15.06.2014 г., 11:03 ч.  

Септична яма - Партито1 

  Проза » Повести и романи
949 0 3
60 мин за четене

Партито

И

 пак е понеделник, и пак се стягам за селото. Задачата за тази седмица е да налея колоните, затова прогнозата за дъжд до средата на периода никак не ме ободри. На бетона не му вредеше, но терена щеше да се размекне, а газенето на кал, ако не е с лечебна цел, не причислявах към удоволствията. С тези нерадостни мисли хванах пътя, малко по-късно от обичайното време за тръгване, обмисляйки стратегията за предстоящата работа. Дъждът ме посрещна на половината път до град Г. и това ме изнерви допълнително, тъй като чистачките ми работеха само в един режим. Този път пресякох града по обичайния си маршрут. Свивах веднага по улицата след магазина за строителни материали и тя ме извеждаше на мост, намиращ се на около триста метра по-надолу от моста до кметството, а оттам покрай болницата излизах на шосето за село Г., малко преди табелата на изхода на града. Дъждът постепенно намаляваше и когато влязох в селото небето се беше прояснило и грееше топлото есенно слънце. Вкарах колата в двора, разтоварих багажа и направих една инспекция на обекта. Дъждът беше свършил своето. Затова реших да хвърля две три кофи чакъл на дъното на ямата, за да не работя утре в картофена нива. Но преди това подготвих обстановката в коридора на втория етаж. Заредих печката, смених чаршафите, наредих храната в хладилника и облякох работните дрехи. Нямаше да ми отнеме много време обработката на дъното, затова подредих мислено удоволствията, с които да убия остатъка от деня. Имах два нови филма в лаптопа и след като изгледам единия ще обърна внимание и на книгата, която така и не отворих предишната седмица. И както винаги се случва при мен, планът се отклони от проекта, тъй като се счупи дръжката на лопатата. И вместо планирания половин час, часовникът отчете час и половина, докато се отправя с кофите с чакъл към изкопа. Направих три курса, грабнах лопатата и влязох в ямата за да изравня насипаното. Започнах да подравнявам чакъла, помагайки на Дейвид Ковърдейл за припева на „Плача в дъжда“, когато ме стресна глас, идващ от горната земя:

-          А аз се чудя защо не срещнах нито човек, нито животно в тази част на селото. Ами то, при това пеене и насекомите ще емигрират.

Вдигнах глава и видях, застанала на ръба на ямата, Владимира Ненова – жената навлязла така неочаквано в ежедневието ми. Зяпнах от изненада, стоях, гледах я и не знаех какво да направя. Бях настроил съзнанието си да архивира случката от миналата седмица и не желаех никакво по-нататъшно развитие на тази история. Затова се опулих срещу нея и се мъчех да се сетя за една причина, която да обясни присъствието й на ръба на този изкоп.

-          Ехо, ако това долу е приемната трябва ли и аз да скоча вътре?

-          Господи, бяла мечка да се бе появила в този момент, нямаше да се изненадам толкова. Извинявай. Идвам.

Качих се по стълбата и застанах срещу нея. Беше в дънки, с тениска и дънково яке, маратонки и бейзболна шапка, изпод която се подаваше косата й вързана на конска опашка. „Тази жена в каквото и да се облече, вечно ще събира погледите. Защо никога не можах да застана в редицата на отличниците, които притежават подобни бижута?“ – отбелязах мислено с порядъчна доза завист.

-          Ти ли си с тази кола? – махнах към светлосиньото Пежо, паркирано пред портата. И след утвърдителното й кимване добавих - Само за секунда, да се измия.

Минавайки намалих радиото, набързо измих калта от ръцете и ги подсуших.

-          Добре дошла. Искаш ли да седнем вътре – посочих към „столовата“ - или предпочиташ навън. Ще изнеса столове.

-          Не, няма да сядам. Отбих се за малко.

-          Какво да ти предложа? Имам чай и кола. Предполагам, че не си бирен фен.

-          От колата няма да се откажа. Благодаря.

Налях кола в две чаши и й подадох едната, заставайки срещу нея, почти на същото място, където се разигра схватката с Миро.

-          Добре, успя да ме изненадаш. На какво дължа това посещение и въобще, много ми е интересно как намери това място? – започнах аз.

-          Хайде отзад напред. Миналият път, когато се запознахме, не стана дума и не ти казах, че тук живее сестрата на свекърва ми, леля Лалка. Тя е в онези къщи зад Старата чешма и идвам от време на време, та взимам едни билки, които приготвя за сестра си. Много ми помага и дори когато се наложи да отсъствам от града за по-дълго, тя идва у нас за да се грижи за нея. Днес реших да намина не само заради билките, а и да видя дали ще заваря тук един човек, с когото имахме уговорка да се срещнем в петък, а той се уплаши и избяга.

-          Този човек ще да е голям страхливец или е любител на мъжките прелести, за да избяга от среща с такава жена.

-          Не знам, не го познавам. Видяхме се само един път за около час.

-          И си била този път дотук за да се срещнеш с човек, за когото нищо не знаеш? Трябва да си много смела жена.

-          Веднъж вече ме питаха по този повод, но за неразбралите ще повторя, не ми липсва смелост, но не съм безразсъдна. Леля Лалка е неизчерпаем извор на информация. Разказа ми всичко за този човек, който през миналата седмица е станал герой на нюзрума в местния магазин. Естествено и аз бях подложена на кръстосан разпит, но издържах. На тръгване, леля спомена, че е видяла колата му преди два часа да се катери насам и аз реших, че лесно ще намеря мястото, където се спотайва петъчният беглец.

-          Хм, хората в това село са много приказливи. Може би е от водата на Стара чешма. И каква е причината да издирваш така усърдно този човек?

-          Стига, Ясене. Много добре знаеш защо съм тук. Бил си в петък при Мирослав.

-          Да, бях. И мисля, че спуснахме завеса на този случай.

-          Не е ли малко странно да спускате завеса преди финалните реплики на един от участниците?  Или след това, което ти се случи, толкова ме намрази, че не пожела дори да ме изчакаш?

-          Виж, Влади, не ми се говори за това вече.

-          Не, не се измъквай така. Била съм път до тук не за да инспектирам дупката ти. Аз също съм ангажирана в станалото, мен разнасят от уста на уста из цялата околия, само защото някакви си решили да оспорват нещо, което дори не им принадлежи. Правил си се на мъж като си чупил ръката на момчето, сега докажи, че си такъв, облечи си чисти дрехи, да седнем на една маса тримата и да изясним окончателно всичко…

Обзе ме досада. Нямах нищо против избухването й, напротив, гневът я правеше още по-привлекателна. Но когато някой започне да ми говори по подобен начин, ме хващат бесните. Вдигнах ръка да прекъсна гневния поток и с възможно най-безизразния глас започнах:

-          А сега ме чуйте добре,  уважаема госпожо. Може да Ви се стори странно, но аз съм човек, който уважава себе си и подобен диалог ме дразни. Все пак, преди да съм Ви поканил най-любезно да си тръгнете, ще спазя добрия тон и ще се опитам да попълня информацията Ви за случилото се. Първо, това че Ваша милост е причина за събитията тук от миналия понеделник, разбрах едва, когато всичко бе приключило и превързвахме ръката на момчето, както го нарекохте. Да, Миро наистина е с момчешки акъл, но юмруците му са доста здрави и това за малко не ми коства едното око. А това, че се защитих в такава ситуация не е проява на мъжкарско перчене, а реакция на нападнат изненадващо човек. Ако можете да вникнете в казаното, ще Ви стане ясно, че не е имало никаква делба. Второ, както подобава на сериозни хора, в петък седнахме и изчистихме недоразуменията, ако въобще моите действия в случката могат да се характеризират като недоразумение. Това че Вие имате някакви отношения с Миро и че от това страда имиджа Ви в града, честно казано, слабо ме интересува. Затова не ме въвличайте в аматьорските си пиески. Нямам актьорски талант, а и желание да участвам в измислени постановки. Така че хващайте пътя и се постарайте да ме изтриете от паметта си, както се опитвам да направя и аз…

Прекъснах речта си изненадан. Гневът й бе потънал някъде и сега ме гледаше с широко отворени очи, които започнаха да се пълнят със сълзи. „Е сега остава да заплаче и ще ме срине окончателно.“ – помислих си аз и се опитах да измънкам някакво извинение. Тя обаче се овладя и като преглътна няколко пъти, пророни с тих глас:

-          Не бъди груб, моля те. Аз … аз, не го заслужавам. Прав си за всичко, не трябваше да идвам.

-          Извинявай. Увлякох се. Нямам право да ти говоря с такъв тон. – опитах се да изгладя нещата.

-          Напротив. Имаш пълното право. Все пак пострада заради мен.

-          Остави това. Ако знаех, че е заради теб, щях да подложа и другото око. Не се сърди, изпуснах си нервите, но повече няма да се повтори.

Усмивката се върна на лицето ù. Отпи от колата и ме погледна с онзи замайващ поглед, който щеше да ми липсва най-много.

-          Много исках да се видим в петък. Изпуснала съм те за 15 минути. Когато колежките ми казаха, че си тръгнал, щях да се разплача. Ще ти призная нещо. Всичко, което каза е абсолютно вярно. Не знам защо наговорих тези неща. Исках само да ти се извиня и да те видя още един път. Затова и настоях пред Миро да те доведе при Рени. Миналата седмица, когато влезе в данъчното, ме завари в тежък момент. Опитвах се да взема важно решение и не знаех какво да бъде то. Чувствах се затъпяла, без никакви амбиции, нямам цели, превърнах се в част от обкръжаващата ме скука. Извинявай, занимавам те с личните си неволи.

-          Продължавай, моля те. Много ми е интересно. Сега си обяснявам, че онова което заварих тогава, облакътено на бюрото, не е било статуя на българския чиновник, а човек на кръстопът.

-          Ясене, опитвам се да бъда сериозна.

-          Извинявай. Това беше за разреждане на напрежението. Цял съм в слух.

-          И тогава се появяваш ти, човек когото бих подминала с безразличие ако го срещна на улицата. След което в продължение на близо час живея различно, водя словесна битка, флиртувам, мъча се да правя впечатление. Когато се върнах на работа, нещата ми изглеждаха в съвсем друга светлина. Начертах си план, подредих стъпките, които щях да направя в следващите дни, почувствах се жива. Затова имах нужда да те видя отново.  Исках да проверя дали ти си причината за този обрат и бях се подготвила с кратка програма, когато дойдеш в петък. Но Миро обърка всичко, а ти не се появи.

-          Влади, караш ме да се чувствам виновен. Готов съм да преразгледам решението си и да те помоля за трета възможност.

-          Каква трета, а къде е втората?

-          Е това което се случва в момента не е ли втората ни среща?

-          А-а не, това не се брои. Ти така ми се накара, че аз забравих какво бях намислила да ти кажа.

-          Приемам. Моля те за втора възможност. Оставам на теб да решиш кога и къде. И, предпочитам петъците.

-          Добре. Ще направя компромис. Но сега не мога да ти кажа. В главата ми е каша. Ще ми дадеш ли номера на телефона си или да те известя с пощенски гълъб, предвид отношението ти към телефоните?

-          В интерес на истината гълъбът се явява по-надеждна връзка в този регион, от сигнала на мобилните оператори. Пишеш ли?

Продиктувах й номера, след което тя ми звънна за да тестваме връзката и да запаметя нейния.

-          Не се сърди ако не отговоря веднага. Обикновено съм в дупката и при това ниво на музиката не чувам телефона. Ако решиш нещо, най-добре звъни надвечер.

Изпратих я до колата и й показах черния път, който излизаше на площада. Махнах й за довиждане и се приготвих за приключването на деня. „И тази седмица започва като миналата, дано се прибера жив този път.“ – пробвах реакцията на черния си хумор и се качих на втория етаж.

Следващият ден бе определен за подготовка за наливане на бетона. Още когато правех основния пояс, бетонирах в ъглите по една арматурна колонка, така че оставаше да се погрижа за кофража. В това отношение бях максимално улеснен. Стените на изкопа и челата на иззиданите стени затваряха пространствата в ъглите. Оставаше да затисна местата откъдето можеше да изтече бетон и да нивелирам горните ръбове, което щеше да облекчи пък направата на кофража за затварящата плоча. Приключих в ранния следобед и се отдадох на почивка преди утрешния натоварен ден. Бях измерил гнездата и сега пресметнах обемите и изчислих, че за една колона ще отиде около едно бъркало. Реших да не се напъвам и да разделя работата на два дни, по две колони на ден. Така петъкът оставаше свободен и можех да подготвя нещата за следващата седмица. Посветих остатъка от деня на четене, направих вечерния отчет пред Госпожата и се настаних с натъпкана лула пред лаптопа. Имах един концерт на Джо Бонамаса, една от великите китари на блуса, с който мислех да завърша деня, когато телефонът иззвъня. Беше мелодията за непознати обаждания и след кратко колебание реших да отговоря. Нямаше да се разсърди блусарската ми душа за две-три минутно закъснение. Погледнах дисплея – Владимира.

-          Да не са загинали гълъбите щом си решила да се довериш на мобилния оператор. А аз глупакът още държа отворен прозореца.

-          И на теб добра вечер, Ясене. Винаги ли така започваш разговорите, сякаш сме се разделили преди минута?

Гласът й беше ведър, значи настроението е подходящо за вечерен разговор.

-          Винаги. Така не губя връзката с човека.

-          Не знаех, че вече имаме връзка.

-          А-а-а, днес ми харесваш. Във форма си.

-          От теб нищо не може да се скрие. А ти как си?

-          Радвам се на живота. Направо не мога да повярвам, че никой не се появи да опита здравината на главата ми след втората ни среща.

Оттатък линията се разля звучен смях.

-          Невъзможен си. Цял живот ли ще ми го натякваш?

-          Това да не те притеснява, нямам гени от костенурка. Все пак пред теб съм с поне 20 години, така че няма да е за дълго.

-          О, нямаш вид на пенсионер.

-          Не, не, състари ме с 10 години.

-          А ти ме подмлади с 10.

-          Я виж ти, никога нямаше да позная. Но да сменим темата. Наруших основно правило да не говоря за възраст с жена.

-          Няма проблем, все пак благодаря за комплимента. Какво правиш в момента?

-          Готвех се да се пренеса в Лондон на един разкошен концерт. Но не се притеснявай, няма да започне без мен.

-          Нямаш ли излишна покана и за мен?

-          Ако харесваш блус, ще те имам предвид следващия път.

-          Поласкана съм. Може ли да кажа вече нещо по същество?

-          А, мислех че състоянието ми е основната причина за това обаждане.

-          Егоист. Виж, появи се нещо, което промени малко плановете ми.

-          Няма проблем. Докато завърша ямата ще имам поне още три петъка.

-          Не-е-е, няма да се измъкнеш. Срещата за петък остава. Само че няма да стане както исках. Бях днес при Мирослав да го навестя. В петък има рожден ден и ще се събираме както винаги при подобни случаи. Партито с дивеча от миналата седмица пропадна по обясними причини, така че в петък ще се наваксва. Той ме попита дали ще имам нещо против ако те покани да дойдеш. Аз, разбира се скрих, че сме се виждали и му казах, че ще бъде добра идея. Той ще ти се обади сигурно утре и моля те, не отказвай. Вярно, че няма да е същото, което предвиждах, но съвсем бях забравила за това събитие. Все пак, ще имаме възможност да поговорим.

-          Влади, това е невъзможно.

-          Ясене, държа да дойдеш. Това момче те е харесало, не знам с какво си го впечатлил, но е така. Беше много въодушевен от идеята си. А и ти ми обеща.

-          Аз обещах да се срещна с теб, но присъствието ми на подобно събиране едва ли е добро решение.

-          Защо? Какво те притеснява? Миро каза, че ще се обади на всички поканени и ще ги пита дали ще имат някакви възражения. Беше уверен, че никой няма да се възпротиви. Още повече ти си главен герой в разговорите на доста хора тук.

-          Дори и така да е. И дори да се съглася, все пак не съм подготвен за такова нещо. Нямам подходящи дрехи, а чешмата на двора няма как да измие потта и мръсотията от едноседмичния труд. Ще бъда като мазно петно на бяла покривка.

-          За всичко може да се намери решение, може да се топнеш в реката например. А колкото до дрехите, не се притеснявай. Никога не сме изявявали претенции към облеклото за подобни събирания. Като изключим женската част, която все пак трябва да покаже тоалети, повечето от мъжете идват във всекидневно облекло. Така че дънките ти и пуловера няма да се открояват. Искам да чуя „да“.

-          Господи, колко си настоятелна. Добре, ще дойда. А нали вирът, в който трябва да се потопя, не е под моста на площада. Все пак, някои хора може да се скандализират ако видят гол мъж, посред бял ден, в центъра на града.

-          Перверзник. Няма да те слушам вече. С риск да ти досадя, ще кажа отново, инициативата е изцяло на Мирослав. Да не си помислиш, че режисирам пак някакви пиеси. Приятна вечер. Ще затварям, че говорим вече 30 минути.

-          Недей. Аз съм агент на мобилния оператор и получавам процент от сметките на входящите обаждания.

Нов смях заля ефира.

-          Ако толкова си закъсал с парите, ще оставя апарата включен цяла нощ.

-          Не го прави. Ще ти са нужни средства за бъдещите проекти. Весели сънища.

Ето защо не правя планове за повече от три дни напред. Никога не се реализират. Сега трябва да мисля и за това. Изключено е да се прибирам до София и да се връщам отново. Но, да оставим утрото да решава. Насладих се на великолепното изпълнение на Бонамаса и се пъхнах под завивките, готов поне психически за срещата с бетона.

На следващия ден започнах по-рано. Ръмеше ситен дъжд и това ме вкисна. Но работата си е работа, трябва да се свърши. Добре поне, че забърквах в гаража на сухо и не подгизнах много. Както и да е, приключих. И разбира се сметките изневериха отново, но не с много. Наложи се да забъркам допълнително половин бъркало и въпреки удълженото работно време, седнах пред чаша бира преди да се е стъмнило. Докато се поздравявах мислено за успешния ден, пред портата спря джипа на Миро. “Тук трафикът гони този по Ломско.“ – помислих си докато гледах как от него се измъква Мирослав, подпомаган от Добрин. Дъждът беше спрял, но духаше хладен вятър и тъй като бях потен, поканих ги в „столовата“.

-          Какво ви води насам, момчета? – започнах, след като им сипах по чаша бира.

-          Идваме по специален повод. – отговори Миро. – В петък имам рожден ден и реших да те поканя. Нали отказа да се съберем с Владимира при Рени и си мислех, че сега няма да ми откажеш по такъв повод. Все пак, чувствам се адски глупаво и така … просто като извинение, един вид. Добрин ти звъня по телефона, но ти не вдигаше и реших да дойда на място.

-          А така, – направих се на изненадан аз – завари ме неподготвен. Не знам какво да ти кажа, Миро, но не мисля, че е добра идея. Първо, не ми дължиш нищо. Мисля, че в петък приключихме с този въпрос. Второ, някак неудобно ще е и за мен и за теб, да се изтъпаня на масата във вашата компания. Няма да се чувствам комфортно, а и те едва ли ще ме посрещнат с прегръдки.

-          За това нямай грижа. Говорих с всички, никой не възрази, дори им се видя интересно да се запознаят с теб. Ще ми доставиш голямо удоволствие. Ако трябва, ще ти изпратя хора да помогнат, за да си свободен в петък.

-          Брей, упорит човек си. Добре, дори да реша да дойда, виж ме. Цял съм в пот и мръсотия, а до петък ще натрупам още. Тази чешма отвън не може да замести душа, а и дрехите ми са подходящи по-скоро за излет, отколкото за официална вечеря.

-          О, за дрехите не се притеснявай. Никой не облича костюми по тези събирания. Това е най-малката ти грижа. А за къпането – прав си. Но ето какво ти предлагам. В петък като свършиш тук, товариш си багажа и право в нас. Имам толкова място, че въобще няма да ме притесниш. А и баба ми ще се зарадва да те види. Ще се изкъпеш, ще починеш и вечерта идваш при Рени. След това преспиваш у нас и  в събота, на спокойствие, ще се прибереш. Какво ще кажеш?

-          Добре, нави ме. Пък и няма да ми се отрази зле малко развлечение. Повече от месец съм в тази дупка. А колко хора ще бъдат?

-          Като не броим домакините, около 15–16 човека.

-          Много, бе. Познавам ли някого?

-          Не са много, обичайният състав. А познати, да, виждал си Рени, познаваш Влади и  мен. Ще бъдат още Полковника, кмета  и шефа на полицията с жените си, Генерала, шефа на банката с някоя приятелка, Мария, казах ти за нея и доктора, но той е болен. Ако се вдигне дотогава ще дойде.

-          Пъстра компания. Дано има с кого да обеля приказка. А Добрин? – кимнах към стоящия в мълчание местен жител.

-          Къде без него. Но те двамата със Стоян обикновено се веселят в кухнята. Той Стоян, като пийне малко започва да плещи глупости и затова Рени му е забранила, когато има повече хора да се показва. Пък и той обича да реже мезетата, да се занимава с барбекюто и картофите, та въобще не го взима присърце.

-          Е, заради теб, Миро, ще дойда. Ще гледам утре да приключа. Не ми трябват хора. Аз обичам да работя сам. Поне знам със сигурност кого да „благославям“ ако нещо се обърка. В петък по кое време да бъда у вас?

-          Казал съм на всички за 7 вечерта. Значи ако дойдеш към обяд, ще имаш време да се оправиш.

-          О кей. Решено.

-          Зарадва ме. Тръгваме. А, чакай да погледна дупката. – каза Миро насочвайки се към изкопа, придружаван неотлъчно от Добрин.

-          Не остана време да ти я покажа миналия път. Бяхме заети с обсъждането на други въпроси.

И двамата се разсмяхме, спирайки се на ръба на ямата.

-          Браво, и това сам ли го направи? – обърна се към мен Миро.

-          Сам, ми. Всяка вечер в магазина се обсъжда дупката. Докъде е стигнал, какво трябва да се направи, как еди кой си щял да го направи и т.н. Всички го хвалят и се чудят на работата му. – за пръв път отвори уста Добрин.

-          Не е така. Багерът свърши голямата работа. Племенникът помогна за камъните, а и ще дойде за плочата. А с другото всеки би се справил. – изпях арията на скромността.

-          Не всеки. Ти друг път правил ли си подобни неща? – попита Миро.

-          Не, не съм. Но както казваше асистентът ми по Машинни елементи, един машинен инженер трябва да умее всичко. А там където не разбира нещо, да знае кой учебник да отвори.

Изпратих ги до колата и след като повторихме уговореното се разделихме. Тази вечер в минутите на тютюневия дим, направих психическата подготовка за събитието в петък. Обикновено, когато се захващам с нещо, обичам да го обмисля предварително, да направя някаква стратегия за изпълнението, да предвидя точките на евентуален срив и последващите действия, ако това се случи. Подобен начин на действие ме е предпазвал от изненади и се е оказвал почти винаги печеливш. Не знаех пред какво се изправям и това малко ме притесняваше. Ако беше обикновена разпивка, нямаше да се замислям въобще. Преминал бях сериозни школи и съм наясно с правилата на подобни събития. Само че, сега не беше същото. Щях да присъствам на събиране на главните хора на града. Колкото и малко да е градчето, със сигурност има свой живот, за който се явявах чуждо тяло. Дали щях да попадна в активна или реактивна среда, предстоеше да разбера. И тази неизвестност не ми даваше покой. Можеше да се окаже най-банална веселба, и дано така да бъде, а можеше да се набутам в нещо, за което да съжалявам дълго след това. „Е на теб не може да се угоди. Нали все търсиш интересен живот. Затваряй очите и се хвърляй от високото.“ – обади се дяволското гласче, използвайки сънливостта на разумния глас и това сложи край на този ден.

Следващият ден бе копие на предишния, с тази разлика че не валеше, но беше хладно. Отново се наложи допълнително да се потрудя за да напълня последната колона, но всичко свърши. Седмичната програма бе изпълнена в оптималния си вариант. На разбора пред чаша бира в „столовата“ реших следващата сутрин да подготвя дървения материал за кофража на затварящата плоча. Така спестявах един ден за подготовка следващата седмица и ако действам дисциплинирано, трябваше да приключа с кофража в четвъртък, почивка в петък и в събота, като се появи племенника да налеем плочата. Погледнах телефона, Владимира беше звъняла два пъти. „Казах ù да ме търси вечер, сега не съм в настроение за разговори.“- помислих с известно съжаление. В редовната телефонна емисия със София, казах на Госпожата, че ще остана и утре и ще се прибера в събота сутринта. Бях изморен и бързо приключих с храната и удоволствията и се отдадох в обятията на Морфей.

Петъчната сутрин ме посрещна с чисто небе и ярко слънце. Чакаше ме дълъг ден, затова приключих набързо сутрешните обичаи и се захванах за работа. Преди още да се появи дупка в двора, бях разглобил една барака заради материала и го бях трупнал на едно място. Сега се захванах да сортирам по вид дървесата, като ги чистех от пирони и отделях неизползваемите. Когато приключих, часовникът показваше 2 следобед. Закъснявах от графика, затова без бавене, използвайки топлите слънчеви лъчи, се наврях под чешмата и свалих част от праха. Събрах инструментите, затворих всички помещения и се качих да стегна набързо багажа. Зарових се в торбите с дрехи, които Госпожата експедира по моя милост, за да освободи пространства за нови, в Софийските гардероби. Малко мои неща имаше в тях, но все пак открих едно дънково яке, което почти не бях носил. Ръкавите му бяха по-дълги и беше адски изнервящо непрекъснатото им запретване. Но сега идваше навреме. Изскочи и един пуловер, когото много харесвах. След огледа, не намерих сериозна причина за присъствието му в тези торби и го сложих в чантата, както и чифт чисто бельо. Вече можех да потеглям. Така, малко преди 4 часа влязох в Г. и преди да поема към къщата на Миро, спрях до моста на площада. Бях решил да му подаря някаква бутилка хубаво вино, а знаех че в комплекса на мутрите има едно магазинче за алкохол и цигари. Спрях до моста, влязох в магазина и се огледах, но не видях подходящо вино. Затова се спрях на седемзвездна „Метакса“, като се надявах да не е от работилниците на цар Киро и една хубава бонбониера. На излизане видях на отсрещната страна цветарски магазин и избрах едно свежо букетче за домакинята. Нямаше други ангажименти затова потеглих към местния „Бевърли Хилс“ и след десетина минути паркирах до живия плет на къщата на Мирослав.

Нямаше звънец отвън и затова влязох направо в двора. Не видях никой и тръгнах по пътеката към къщата. Почти на самия праг, преди да почукам, вратата се отвори и баба Елена ме посрещна.

-          А-а, закъсня, сине. Мирослав каза, че към обяд си щял да пристигнеш и аз цяла сутрин бързах да ти приготвя стаята. Него го няма, той е при Рени, приготвят се за довечера. Ама аз съм подготвила всичко. Ела да ти покажа стаята, на втория етаж е.

Тръгнахме покрай къщата и зад ъгъла видях стълбището за втория етаж. Качихме се по стълбите и влязохме в един коридор.

-          Тази врата в дъното е банята и тоалетната. – посочи една от двете врати в коридора бабата. – Ела сега тук.

Влязохме през другата врата в голям хол. Обзаведен беше с мека мебел и ниска масичка, а в единия ъгъл имаше малък бар, с два високи стола пред него. На бара – кафе машина и машина за сокове. Зад него, на няколко рафта бяха наредени бутилки с разнообразни питиета и чаши. Освен вратата, през която влязохме, имаше още две врати. „Сигурно към спалните“ – помислих си аз и не сбърках. Бабата ме поведе към вратата срещу бара, отвори я и ми направи път да мина.

-          Това е спалнята на Миро. Той не я използва. Живее си при мен, на долния етаж. Понякога посреща гости тук, а напоследък води едно момиче, та преспиват, но в спалнята на родителите му. Настанявай се. Сложила съм ти чаршафи, две одеяла, а ето тук има чисти кърпи. – отвори едното чекмедже на малък скрин баба Елена.

Освен скрина, стаята нямаше кой знае какво обзавеждане, легло, нощно шкафче с лампа върху него, стол и стояща закачалка. На стените бяха закачени няколко фотографии в рамки, такива имаше няколко и в хола, но реших да ги разгледам след като остана сам. „Приятно място, особено с този изглед към гората.“ Но бабата ме хвана за ръката и ме поведе към банята.

-          Ела да включиш бойлера, щото аз бягам от токовете. А Миро забрави да го направи.

Банята беше хубава. Цялата облечена в плочки, душ панел с няколко дюзи, в оградено с параван пространство, имаше мивка и тоалетна чиния в единия ъгъл. Всичко блестеше, но си личеше, че не се ползва често.

-          Ела сега долу да поседнем, докато се стопли водата. Ще ти сложа да хапнеш нещо. То ти на маса отиваш, но все е хубаво да подложиш нещо. Миро донесе един бут от глигана, щяха да се събират миналата седмица, но нали счупи ръката и се развали веселбата, а месото разделиха. Та сега съм сготвила един кебап, ще ти хареса.

-          Не, бабо Елено, много ти благодаря но не съм гладен. Виж, ако имаш от онзи чай, с удоволствие. – успях най-после да вмъкна и аз едно изречение.

-          Разбира се, сине. Хайде. Тук нямаме работа засега.

Слязохме долу и с бабата се настанихме в кухнята. Явно разпределението на този етаж се различаваше от това на горния. Най-обитаваното място в българското жилище изглеждаше много уютно. Имаше всички необходими уреди и то от сериозни производители. Няколко стенни шкафа, с много рафтове, кухненска маса с шест стола около нея, едно малко миндерче и голяма готварска печка на дърва и въглища. Въпреки топлото време печката гореше и това ми напомни годините, прекарани при баба ми и дядо ми, когато печката не се гасеше, независимо от сезона.

-          Сядай, сега ще кипне чаят.

Докато се въртеше около печката с чая, аз разгледах фотографиите, които и тук не липсваха. Те бяха три, в голям формат и също поставени в рамки. На средната, мъж седнал величествено на стол, подпрял ръце на бастун, с внушителна осанка и буйни мустаци. До него, изправена, стоеше красива жена, облечена по модата от преди войната, подпряла едната си ръка на рамото на мъжа. „Тази жена сигурно е баба Елена. А мъжът може би дядото.“ От дясната страна висеше цветна снимка на прегърнати мъж и жена, облечени с бански костюми, снимани на брега на някой от българските плажове. Изглеждаха много щастливи. Мъжът имаше чертите на достолепния човек от предишната фотография и реших, че това са бащата и майката на Миро. В горния десен ъгъл на рамката имаше черна лента, която не бях забелязал в първия момент и това ме порази. „Нима родителите му не са живи? Господи, каква лоша съдба.“ На третата снимка със сигурност познах Миро, сниман на абитуриентския си бал, защото на заден фон се виждаше кола с панделки и балони.

-          Това е нашата фамилия. – проговори баба Елена зад гърба ми. – Тук сме с моя дядо след сватбата.

-          Много си хубава. Миро ми каза, че си учила колеж в Чехия.

-          Да, но не завърших. Бях трета година, когато дойдоха немците и затвориха колежа, а аз се прибрах в София.

-          Софиянка ли си?

-          Да, баща ми имаше магазин до гарата. А това са сина и снахата, Бог да ги прости. Отидоха си без време. От всичките, останахме само двамата с Мирослав. Ела да седнем. Ще ти разкажа.

Седнах на масата, а баба Елена наля в една чаша чай, извади захарница и лъжичка и седна срещу мен. Бабата беше от онези жилави и пъргави дребни женици, които никога не подвиваха крак. Все нещо шетаха, оправяха, подреждаха. Лицето й, прорязано от дълбоки бръчки, имаше приветлив вид, непрекъснато бърбореше и често се усмихваше. Носеше както повечето местни, синя дочена престилка и късо кожухче без ръкави , а белите коси бяха покрити с черна забрадка.

-          Тежък живот имахме, сине. Свекърът беше от богато семейство. Имаха голямо стопанство, ниви, гори. Много ме беше страх като дойдох, но свекървата много ми помогна. Беше кротка жена, но мъжете не смееха да се перчат пред нея. Не се караше, не викаше, но когато кажеше нещо, планини се местеха. И с мен така, кротко, с блага дума и аз свикнах. Най ми тежеше, че не можех да забременея. А тя все ме успокояваше и плачеше с мене. Обиколихме всички манастири наоколо, навсякъде свещи палехме, на баячки се надахме. Еле, дойде най-после. Родих син и всички много се радваха. А голямо тегло беше по това време. Комунистите взеха всички имоти. От най-богати станахме най-последни. Някак си успяха свекърът и мъжа ми и се хванаха на работа в лесничейството. Та преживяхме тези години. Успяхме да изучим сина. После той отиде в София. Завърши в института за горите и след това постъпи в Селскостопанската академия. Не пожела да се върне и да работи с баща си в горското. Свекър ми се беше вече споминал, до година и свекървата го последва. Викаше го да си дойде, но той остана с наука да се занимава. Там се запознаха със снахата и им се роди син – Мирослав. Кажи, речи ние с дядото го отгледахме. Те вечно заети, на работа, по конференции, ходеха в чужбина понякога и Миро нямаше кой да го гледа. Опитаха да наемат жена, но нищо не излезе. Ние с дядото сами предложихме да дойде при нас. Пък и ей го къде е София. По всяко време можеха да дойдат, имаха кола, не се влачеха по автобусите. И си заживя при нас, изучи, завърши и гимназията. Въобще не му тежеше, че не живее с родителите си. А и те идваха редовно. Като си отиде Живков, дядото като че се роди повторно. Хукна по града, влезе в комисията по връщане на земите, успя да си върне много имоти и част от гората. Заряза лесничейството, направиха тука една кооперация и се хвана да работи. Синът тогава и той се запали. Събориха старата къща и вдигнаха тази. За нас долния етаж, а горният за тях, то повече за Миро, щото те си живееха в апартамента в София. Миро завърши и той училището на баща си, но си идваше често. После постъпи и той в Селскостопанската и тримата заработиха на едно място. Баща му беше вече някакъв директор там, снахата и тя някакъв началник и често се караха. Но въпреки това, всичко вървеше добре, да не беше пустата му екскурзия. Записали се синът и снахата да ходят на почивка по Сръбско, в Дубровник ли, то там вече не е Сръбско, но както и да е. Решиха да пътуват с колата, тръгнаха и ни ги върнаха в ковчег. С някакъв автобус се сблъскали и колата паднала в пропаст. Всичко се срина. Дядото много тежко го преживя. Три месеца дума не отрони и една сутрин просто не се събуди. Миро тамън бе почнал да привиква, но това го покоси. Много обичаше дядо си. Все заедно по гората бяха, слушаше с отворени уста историите му, закле му се след абитуриентската, че като изучи института, ще дойде да работят заедно. Така и не свари. След като погребахме стареца, Миро заживя при мен. Ходеше на работа в София и вечер се прибираше. После, един ден изчезна за около месец. Върна се и каза, че е напуснал работа, продал е апартамента и се връща в Г. Много се зарадвах. Исках, а и сега се надам да доживея да подундуркам детето му. И има няма отварям въпроса. Той се хвана тук в Горското, после го направиха и директор, все с големците в града ходи, заедно ядат и пият, а за жена, за дете, ни дума. Един ден идва и ми казва, че е намерил жена и до два-три месеца ще се женят. Ох, просветна ми. Ама като разбрах коя е жената, направо се поболях. Тя не е лоша жена, нищо, че е вдовица, много е хубава. Ама не е за него. Тя деца си има, две, надали ще иска тепърва да ражда. Говорих му, говорих му, но младо, зелено. Накрая се разсърдих и му казах, че не искам да я виждам тук. Той я довежда, но не смееше да седят при мен, само къде се опита да ни запознае, а аз пък хич и не рачих, врътнах се и си влязох в стаята. Та се качваха горе, събираха се с приятели, веселяха се, но не можех да я приема. Та така близо две години. И те ти един ден, чука някой на вратата, отварям, Владимира, така се казва. Търси Мирослав. А на мен като ми кипна, поканих я при мен и като почнах, не спрях да говоря докато не казах всичко що ми беше. Че е по-голяма от него, че има деца, а аз искам правнуче да гушна докато още съм жива и все от този род. Мислех, че много я обидих. А тя изслуша всичко и като се разсмя, ама много хубав смях има, стана и ме целуна по бузите. Каза ми, че никога не е ставало въпрос за сватба с Миро и че тя му е говорила по същия начин, да си намери момиче и да направи семейство. И въобще, напълно е съгласна с мен. Оох, сине, така я заобичах оттогава тази жена. Сега вече идва често и право при мен, дори Миро да е тук. Говорим си за всичко, аз я научих да готви някои по-специални гозби и сега сме като дружки, нищо, че е много по-млада. Чакай да не загасне огъня. – прекъсна бабата и отиде към печката.

Е такъв моноспектакъл не бях очаквал. Откакто влязох преди половин час, две думи едвам обелих. Страшно сладкодумна.

-          Искаш ли още чай. – и без да дочака отговора напълни чашата ми. – Слушай сега, сине. Ох, аз все сине, та сине. Сигурно не ти е приятно, ама извинявай. Синът ми беше на твоите години и аз по инерция …. Ти Ясен беше, нали. Знам, знам, но пусто да остане… Та ето какво искам да те питам. Може и да не отговаряш. С тебе ли се е бил Миро?

-          Не беше точно бой, бабо Елено. Посдърпахме се малко.

-          Виждам, виждам, малко е било. Ти от малко без око, той два месеца в гипс. Заради Владимира ли?

-          Кой ти каза това? – сепнах се изненадано.

-          Малък град е тук, сине. Хората са ви видели с нея на обед, а вечерта Миро вече е в гипс, а ти насинен като пачавра.

Избухнах в смях.

-          Е страхотно сравнение. Уби ме. Няма такова нещо, бабо Елено. Това с Миро беше недоразумение. За това идвах и в петък, да изчистим нещата. Нали видя как си стиснахме ръцете. Ако беше както казваш, дали щяхме да се прегръщаме.

-          Не знам какво да мисля. Откак стана това между вас, Мирослав е все един умислен такъв. На два пъти подхвана дума за теб, че направил голяма грешка, че ти си добър човек. Нещо седи в главата му и го мъчи. А ти може и да си прав. Може да не е свързано с Владимира. Той миналата година заради нея преби едно момче, беше като луд.

-          Стига си се мъчила. Той е вече мъж и бъди сигурна, че ще се справи. – казах и станах, разкършвайки ръце. -А сега май е време да бягам в банята, заприказвахме се. Аз ще взема един душ и ще полегна да почина малко, че тази седмица попрекалих с физическите занимания. Миро каза към 7 да съм там, ако случайно съм заспал, ще ме събудиш ли, бабо Елено?

-          Нямай грижа, сине. Върши си работата. Приятно прекарване, ако не се видим, а довечера ще оставя да свети лампата на двора, че сигурно ще съм легнала като се прибирате.

С огромно удоволствие се наврях под  душа и останах близо половин час. Облякох чисто бельо и се запътих към стаята. Видях на един от рафтовете на бара малък касетофон, взех го и без да се обличам, се изтегнах на леглото, като хвърлих едно одеяло отгоре. Настроих радиото на честотите на единствената станция за джаз, чийто сигнал се улавяше добре в Г. Погледнах часовника, имах около 45 минути и реших да полежа за да премине умората. Топлината, която се разля по тялото ми и невероятният джаз, който излизаше от говорителите, неусетно ме изпратиха в лапите на съня. Разбуди ме силно разтърсване по рамото.

-          Чичо Ясене, чичо Ясене, събуди се. – призоваваше упорито нечий глас. – Ставай, всички те чакат.

Надигнах глава и смътно различих познат силует. Един поглед към часовника показа, че 45-те минути, бяха прераснали в час и половина.

-          Господи, закъснях. Ванка, какво правиш тук? – погледнах учудено фигурата, в която разпознах сина на Рени.

-          Бате Миро ме изпрати да видя дали си пристигнал и защо се бавиш. Хайде, ще тръгваме ли?

-          А баба Елена къде е? Казах й да ме събуди ако не сляза в 7 часа. – вече обличайки се попитах.

-          Уф, тя зяпа някакъв сериал и като й казах за какво идвам започна да си скубе косите, че те е забравила.

-          Добре, добре, готов съм. Само да не забравя да взема от колата подаръка. И тебе ли те хванаха да помагаш?

-          А-а, аз почти винаги съм ангажиран с купоните. Отговарям за музикалното озвучаване.

-          Я виж ти. Значи ти си Диджеят. Оправяш ли се?

-          Цялата уредба е мое дело. – гордо изпъчи гърди Ванката. – Вързал съм всичко с един компютър. Тунер, усилвател, плейър, тонколони и плазмата дори. И ги управлявам от едно място. Има едно помещение до малката зала, влиза се през нея. Там ми е студиото. Всички устройства са там, не само музикалните, а и рутера за кабелната, модеми, дори видеонаблюдението. Нашите не отбират от техника и затова разчитат само на мен.

-          Браво, за твоите години това е много добре. А каква музика слушат в компанията? Ти какво си им заредил сега?

-          Как каква. В Г. официална музика е попфолкът. В целия град, където и да отидеш дъни чалга. Има само едно ново заведение до газстанцията, ходя понякога да правя програми. Там се събират някои от младите и се слуша техно, хаус, рап, а и рок, но по-рядко. А на събиранията у нас си върви чалгата. Сега съм им пуснал на плазмата един диск с попфолк, докато вървят аперитивите. После, като се вдигне градуса и станат да танцуват зареждам дивата чалга, сръбско, гръцко, кючеци и такива простотии. Много рядко са ме карали и то когато са само по-младите, бате Миро, Мария, кака Влади и шефа на банката, та им пускам италиански или латино парчета.

Вече бяхме на пътеката към портата, но аз се върнах, отворих вратата на долния етаж и се провикнах:

-          Ние излизаме, бабо Елено.

Телевизорът гърмеше и сигурно това беше причината да не последва отговор, затова тръгнахме към портата с Ванката, продължавайки разговора.

-          Значи съм го закъсал здраво, Ванка.

-          Защо бе, чичо Ясене? Не слушаш ли чалга?

-          Ненавиждам я, Ванка. Слушам блус и джаз и понякога рок. И не издържам дълго на тази гадост. Чакай да не забравя подаръка. – казах и отворих колата.

Взех плика с коняка и бонбоните, грабнах цветята и преди да се изправя помислих малко, бръкнах в жабката и извадих един диск. Затворих колата и тръгнахме надолу по улицата.

-          Виж сега, Ванка, какво съм намислил. Ти в малката зала имаш ли някакъв плейър?

-          Не, нали ти казах, всичко ми е вързано с компа, но голямата и малката зала са на отделни кръгове, така че мога да пускам различна музика на двете места.

-          Чудесно, ето какво ще направим. Вземи този диск, тук съм записал около 4 часа блус. Любимите ми изпълнители. Като почувствам, че припадам от чалгата, ще идвам в малката зала и ти ще ми го пускаш, за да се възстановявам емоционално.

-          Няма проблем, чичо Ясене. Но в малката зала сме се настанили аз и сестра ми с приятеля й и две нейни приятелки, които сервират при такива случаи. Там си правим нашия купон и си пускаме каквато искаме музика.

-          Е, тогава не става, ще ви преча.

-          Въобще няма да ни пречиш. Няма да те караме да се натискаш с момичетата, я. Дори сега като отидем, направо ще го пусна да ги тествам наш’те, как понасят блуса, а ти отскачай от време навреме. Чудя ти се, чичо Ясене. Не съм виждал човек на твоите години да слуша такава музика и въобще някак по-различен си от другите.

-          Няма нищо за чудене, Ванка. Като хукнеш по света ще срещнеш всякакви хора.

Докато обсъждахме музикалното оформление стигнахме пред къщата, само че на официалния вход. Почти целият преден фронт се заемаше от магазина, оставаше една пътека зад входната врата, която водеше към къщата. Влязохме в обширно фоайе, от което излизаха коридори наляво и надясно, а пред нас беше стълбището за втория етаж. Чуваха се гласовете на много хора, но все още на нормално ниво, което показваше че веселбата е още в началото си. Във фоайето ни посрещна нисък, закръглен мъж, със здрави ръце и черни, буйни мустаци.

-          Ха добре дошъл. – посрещна ме той, стискайки ми ръката. – Ти трябва да си Ясен.

-          А ти, Стоян, – усмихнах се приветливо. – радвам се да се запознаем.

-          Добре че дойде, – продължи Стоян, без да изпуска ръката ми – че барбекюто вече е готово и е време да слагам пържолите. То веселбата започна преди час, но те гледам ти си здрав човек, бързо ще наваксаш с аперитивите.

Точно щях да отговоря нещо неопределено, когато зад Стоян се показа Добрин.

-          Хайде бе, Ясене. Добре дошъл. Миро два пъти слиза да пита дали си дошъл и накрая изпратиха Ванката да те търси.

-          Здрасти, Добрине, - използвах възможността да освободя ръката си и се здрависахме – Уж легнах да почина и съм заспал.

-          Няма страшно, нощта е наша. – потупа ме по рамото Стоян. - А ти се качвай нагоре да не те чакат. Ако ти писне по някое време, слизай при нас с Хори. Имаме всичко. Няма да скучаеш.

Тръгнах по стъпалата нагоре и стигнах коридора на втория етаж. Имаше две врати срещу стълбището и една вляво, в дъното на коридора, до стълбите за горния етаж. Нямаше как да сбъркам вратата. Ванката беше избързал да обяви пристигането ми и вратата към голямата зала беше полуотворена, затова се заредих с повече смелост и влязох в помещението. Цялата зала бе огряна от силна светлина. В средата беше разположена дълга маса с наредени от двете й страни столове. Имаше достатъчно място зад столовете, за да се придвижват хората, напускащи масата. С изключение на 3-4, местата около масата бяха заети и с влизането ми всички погледи се отправиха в посока на вратата, а разговорите затихнаха.

-          Добър вечер на всички. Чувствам се неудобно за закъснението и моля да ме извините. – поздравих в настъпилата тишина.

Рени стоеше до челото на масата, затова й подадох букета и промърморих някаква любезност. На лицето й цъфнаха трапчинките и цялата сияеща се обърна към Ванката, който стоеше до нея.

-          Иване, вземи цветята и бягай кажи на сестра ти да ги сложи във ваза  и да ги донесе. Ама нямаше нужда. То празникът е на Миро. – обърна се отново към мен тя.

-          Да, Мирослав е виновникът за събирането, но домакинята сте Вие и това е просто малък жест на уважение. – продължих с любезностите.

-          Много благодаря. Много благодаря. – изчерви се Рени.

През това време Миро беше се надигнал от стола и идваше към мен, протегнал здравата си ръка, захилен до ушите.

-          Мислех, че няма да дойдеш. Викам си, онази дупка го е глътнала.

-          Не, не, аз съм от хората, които поемат ли ангажимент правят всичко по силите си да го изпълнят. Просто полегнах да почина и съм заспал.

Извадих коняка и бонбоните от плика, но се сетих, че той няма как да ги вземе, затова ги задържах.

-          Честит рожден ден, Мирославе. Бъди винаги толкова засмян и нека това, което си намислил днес, да се сбъдне. Извинявай, но ще дам този скромен подарък в ръцете на Рени по обективни причини. – казах сочейки гипса и подадох коняка и бонбоните на Рени.

Миро ме прегърна и ме целуна по бузата, след което, без да ме освободи от прегръдката си се обърна към масата.

-          Уважаеми дами и господа, искам да ви представя моя приятел Ясен Незнакомов. Ясене, това са хората, с които прекарвам дните си в Г. и смея да те уверя, че това са най-добрите хора, които познавам. Моля ви, дами и господа, за да не обикаляме масата ще ви представя на г-н Незнакомов оттук.

Започна с насядалите от дясната страна:

-          Рени, нашата домакиня я познаваш вече, тя заема винаги челното място. – посочи стола поставен на късата страна на масата. – Това е леля Минка, съпругата на г-н Кирилов, самият г-н Кирилов с кодово име Полковника, бивш шеф на полицията. До него е Милчо Иванов, сегашният шеф на полицията и съпругата му Екатерина, Катя…

„Я гледай ти, значи това е сексбомбата. Вот это да, както казват руснаците в подобни случаи.“ Действително жената на новия полицейски шеф, поне от това което се виждаше над масата, можеше да кандидатства, а и да спечели, позицията за жена на годината в календара на „Плейбой“. Руси коси, приятно лице, може би малко обикновено,  и оттам надолу започваха такива пищни форми, че едва ли би останал равнодушен жив човек при допир с такава плът. Гръдта й буквално извираше от силно изрязаното деколте и потръпваше сластно при всяко раздвижване на тялото. Сякаш за оправдание на погледите опипващи гърдите, красавицата беше провесила диамантена брошка на тънко златно синджирче. Без да откъсвам поглед от тази гледка, чух как Миро представи последния от редицата, който стоеше през два стола от полицейската съпруга:

-          … И накрая, г-н Златев, дългогодишен кмет на Г., понастоящем – пенсионер. От тази страна на масата, – продължи Миро, отдръпвайки се – на първо място двете прекрасни дами Мария и Владимира …

До този момент нямах възможност да видя седящите от лявата страна на масата, тъй като Мирослав, закриваше изцяло гледката. И в момента, в който преградата падна, дъхът ми пресекна. Колкото пъти срещна тази жена, толкова пъти белите ми дробове отказват да изпълняват функциите си. Това вече се превръща в хронично състояние. Гледах я и не можех да отместя погледа си от нея. Владимира беше направо неузнаваема. С боядисана в тъмно червено коса, оформена във фриволна прическа и с изкусно направен грим, тя ме гледаше с някаква смесица от загадъчност и насмешка , а аз знаех само, че ако сега пожелае смъртта ми, на момента ще си прережа гърлото. Това беше харпия, една великолепна Горгона Медуза, която вкаменяваше с погледа си.

-          Следват Камелия, Ники Денчев, шефа на банката, Дора, съпругата на кмета и г-н Нинов, кмет на Г. – продължаваше Миро с представянето, но аз не откъсвах поглед от Владимира и думите му преминаваха като през празно пространство. – Къде да те настаним сега? Искаш ли да седнеш до мен, ще се разместим…

Осъзнах се и преместих поглед към останалите. Едва сега в Мария разпознах виртуоза на паркирането, „фолкзвездата“. Беше в някаква рокля, даваща максимална информация за фигурата, но акцентът беше сложен на прическата. Косата й, боядисана в лилаво, стърчеше на всички страни, сякаш току що изваждаше ръката си от контакта. Двете с Владимира бяха безспорните звезди на вечерта, но докато едната грееше в предизвикателно вулгарен стил, то другата излъчваше тайнствено примамливата светлина на непозната, далечна звезда.

-          Не, Миро, не се притеснявай. Ето там накрая има свободен стол. – посочих стола до кмета.

-          Остави на мен, ти си гледай гостите. – притече се на помощ Рени и като ме хвана под ръка, тръгнахме към края на редицата.

-          Рени, - обърна се към домакинята жената на кмета, когато наближихме стола й – аз ще седна от другата страна до Катето, хем да не се провикваме през масата, хем мъжете тук да си приказват без да им преча.

Настана малка суматоха докато се пренаредят присъстващите. Жената на кмета седна от другата страна на масата, на свободния стол до съпругата на шефа на полицията. Кметът се премести до шефа на банката, а аз придърпах последния стол от редицата да застане срещу ръба на масата и се настаних в него. Така между мен и кмета остана свободен стол, а от другата страна, в същата позиция се намираше пенсионираният кмет Златев. Волно или неволно, ние се оказахме отделени от основната група, но това поне за мен не беше притеснително, а виждах, че и седящият от другата страна на масата, като че ли търсеше подобна дистанция. Винаги избирах място на ръба на масата, без да се влияя от поверието за вечния ерген. Така наблюдавах по-добре сътрапезниците, а и имах по-голяма свобода на тялото. Сега вече можех да огледам компанията. Но в този момент чух един чуруликащ глас над мен:

-          Добър вечер, радвам се да се запознаем.

Извих глава по посока на гласа и видях копие на Рени, което все още не беше достигнало нейните габарити, но всичко останало беше в наличност. Съобразих, че наблюдавам дъщерята на домакините, затова станах и й протегнах ръка.

-          Ясен Незнакомов, Вие вероятно сте дъщерята на Рени и Стоян?

-          Точно така, Ива. Много ми е приятно. Аз помагам заедно с приятелките си в сервирането, така че кажете вашият избор, какво ще пиете? Има ракия, водка, уиски, коняк, дори и някакъв ром мисля.

-          Благодаря, чаша бяло вино ще е напълно достатъчно.

-          Веднага ще донеса. И да Ви кажа, че брат ми е на върха на щастието. Оттатък вече звучи дискът, който сте му дали. Музиката е много хубава. Разбрах за вашата уговорка, така че винаги може да прескочите при нас.

-          Благодаря, ще се възползвам. Стига да не ви досаждам.

-          В никакъв случай. Сега се връщам. – И пъргаво пое към вратата.

След малко се върна, придружена от едно момиче, което носеше чиния с ордьоври, постави бутилка „Шардоне“ на масата и ми пожела приятна вечер, след като напълни чашата. Е, вече можех да огледам присъстващите и то от удобна позиция. Започнах с моя съсед през един стол, кмета Нинов. Типичен комсомолски секретар от близкото минало. Средна възраст, среден ръст, средна хубост, със сигурност и средностатистическа интелигентност. От цялата му фигура лъхаше скука. До него, шефът на банката беше от средата на юпитата, добили популярност у нас в началото на новия век. Типичното излъчване и облекло на представител на тази нова за нас прослойка, но слава Богу, липсваше така характерната за тази група надменност и снизходителност към всички, които не знаят значението на мечките и биволите. Двамата с кмета разговаряха привели глави един към друг, по-точно банкерът говореше, а кметът участваше с „да“ и „гледай ти“. Отдясно на банкера седеше едно ефирно русо създание, придружителка на шефа си, вероятно, на това събиране. Нямаше в нея нищо, което да провокира или скандализира, така че оценката „хубаво момиче“ изчерпваше описателната част. Двамата с Миро разговаряха оживено, като той й чертаеше нещо с пръст по покривката. Фигурата на Мирослав закриваше двете дами, завършващи редицата, затова с въздишка насочих погледа към другия край на масата, където Рени вече беше заела мястото си и разговаряше със съпругата на Кирилов. Минка, както я представи Миро, беше жена, гонеща възрастта за пенсиониране. Скромно облечена, без видима украса по себе си, отговаряше напълно на портрета на жената-домакиня, майка на няколко деца и роб на желанията на съпруга си. Докато Кирилов беше наистина внушителен. Едра, възпълна фигура, гъста, вече прошарена коса, широко месесто лице със следи от дългогодишните запои, украсено с буйни, черни, вероятно боядисани, мустаци. Разговаряше, опрял огромни юмруци на масата, със съседа си, новия полицейски шеф. Контрастът между тях беше забележителен. Ниска закръглена фигура, топчеста, остригана глава, избръсната до синьо кожа на лицето и смешни, леко заострени уши. Това беше представителят на най-могъщата институция в страната. Да се чуди човек кое е накарало „сексбомбата“ да направи този избор. Но, може би има скрити таланти. Прескочих фигурата на Екатерина за да не потъна отново в деколтето й и спрях погледа си на съпругата на кмета. Успях да огледам фигурата й още като сменяше мястото си. Сигурно е била привлекателна преди години, но сега приличаше на безформена топка и дори скъпите дрехи не можеха да скрият разлялата се плът. Гледайки чертите на лицето й, почувствах неприязън. Беше от оня тип бивши секретарки или любовници, превърнали се в „бизнесменки“, благодарение на някои физически умения,  с високо самочувствие и обикновено, много ниско интелектуално ниво. Върнах за малко погледа върху хълмовете до нея и се прехвърлих на последния от срещуположната редица. Видима възраст над 60, среден ръст, носеше камуфлажни дрехи, побеляла, но все още не оплешивяла напълно глава, гладко избръснат и много живи, изпълнени с лека насмешка очи, които в момента на огледа, се бяха вторачили в моя милост.

-          Как ти се вижда компанията? Видях, че направи подробен преглед. – отвори уста той и откри две редици бели зъби.

„Сигурно са изкуствени“ – рекох си аз и поех щафетата на разговора:

-          Не успях да ги огледам при представянето, а когато си в компанията с непознати, хубаво е да добиеш някаква дори визуална представа за хората около теб.

-          Доколкото чух, не всички са непознати.

-          Имате предвид Миро ли? Да, по тези краища е полезно познанството с горския.

Това предизвика леко хихикане от страна на събеседника ми, подаде ръката си и като стисна моята каза:

-          Може да ми казвате Генерала, всички го правят.

-          Аз съм Ясен.

-          Е, младежо, вече се познаваме. Откъде си, не си местен?

-          Благодаря за „младежо“, но май ще е по-добре да опитате с наборе. Имате вид на човек, който ме води с не повече от 2-3 години.

-          О-хо-хо-о, - разсмя се вече с пълен глас Генерала – върна ми го. Завидно самообладание, господине. Но относно годините, сигурно те водя поне с 10.

Имаше хубав, дълбок смях, дори хихикането преди малко не будеше неприятни чувства.

-          А защо Генерала, ако не е тайна, разбира се?

-          Никаква тайна няма, бях в армията и там се пенсионирах, но не можах да достигна до генералски пагони. А цивилните много обичат да лепят подобни звания на бивши военни. Кой набор си?

Казах му годините и след кратко мълчание, сякаш пресмяташе, продължи:

-          Значи в края на седемдесетте си бил в казармата.

-          Да, точно така. Както всички по това време.

-          Къде си служил?

-          В Елхово.

-          Елхово? – това породи интерес в събеседника ми и той придърпа леко стола към масата. – Много интересно. Бил съм там по работа. Във войнишкия жаргон беше упоменат като едната страна на Черния триъгълник - Елхово, Грудово, Звездец. В кой род войски се подвизаваше? Там имаше един пехотен полк и гранична застава.

-          Служих в пехотния, в танковия батальон.

-          Танкист? Младежо, ти си изкарал истинска служба.

-          Ако това, на което бяхме подложени там наричате служба, да, беше истинска.

-          А как попаднахте там?

-          Завърших школата за механик-водачи и бях разпределен в този район.

-          О-о-о, наричаха ви с едно специфично име … „кимафи“, нали? И името идваше …

-          От името на масления филтър. – помогнах му аз.

-          А ти Генерале, в кои войски беше?

-          Аз нямах определен профил. Въпреки, че носех знаците на артилерията на петлиците, бях офицер със специални функции. Знам какво си мислиш сега. Тоя тъпак е бърсал столовете по щабовете и ми говори за служба. И със сигурност имаш право. Но аз бях в едно специално подразделение, което се занимаваше с инцидентите в армията. Нещо като следователско звено. А уважението ми към танкистите идва от личните ми впечатления. Дълго време изкарах по танковите бригади в Айтос, Ямбол, Сливен. И не си мисли, че не познавам живота ви в казармата. Разговарял съм с много войници покрай инцидентите, които разследвахме и знам за всички издевателства, гонките на старите, извращенията. Но това е казарма. Не отричам, че тези явления съществуваха, но не бяха преобладаващи. Трябва да има дисциплина, за да има и войска. Беше истинска ковачница на характери.

-          Не мога да се съглася с това, Генерале. Имам съвсем различни впечатления, като участник в тези непреобладаващи случаи. Мога само да кажа, че това беше период от живота ми, който искам да изрежа изцяло от паметта си. И трябва да ви кажа, че побоищата и извращенията не ми тежаха толкова, колкото системното унижение и перфидното духовно изнасилване.

-          О, набрал си много негативизъм. Приемам, че в Черния триъгълник нещата бяха по-различни. Но това беше граничен район и на командирите се позволяваше по-голяма свобода в методите на обучение.

-          Трябваше да станеш дипломат.

-          Материята, с която се занимавах, изискваше голяма доза дипломатичност. – каза Генералът и се отпусна в стола. – Имах един случай в Елхово. Едно момче беше направило опит за самоубийство и ние бяхме командировани да разследваме. И доколкото си спомням, беше станало в танковия батальон. Чувал ли си за този случай?

-          Хм, ако говорим за един и същи случай, не само съм чувал, а бях и едно от действащите лица.

-          Я виж ти, не мога да повярвам. В онези времена, имаше и други подобни случаи, но в Елхово беше единственият. Включиха ме в последния момент, като човек работил с танкисти. Значи сме били участници в един и същи случай. Но не си спомням да съм срещал твоето име сред участниците. Незнакомов, Ясен Незнакомов … не, не си спомням, а имам добра памет.

-          И няма как да си спомниш, защото името ми въобще не се появи в това разследване. Но аз отнесох, може би, най-тежката присъда от всички участници. След като си бил в комисията, сигурно си спомняш, че вашата група подхвана случая седмица след събитието. Дотогава, с него се занимаваше вътрешна проверка.

-          Да, така беше. Аз дори пристигнах с ден – два закъснение, защото имах друг ангажимент. Оказа се, че момчето се простреляло, защото проследило и хванало на калъп жена си в някаква компания. Учудващо беше, че въпреки неговите нарушения, и закъснението от отпуск, и прострелването на пост, той получи условна присъда. Но жена му беше някаква родственица на заместник командира на дивизията в Ямбол. И двамата, които го бяха пердашили, също се отърваха с условни присъди. Всичко си спомням. А какво е твоето участие тогава?

-          Какво ли? Неприятно ми е да си спомням онова време, но ще ти разкажа накратко. След като си запознат с живота в танковите подразделения, знаеш, че всеки екипаж представлява самостоятелна клетка и най-старшия, обикновено командира, отговаря изцяло за членовете му. Командир на нашата машина беше старшина, когото виждахме само по разводите и на учение. Дори на сезонните обслужвания не присъстваше. Мерачът, който по презумпция е стар войник, беше пехливанин. Обикаляше местните събори и участваше в борбите. Викаха го само ако предстояха големи учения. Де факто, екипажът ни се състоеше от мен и пълначът, новобранец, въпросният редник. Момчето беше от едно село до Елхово и пресен младоженец. Оженил се преди да влезе в казармата. Мъчех се по всички възможни начини, да облекча живота му и да го спася от мелницата на извращенията. Тъй като не ползвах градски отпуск, ходатайствах пред ротния и често успявах да му издействам тези излизания, за моя сметка, за да бъде при жена си. И ето в един такъв случай, новобранецът не се прибра. На следващия ден, ротата застъпваше вътрешен наряд и всички полудяха. Строиха ни от сутринта и стояхме на плаца до момента, в който трябваше да започне подготовката за наряда. Час преди да поемем дежурството, моето момче се прибра. Няма да ти разказвам какви усилия ми струваше да го предпазя, да не бъде пребит веднага, отърва се само с двата шамара, които му залепих щом останахме насаме. Разбрахме се, след като мине дежурството да го извикаме и да изясним ситуацията. Само че, в караулното, използвайки отсъствието ми, двама от старите войници му хвърлили здрав пердах. И момчето застъпва на пост, като няколко минути по-късно вдига автомата и се прострелва, но за щастие оцеля. След като се освободихме от наряд, веднага бяхме привикани в щаба. Цяла нощ ни разпитваха най-различни хора и то предимно мен, като персонален отговорник за член на екипажа. На следващия ден не ни потърсиха и решихме, че ще чакат комисията отвън. Но вечерта ме извика началник-щаба. Един красавец капитан, бивш боксьор, който беше популярен обаче с неимоверните количества алкохол, които поглъщаше ежедневно. Накара ме да разкажа отново всичко, след което ме принуди да покажа какъв шамар съм ударил на новобранеца. Тази вечер се отървах само със счупен зъб. Това дори развесели старшината на ротата, с когото бяхме в антагонистични отнош

© Алекс Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??