Семейна сага

   Глава първа - Станоз

Сара “медзмайриг” ( на арменски- стара майка) ни погледна с единственото си око и захвана  поредната  приказка. 

“Имало едно време  един много древен град. Той се намирал в Мала Азия, на кръстопътя между Европа и Азия.  Областа се казвала Ангора, а градът Станоз, а турците го произнасяли Истаноз.  Градът  се  намирал в областа Галатия или Галатея, и бил известен още в древността под  най-различни имена. Едни го наричали   Изинда,  други като  Птоломей  Писинда, а  Хераклес  го споменава като Синда. Едно от многото имена на това малко градче  е даже  Изионда.  Когато дошли турците го   нарекли Истаноз, а  ние арменците  го наричаме просто Станоз. Историята на това малко градче  започнало  стотици хиляди години преди моето раждане. В  пещерите  които природата  е издълбала във високите варовикови скали са живяли пещерни хора,  които учените наричат  “троглодити”. Но те са  изчезнали  отдавна,  както е изчезнал градът след трагичните  събития  по време на първата световна война.”

Тук баба Сара спря, погледна ни с усмивка и нежност, извади от ръкава си малка бяла кърпичка и избърса кристалната капка която се беше появила в единственото й око.

“Аз съм се родила  през “страстната  седмица”. Камбаните на двете арменски църкви са биели тържествено по случай най-големият християнски  празник. Те подканяли верующите арменци на Великденска литургия.  Тогава всички  вярваха  в Бог,  постеха, молеха се преди да седнат на масата и  коленичеха пред  постелята, преди да си легнат за нощен сън. Моята майка тайно ме беше научила да  казвам молитвата “Отче наш” всяка вечер и до сега не си лягам без да помоля Господ да бъдат хората щастливи и да няма гонени и прокудени от родните им домове. Защото това е по-страшно и от смъртта.” Тайно защото татко беше протестант и не даваше да се учат молитви за ежедневна употреба. Те се молеха само в неделя след обяд, когато пастора им говореше в храма на протестантите. А в нашия град такива имаше много."

     Меци, ние така я наричахме галено, пак извади кърпичката и избърса още една сълза. Приказката много я натъжаваше, но спомените от “йергира” макар и трагични, й бяха много скъпи. Те всички наричаха градът си така, макар че това означаваше  “страна” а не град. Бяхме малки и не разбирахме защо тя наричаше  “страна” един малък град. Разбрахме  много по-късно. Станоз не е бил  само родният им град, а тяхната страна, техният свят. 

     Сара мецмайриг  стана от миндера, взе от купата три ябълки и ни даде по една. “Хапнете си, много са вкусни, а аз ще ви разказвам моята приказка. Слушайте внимателно защото сега ще се случват много интересни неща.”

    “ В “йергира”, през лятото беше много горещо. Момиченцата и жените ходехме  облечени с шалвари и дълги почти до земята  памучни ризи. Зимно време  беше  много студено и ризите ни бяха от вълната на къдравите ни кози. Такива кози не сте виждали, тях ги имаше само в нашия край.  Козината им къдрава, къдрава,  също  коприна, тънка и лъскава. Майка  я даваше  на Агоп ефенди от долната махала, да я разчепка и влече, а след това я предеше сама.  С преждата  тъчеше “тефтиг” на малкото станче, което баща ми беше измайсторил. Вие не знаете какво е “тефтиг”, ама чак от Стамбол идваха търговци да го изкупуват за султана. Бях вече мома за женене когато  пристигнаха първите търговци от Европа. Те му казваха “мохер” и даваха много пари за “тефтига” и осбено за преждата. Искаха да купят и живи кози, ама нашите не им даваха. Беше забранено да се продават тези добрички и красиви кози. Бях вече на десет години и помагах на майка за домакинската работа, бях се научила и да преда. Роди ни се козичка и аз я кръстих Лейла.  Всичките ни кози бяха бели, само Лейла имаше   голями черни къдрици от двете страни на главата си и по гърба, иначе си беше беличка като другите. За нея се грижех само аз, хранех я, давах й вода,  водех я на реката да пасе  хрупкава  много зелена трева. И тя ми стана другарче, където и да отидех, тя ме следваше както кучето Роза ходеше по дирите на баща ми.”

“Станоз беше  малко китно градче  в подножието на висока планина. Горният  му край беше в самата планина и затова сокаците бяха много на баир. Като хвърлиш камък отгоре, ако някой или нещо не го спре камъка падаше в реката.  По-богатите живееха  близо до реката и там улиците бяха прави и  конете и магаретата  бягаха по пътя като козички. Докато след малката черква, те се изпотяваха докато изкачат  стръмната улица. Зад последните къщи  се издигаха високите скали които бяха  гладки като тепсия. Тук  планината  беше надупчена с  големи и малки пещери. Там са живяли пещерните хора. Като малки ни плашеха, че там още живеели такива, а баба ги наричаше таласъми. Ами ние не вярвахме, защото никой не беше виждал тези странни същества. Но някои вярваха и се страхуваха да ходят нагоре из планината. 

Реката извираше от най-високото и  стремглаво се спускаше надолу към равното. На едно място скачаше от  висока скала  и падаше с трясък в каменно корито. Между момчетата имаше луди глави които лятно време ходеха да се къпат в това корито,  но един ден синът на фурнаджията падна от скалата и се утрепа. Всички плакахме, беше хубаво момче.”

      Седяхме кротко на миндера, гризехме ябъките които “меци” ни беше дала и я слушахме със зяпнали уста. Мъчехме се да си представим тази далечна “страна” откъдето бяха избягали бащите ни, както и самата Сара медзмайриг. Тя беше  роднина на дядо Рапаел- бащата на бащите ни.

     “Най-красиво беше край реката пролетно време, продължи приказката Меци.  Тогава  снеговете се топеха горе в планината и  тя ставаше буйна и непокорна, разстилаше се широко , скачаше от камък на камък и цялата се покриваше със синкаво бяла пяна. Именно за това време беше построен моста с трите свода. Водата, кристално чиста и силна, се блъскаше в основата на моста, сякаш щеше да го събори, но срещайки съпротивата му се успокояваше  и след моста водата ставаше по-кротка. Лятно време, на големите горещини  ходехме там  да се плацикаме.   Колкото зимата беше сурова и студена, толкова лятото беше  горещо и сухо, въпреки водите на Истаноз  чая, реката която някога се е казвала Таурус. 

Когато не бяха на училище, момчетата играеха на “челик” на малката поляна оттатък реката, а ние боси газехме във водата и събирахме папур, който растеше в изобилие в нашата река. Ние момичетата не ходехме на училище, никоя от нас не знаеше да чете и пише.Това беше занимание за момчетата. Нас ни учеха майките ни, да готвиме, да переме и чистиме, да прислужваме на мъжете докато се хранят, а в свободното време, предехме, плетехме, а по-големите  момичета даже се бяха научили да тъкат."

    “Беше неделя сутрин през май 1914 година. На сутрешната литургия в голямата  черква  попът Дер Хорен съобщил за идването на новия Мюдюрин. Казвал се Ибрахим Шах. Каза го и Дер Шмавон в малката черква, където се черкуваше майка ми. Ама и баща ми каза същото когато се върна от неделната проповед. Бадвели (пастор) Мисакян  също съобщил за идването на новия управител. Казал всички да си облекат дрехите за празници и да отидат пред конака за да го посрещнат. Понеделник в 10 часа всички отидохме пред конака за да посрещенм новия Мюдюр.”

                           Глава първа – Родосто

Небето над Родосто беше като син копринен плат. Нямаше никакво облаче, даже от онези белите, които ги рисуват по таблите на железните кревати или евтините ковьорчета продавани по  сергиите на селски събор. Там обикновено има синьо езеро в което плуват бели лебеди приличащи на гъски, и синьо небе с пухкави бели облачета, които също приличат на гъски, само дето шиите им са по-къси.

Морето беше застинало  действително като мраморно. Беше по-кротко  от водите на езеро. Прибоят въобще не се чуваше, а  балъкчиите  бяха в открито море, заети с ежедневния риболов. По крайбрежната улица беше толкова тихо, че можеше да се чуе далечния едва доловим тропот на файтон тръгнал от Чорлу към  Родосто.

Тази сутрин, “уста” (майстор) Артин водеше сина си Марук към бащината ковачница за да го учи на занаята, който майстора навремето беше научил от своя баща, който пък беше чиракувал на своя и така нататък. Повече от сто години мъжете на Казанджияновия род бяха практикували този тежък занаят. То и фамилното им име беше взето някога от  семейния  занаят. Ама бяха големи майстори, признати не само в града, но и в околните села и градчета. Ковачи имаше много, но сред тях само Артин беше “уста”, само той можеше да изкове  котва за гемия, палешник за рало и даже сабя дамаскиня.  В малката потънала в сажди ковачница  при старата чаршия, Артин не работеше, а твореше. Предметите изковани от сръчните му ръце приличаха на произведения на изкуството. Това всички го признаваха, даже истамбулските мущерии, които идваха отдалече при  прочутия майстор  за някоя по-завързана поръчка.  Славата  му се носеше по цялото крайбрежие от Малгара до Златният рог. Пък и не беше скъпчия старият майстор.  Какъв ти стар, Артин беше едва на 40 години когато една сутрин поведе сина си към ковачницата вместо към училище. А малкият току що беше навършил 8 години. Нали беше роден няколко дни след Великдена на 1861 година. Артин го беше записал в семейната библия с разкривения си почерк. Буквите беше научил от майка си, та пишеше криво ляво, но да чете не умееше. Писането му трябваше и за “хисапите” (сметките) на мущериите.

  Родосто сякаш извира от тъмно зелените  води на Мраморно море. Този древен град в подножието на Свещенната планина на траките се е наричала  Бизанте или Редестос и е една от най- красивите крепости на император Севт на морския бряг. Опожарен от българският хан Крум през 813 година и от Калоян през  1206 –та, градът бързо възкръсва от пепелищата като птицата Феникс. И всеки път възкръсва по-красив и по-желан от околните владетели. Първоначално основан и населен от гърци дошли от остров Самос, Родосто бързо става космополитен град където гърци, евреи, арменци  и турци живеят мирно, радвайки се на красивото море и залятите от слънце хълмове осеяни с лозя, бахчи и  бостани. Кехлибарено ароматично грозде  и сочни медени пъпеши разнасят славата на града  чак до Истамбул и даже по-далеч из Европата. А когато тук заживява в заточение  унгарският революционер Ракоши със свитата си, Родосто привлича вниманието на цяла Европа.

Градът процъвтява, земеделието, градинарството, виноделието и занаятите са  вимето което храни многоезичното население на  Текирдаг. Име дадено на града от турците, които се настаняват завинаги тук след 1919 година, побеждавайки Гърция в една  война, фатална за всички християни в  града.

     Висок за годините си, с широки рамене  и силни крайници, осемгодишният Марук крачеше до баща си към семейната ковачница за да учи занаята на мъжете от рода Казанджиян. Баща му искаше да го хване за ръка, но момчето тихо се съпротивляваше. Той беше  вече  мъж и можеше  да върви сам. Надарен с голяма за годините му физическа сила, с доброта и благ характер, Марук знаеше накъде върви и какво иска от живота. Надрасъл  физически и умствено връстниците си, той жадуваше да хване ковашкия чук и да мери сили със  собственият си  баща, прочутият майстор Артин.

Тяхната махала  Сурп Хач (Св. Кръст) беше в горния край на града. Оттук се откриваше цялото крайбрежие на Родосто. Пристанището, гемиите,  рибарските лодки, пясъчните плажове, където децата от града прекарваха летните дни в къпане и игри. Морето беше спокойно, топло и приятелски настроено към децата. Гърчета, турчета, арменчета, еврейчета, всички играеха заедно на челик, на гоненица, прескочи кобила или топка. Имаше и няколко унгарчета, но те обикновено играеха техни си игри и не се смесваха с другите. Естествено най-много бяха гърчетата и се опитваха да бъдат главатарите, но и между арменчетата имаше яки момчета, които не се даваха. Марук беше много силен и би надвил даже по-големите на години, но  беше миролюбив и щом се появеше повод за кавга, тихичко тръгваше към ковачницата на баща си, която се намираше в сърцето на старата чаршия.

За него детството беше завършило, а беше едва на осем години. От днес той щеше да върти чука и да помага на баща си. Пет оки тежеше чукът и той трябваше да следва ритъма на майстора, който с удари на малкото чукче щеше да му показва къде да бие. Баща му така беше учил занаята от своя баща, и сега щеше да учи своя син, а той по-късно своя и тъй до края на света. Така е било и така щеше да бъде. Стига Бог да го пожелае.

Къщите в този град бяха дървени. Имаше  къщи на богати хора на четири етажа, с красиви еркери и чардаци, с широки джамлъци и китни сенчести дворове. Но имаше и малки едноетажни, схлупени къщички, чиито дъски бяха почернели от дъждовете и  годините, приютяваха бедни хорица едва успяващи да изхранват  многобройната  си челяд. Градът беше разположен терасовидно, та  всички сокаци и джаддета бяха с наклон към морския бряг. Богатите живееха  на крайбрежния булевард, във високи красиви къщи. Това джадде беше аристократично и хората живеещи тук се големееха пред останалите свои съграждани живеещи във вътрешността на града. Вечер богати кокони излизаха на разходка по крайбрежието, стройни, елегантни,  и достолепни, скрили под слънчобраните си, красиви лица, огнени погледи и  прелъстителни усмивки. А мъжете от еснафа на града, седнали пред кафенето на  бай Хачиг ги заглеждаха и тихо шепнеха думи които  ги караха да се смеят и подмигват по посока на красивиците излезли на вечерна разходка.

Семейството на майстор Артин живееше в малката уличка зад черквата « Сурп Хач » (свети  кръст), която беше дала името си на махалата. Това беше една от двете арменски махали в Родосто. Тук живееха бедните, и хора средна ръка- занаятчии, кафеджии и кръчмари, градинари, файтонджии и други, които не можеха да си позволят да имат неколкокатни къщи в крайбрежния квартал  « Сурп Такавор » (Свети Крал).

Къщата построена още от бащата  на Артин беше  двуетажна  с  широк еркер към улицата и малък чардак, който гледаше към двора. Двора не беше много голям, но достатъчен за да се построи асмалъка, под който след работа майстора ковач  си пиеше мастиката замезвайки с ароматни домати поръсени с морска сол, откъснати от малката зеленчукова градинка в дъното на двора.

Обикновено жена му Евангюл  седеше срещу него и го разпитваше за новините от чаршията. Изморен от тежкия работен ден Артин отпускаше душа и се радваше на спокойствието в дома му и на красивата си жена, която му беше родила две прекрасни деца. Първото беше момиче и я кръстиха Ахавни, на майка му която беше починала от охтика много млада, оставяйки го сирак едва на 14 годишна възраст.

Артин остана сам с баща си, който го беше взял в ковачницата още ненавършил 8 години и беше направил от сина си ненадминат майстор  в ковашкия занаят. Синът беше надминал баща си по майсторлък, това беше признато от всички, включително и от  стария майстор. 

Рибарските гемии отдавна бяха се прибрали в малкото  рибарско пристанище, бяха разтоварили богатият дневен улов и  помощниците бяха разнесли рибата по магазини, ресторанти, локанти и домове. Защото имаше голями семейства които предпочитаха да купуват направо от рибарите. Понеже купуваха голями количества, имаха по изгодни цени и освен това бяха сигурни, че рибата беше пресна, още мърдаше в коша.  Сребърни скумрии, лъскави тъмно сиви паламуди, другаруваха с   лефер, карагьоз и барбуня  в големите кошници с които рибарите изпращаха поръчките при богатите си  мущерии. Познавачите  в града казваха, че за един залък лефер на скара душата си дават.

    На есен най-търсената риба беше торук,  от който приготвяха лакерда за зимните месеци, царското мезе за Текирдахската анасолийка прочута  не само в цялата страна, но в чужбина.

Гроздоберът беше празник не само за тези които имаха лозя по южните склонове на окъпаните в слънце хълмове, но и за тези които с нетърпение  чакаха да превърнат златните зърна на кехлибареното грозде в шира за речели, пекмес, вино и ракъ. На най-голяма почит беше сладкото наречено “булама”, което се правеше от гроздова шира в продължение на няколко дни и беше брилянта на короната на всяка жена имаща претенции да бъде добра домакиня. Туршии от  различни зеленчуци, от лимони и грозде щяха да обогатяват трапезата на всички през зимните месци, когато пресните плодове и зеленчуци бяха много кът. Царицата на туршиите бяха пълнените патлъджанчета, чиято плънка конкурираше по аромат и  на най-прочутите френски парфюми. Вързаните  с меки стебла от целина малки  патлъджанчетата криеха в утробата си  всички вкусове на Текирдагското лято и отваряха апетита и на най-злоядите.

Така живееха  векове наред в мир и разбирателство гърци, арменци, турци, евреи и прокудени от родината си горди унгарци.