки можеше самостоятелно да  изпълнява  поставените задачи- обикновено изработване на определен предмет по чертеж зададен  от преподавателя.

Техникума имаше дългогодишни традици, строга дисциплина  и  преподаватели на много високо ниво. Разполагаше с огромна материална база и създаваше много-добре подготвени  технически кадри за  индустрията. 

Голям духов оркестър под диригентството на Максимов оглавяваше колоните на техникума на всички манифестации, очаквани с нетърпение от гражданството. Дребната понакуцваща фигура на талантливият диригент от руски произход, беше една от емблемите на това   изключително  училище с вековна история.

На училищните забави свиреше джаз « Асансион », съставен от талантливи музиканти от духовия оркестър на техникума. Сашо  « америката » с акордеона, кларнетиста Христо, Христо Рашков-тромпетист, Бъц на барабаните. В духовия оркестър той вървеше най- отзад, нахлузил  огромната туба на врата си. 

Техникум « Сталин «  имаше собствена почивна станция в село Лопушна, Михайловградско, сега Монтана,  точно до Лопушанския манастир. Използвайки водите на река Тополница, учениците с помощта на преподаватели, бяха изградили малка електростанция, която захранваше почивната станция с ток. Тук на смени, учениците имаха възможност да прекарат част от лятната ваканция  всред природата, отдавайки се на  приятни екскурзии из околностите, риболов и много спортни игри сред които особено важно място заемаше футболът. Един от най-голямите запалянковци на тази любима на всички ни игра беше учителят ни по история Христо Иванов Христов. По време на мачовете за нас той беше просто Ицо.

Всяка година на 21 декември, рожден ден на Й.В. Сталин и Патронен празник на техникума, се провеждаше традиционна щафета  по бягане около техникума- 800-400-200 и 100 метра. През 1954 и 1955 години щафетата на нашия клас в състав  Коста Костов, Любомир Димитров, Агоп Агопян и Берч Тепеликян  спечели първото място поставяйки   нов рекорд, който дълги години не беше подобряван от други.

 

Ето какво училище затри с един подпис « видинския египтолог », вероятно той въобще не е знаел за какво училище става въпрос.

Когато се преместихме в новата сграда на бул. Ал. Стамболийски, там  още нямаше отопление. Сутрин « байчовците » палеха пернишките печки с дърва и въглища и с тях се топлехме.  Много скоро започнахме да използваме тези печки и за приготовляване на вкусни топли закуски. Носехме си хляб и салам от къщи, препичахме филийките на печката, а салама набоден на вилица или просто дълга клечки подгрявахме  на самата жар в печката. Из класната стая се нодеха пушаци и апетитни миризми, но учителите се правеха, че не ги усещат. 

Нашата « Г » паралелки беше известна като класът с  многото « прегрешения ». В трети курс , на 6 ноември 1953 година един наш съученик застреля  своя най-добър приятел също от нашия клас. Това стана  в апартамента на Серафим, чийто баща имал пистолет.  Представиха го като нещастен случай и Серафим изчезна от София. Навярно са го преместили да учи в някой провинциален техникум. Но преди това ни влачиха по съдилища да даваме показания. 

Комичен беше случая с инцидента на 21 декември 1954 г. Бяхме 4-ти курс,  и този ден в училище имаше забава по случай патронния празник на техникума. 

Няколко  момчета купили  бутилка червено и решили да се почерпят по случай рождения ден на Сталин. За зла участ ги видял един от учителите и стана голяма дандания. Ученици пият вино в училище, страхотно престъпление за онези времена. Беше  назначена комисия под председателството на другаря Христо Иванов- учителят ни по история. Бяха уведомени родителите и поканени на специална родителска среща. При всяко следващо заседание на Комисията, виното в бутилката намаляваше чувствително.  Явно комисията е искала да се убеди, че наистина учениците са пили вино. Сега  ученичките ходят на училище на три водки, но сега има демокрация, а тогава живеехме при « култа към личността », а самата личност беше Вълко Червенков.

Когато на събрания, всички станали на крака, пляскаха с ръце и скандираха « ЧЕР-ВЕН-КОВ, ЧЕР-ВЕН-КОВ », голяма част от нас скандирахме « чер-вен-ГОВ » (Гов на арменски значи КРАВА),  получаваше се ЧЕРВЕНА КРАВА. Форма на протест- били сме дисиденти!

Имахме съученик Коста Костов, баща му беше  виден стахановец, ударник, най-добър в професията и т.н. Имал много трудови отличия. При паричната реформа 1952 г., една прекрасна вечер в апартамента им на Руски паметник се звъни и пристигат  2-3 журналисти от вестник « Работнически дело », изсипват купища от новите  банкноти пред изумените погледи на семейството, нареждат ги около масата и им казват  да ги разглеждат. Правят доста снимки, прибират банкнотите и си заминават.  На следващия ден във вестника имаше огромна статия за първата заплата на другаря Костов  получена в нови банкноти, а за нашия съученик Коцето пишеше, че е бъдещ инжинер. Той не стана инжинер, но прекорът  « инжинера » му остана за цял живот.

Животът на семейството ни течеше нормално без особени сътресения. През 1951 изпратихме дядо, а след година и баба. Вече имах и самостоятелна стая, защото братчето ми беше малко и все още спеше в спалнята на родителите ми, в моето старо детско креватче.

През юни 1955 година се дипломирах като машинен техник със специалност « Стругарство » и през август  бях назначен за стругар в ЗММ- София. Така започнах трудовата си дейност.

 

 

 

 

 

  деветнадесета

 

 

 

       Новото училище беше съвсем друг калибър. Имаше 80 годишна история, бе възпитавало поколения от техническия елит на страната. Тук преподаваха всички учители,чиито имена знаехме като автори на съответните учебници- Димитьр Стойков-Маршала, синът му Сотир Стойков-Сотето, Димитър Йоцов-автор на единствения тогава учебник по машинно чертане. Любчо Сотиров-Марабу, голям конструктор - изобретател, създател на корабите с подводни криле «Ракета».Той беше голяма капия, външен вид на клошар, супер разсеян, В трети курс  ни беше  класен пъководител, а въобще не ни познаваше. Веднъж  дойде ухилен до уши и заяви, че вместо по два  часа седмично сме имали по четири часа механиката и сме свършили материала за един срок вместо за цяла година, а ние се чудехме защо сме изпитани по 5-6 пъти докато в другите паралелки едвам по 1-2. 

        Често ни викаше да му помагаме при опитите,

които правеше с моделите на тези кораби с подводни крила. Мястото беше на езерото при ресторант “Ариана”. Той се качваше с един от нас на терасата-покрив  на ресторанта и от там командваше екипажа на лодката, която влачеше модела до най-отдалечения край на езерото и при команда пускаше модела. който се движеше теглен от тежеста на варела пълен с вода. Спускайки се от височината на терасата с тежеста си и земното привличане теглеше въжето на което беше вързан

модела на кораба. На другия край на въжето беше варела, а самото въже минаваше през една макара, чиито обороти той мереше с оборотомер и на тази база правеше своите безкрайни изчисления. По този повод имаше един интересен епизод, който и

до сега  ни кара да се смеем. 

Звъни се у нашия съученик Леон Давидов, вратата отваря доста по-голямия му брат проф. Давид Давидов – ректор на ВИИ “Каркл Маркс” ( сега УНСС) . Един дрипав мъж, с кърпена торбичка надената на тояжка през рамо, го поглежда и казва »след обяд в 4 да дойдеш на езерото» и си тръгва без да чака отговор. Горкия Лони , доста труд му е коствало да дава обяснения на брат си, че не се е забъркал с някакви хора от клошарските среди. Между другото тояжката бе важен инструмент при опитите, с нея Любчо измерваше дълбочината на водата във варела и изчисляваше обема  и теглото на водата, и от там скороста с която се движеше моделът.

Принципът е следният- при увеличение на скороста се увеличава и съпротивлението на водата. Но след една критична точка, когато кораба  започва да се хлъзга по повърхноста на водата, с увеличението на скороста, съпротивлението на водата намалява.

В  България, тези кораби на подводни криле  се появиха като съветско изобретение????!!!!!?????. Участвал съм лично при опитите  на  инж. Любчо Сотиров. По-късно се разбра, че същият има и други изобретения с военен характер, които естествено са военна тайна.

       Няма да ви разказвам за ученическите си години. Смятам, че ще ви бъде  много по-интересно да научите нещо за самото училище и неговата съдба.

Първото професионално-техническо училище в България е основано през 1883 година и се казва Държавно железарско училище и се намира в квартал Княжево, тогава село  с бивше име Бали ефенди.

 През 2013 година училището трябваше да празнува 130 годишния си юбилей. Трябваше, но  не стана. Защо?

Защото през 2009 година за Министър на Образованието е назначен видинският « египтолог » Сергей Игнатов.  И той решава : България няма нужда от този флагман на техническото образование в страната и с лека ръка подписва указ за закриване на  126 годишното училище дало на България най-изявените технически кадри, училището подготвило ерудирани специалисти в областта на машиностроенето  и електротехниката до 1952 г., когато беше открит електротехникум  « С. М. Киров ». 

Отделите за двигатели с вътрешно горене и  машиностроене  останаха  в « Образцов механотехникум « Сталин » на улица Найчо Цанов и Опълченска. Старата сграда на техникума все още е на мястото си,  сега там  се помещава факултета за редки езици към СУ « Климент Охридски ». 

Новата сграда намираща се точно на гърба на старата на булевард Ал. Стамболийски влезе в експлоатация през учебната 1954/55 година, моята последна учебна година в техникума.

Директор беше Симов.

Ето имената на някои учители преподавали в техникума през периода 1952-1955 г.

Математика- Петко Иванов  и Политов;

Български език – Крум  Христов;

Френски език-Виолета Костова и Лиляна   Ачкова;

Немски език- Политова;

Руски език-  Людмила Цицелкова;

История- Христо Иванов Христов;

Физкултура- Недялко Иванов и Христо Иванов;

Музика- Максимов;

Металознание- Сотирова;

Машинни елементи и конструктовно чертане- инж. Богданов и инж. Борис Петков;

Технология- инж. Коларов и Димитър Стойков;

Двигатели с вътрено горене – инж. Сотир Стойков; инж. Въжаров

Механика- инж. Любен Сотиров;

Топлотехника- инж. Тончо Хаджийски;

Якост на материалите- инж. Иван Янев;

Електротеника- инж. Савов;

Повдигателни механизми- инж. Торбов;

Металургия- Ангелинов;

Машинно чертане- Димитър Йоцов и Никола Вълев :

Отчетност и калкулация- Варсанов :

Стругарство- Ненчев;

Шлосерство- Гюверджелиев;

Леярство- Пръмов и Ангелов; 

Коване- Лалов и Пенчев;

Галванотехника- Радев;

На много от учителите не помня малките имена,  други съм напълно забравил. Изминали са 59 години от дипломирането ми през 1955 г., но всички бяха елитни преподаватели и средните техници възпитаници на техникума не отстъпваха по знания на много дипломирани инжинери. Мой близък приятел и съученик винаги казва, че  в дългогодишната си работа като машинен инжинер, много повече е ползвал знанията придобити в техникума, отколкото тези в Политехниката.  

През септември 1983 г. , в  зала номер 1 на НДК беше честван  тържествено 100 годишният юбилей на техникума. Там срещнах и своя учител по технология инж. Коларов, и той беше почти на 100 години. На следващата година починал.

Постъпването в техникума ставаше след  сериозни приемни изпити по математика и български език. Обучението беше пет годишно от 1-ви до 5-ти курс.  След 4-ти курс  имаше зрелостни изпити по общообразователните предмети, а последната година се изучаваха само технически предмети, двумесечен стаж в голям завод ( ние го карахме в ЗММ-София), дипломна работа и защита.

В продължение на три години, всяка седмица имахме ден за практически занимания- последователно, разпределени по групи,  преминавахме през различните специалности- стругарство, шлосерство, леярство и ковачество.  В четвърти курс  си избрахме специалности- стругарство с фрезерно дело, щанцьорство и шлосерство и топла обработка на металите- леярство и ковачество. Така, че последните две години практическите занимания бяха само по избраната специалност. Стажът също.

Работилниците бяха добре обзаведени с  много работни места.  Всеки можеше самостоятелно да  изпълнява  поставените задачи- обикновено изработване на определен предмет по чертеж зададен  от преподавателя.

Техникума имаше дългогодишни традици, строга дисциплина  и  преподаватели на много високо ниво. Разполагаше с огромна материална база и създаваше много-добре подготвени  технически кадри за  индустрията. 

Голям духов оркестър под диригентството на Максимов оглавяваше колоните на техникума на всички манифестации, очаквани с нетърпение от гражданството. Дребната понакуцваща фигура на талантливият диригент от руски произход, беше една от емблемите на това   изключително  училище с вековна история.

На училищните забави свиреше джаз « Асансион », съставен от талантливи музиканти от духовия оркестър на техникума. Сашо  « америката » с акордеона, кларнетиста Христо, Христо Рашков-тромпетист, Бъц на барабаните. В духовия оркестър той вървеше най- отзад, нахлузил  огромната туба на врата си. 

Техникум « Сталин «  имаше собствена почивна станция в село Лопушна, Михайловградско, сега Монтана,  точно до Лопушанския манастир. Използвайки водите на река Тополница, учениците с помощта на преподаватели, бяха изградили малка електростанция, която захранваше почивната станция с ток. Тук на смени, учениците имаха възможност да прекарат част от лятната ваканция  всред природата, отдавайки се на  приятни екскурзии из околностите, риболов и много спортни игри сред които особено важно място заемаше футболът. Един от най-голямите запалянковци на тази любима на всички ни игра беше учителят ни по история Христо Иванов Христов. По време на мачовете за нас той беше просто Ицо.

Всяка година на 21 декември, рожден ден на Й.В. Сталин и Патронен празник на техникума, се провеждаше традиционна щафета  по бягане около техникума- 800-400-200 и 100 метра. През 1954 и 1955 години щафетата на нашия клас в състав  Коста Костов, Любомир Димитров, Агоп Агопян и Берч Тепеликян  спечели първото място поставяйки   нов рекорд, който дълги години не беше подобряван от други.

 

Ето какво училище затри с един подпис « видинския египтолог », вероятно той въобще не е знаел за какво училище става въпрос.

Когато се преместихме в новата сграда на бул. Ал. Стамболийски, там  още нямаше отопление. Сутрин « байчовците » палеха пернишките печки с дърва и въглища и с тях се топлехме.  Много скоро започнахме да използваме тези печки и за приготовляване на вкусни топли закуски. Носехме си хляб и салам от къщи, препичахме филийките на печката, а салама набоден на вилица или просто дълга клечки подгрявахме  на самата жар в печката. Из класната стая се нодеха пушаци и апетитни миризми, но учителите се правеха, че не ги усещат. 

Нашата « Г » паралелки беше известна като класът с  многото « прегрешения ». В трети курс , на 6 ноември 1953 година един наш съученик застреля  своя най-добър приятел също от нашия клас. Това стана  в апартамента на Серафим, чийто баща имал пистолет.  Представиха го като нещастен случай и Серафим изчезна от София. Навярно са го преместили да учи в някой провинциален техникум. Но преди това ни влачиха по съдилища да даваме показания. 

Комичен беше случая с инцидента на 21 декември 1954 г. Бяхме 4-ти курс,  и този ден в училище имаше забава по случай патронния празник на техникума. 

Няколко  момчета купили  бутилка червено и решили да се почерпят по случай рождения ден на Сталин. За зла участ ги видял един от учителите и стана голяма дандания. Ученици пият вино в училище, страхотно престъпление за онези времена. Беше  назначена комисия под председателството на другаря Христо Иванов- учителят ни по история. Бяха уведомени родителите и поканени на специална родителска среща. При всяко следващо заседание на Комисията, виното в бутилката намаляваше чувствително.  Явно комисията е искала да се убеди, че наистина учениците са пили вино. Сега  ученичките ходят на училище на три водки, но сега има демокрация, а тогава живеехме при « култа към личността », а самата личност беше Вълко Червенков.

Когато на събрания, всички станали на крака, пляскаха с ръце и скандираха « ЧЕР-ВЕН-КОВ, ЧЕР-ВЕН-КОВ », голяма част от нас скандирахме « чер-вен-ГОВ » (Гов на арменски значи КРАВА),  получаваше се ЧЕРВЕНА КРАВА. Форма на протест- били сме дисиденти!

Имахме съученик Коста Костов, баща му беше  виден стахановец, ударник, най-добър в професията и т.н. Имал много трудови отличия. При паричната реформа 1952 г., една прекрасна вечер в апартамента им на Руски паметник се звъни и пристигат  2-3 журналисти от вестник « Работнически дело », изсипват купища от новите  банкноти пред изумените погледи на семейството, нареждат ги около масата и им казват  да ги разглеждат. Правят доста снимки, прибират банкнотите и си заминават.  На следващия ден във вестника имаше огромна статия за първата заплата на другаря Костов  получена в нови банкноти, а за нашия съученик Коцето пишеше, че е бъдещ инжинер. Той не стана инжинер, но прекорът  « инжинера » му остана за цял живот.

Животът на семейството ни течеше нормално без особени сътресения. През 1951 изпратихме дядо, а след година и баба. Вече имах и самостоятелна стая, защото братчето ми беше малко и все още спеше в спалнята на родителите ми, в моето старо детско креватче.

През юни 1955 година се дипломирах като машинен техник със специалност « Стругарство » и през август  бях назначен за стругар в ЗММ- София. Така започнах трудовата си дейност.

 

 

 

 

 

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??