Погубвам се. Всеки ден. Малко по малко. Разрушавам се. Чупя се. После се залепвам. Разпарям се. После се закърпвам. И така всеки ден. Събуждам се с желанието да се разпилея по пода. Да се разтека.

 Днес е петък. Обичам петъците – нещо винаги свършва (значи нещо друго започва, нали?).

 Отивам до магазина и понеже вали, разтварям чадъра си. Погубвам капките, които искат да докоснат лицето ми. Погубвам ги. В магазина ми се иска да кажа на продавачката “Довиждане”, но си излизам безмълвна. Кого погубвам, не знам, но се чувствам така, сякаш нещо е било отчупено. Разпрано. Откъснато. Погубено.

 После чадърът ми се чупи от вятъра и аз изпсувам. Пак май нещо се разпра. 

 Тичам към къщи. Заради дъжда косата ми е мокра и се е накъдрила. Погубвам къдриците със сешоар и гребен. Погубих ги.

В училище виждам някакво момиче да плаче. Казвам само “Недей рева!” и отминавам. О! Май солидарността ми се разтече. Парцал? Някой да има парцал? Връщам се вкъщи, а там, по рафтовете има снимки на хора, които отдавна не познавам. Такива, които са твърдяли, че са ми приятели. И аз съм им повярвала.

 Изхвърлям снимките им. Ей, почакай! Сантименталността ми излетя през прозореца. Жалко.

- Харесва ли ти вечерята?

- Става.

Защо ме гледаш така? Този път какво счупих? Добре, де!

- Хубава е. - Какво пак??? - Много.

Защо се чувствам толкова тежка? Нали целта беше да ми олекне! Не съм лека. Напротив дори. Все едно съм от олово (Но не съм храбра, още по-малко войник). Може би угризения? Не. Не съм убила никого. Е, може би някои ненужни чувства. Какво толкова? А и ми харесва да се погубвам от време на време. Малко по малко. Задоволявам мазохизма си. И загрижената физономия. Тя твърди, че трябва да порасна най-накрая. А аз обичам да угаждам... Затова се разрушавам. Чупя се. После се залепвам. Разпарям се. После се закърпвам грубо – колкото да не съм толкова видимо скъсана. И така всеки ден. Събуждам се с желанието да се разпилея по пода. Да се разтека. И те са доволни.