Къщата беше пълна с чужди хора. Олга стоеше зад вратата, свита на кълбо и наблюдаваше страхливо суетнята около мъртвото тяло на майка си. Струваше й се странно и ужасно, че я премятаха като парцалена кукла в коритото с  вода, цъкайки с език при всяка синина, която съглеждаха.

- Ако имаше брат, това нямаше никога да се случи - поклати глава Севда, бършейки мъртвата с чиста кърпа. - Щеше да види тогава  мъжът й кого ще бие  и как ще оставя дете без майка.

Изречението се заби като гвоздей в малката детска глава. Трябваше да си намери брат,  който да я защитава. Трябваше да го открие на всяка цена, за да не й се случи същото като на майка й.

Погребението мина като в  някакъв полусън. Местеха я от място на място като вещ, погалваха я разсеяно по русата коса и добавяха неизменно:

- Горкото дете, какво ще стане сега с нея? Кой ще я прибере сираче?

Отговорът дойде още на сутринта. Балканската война беше в разгара си и селото трябваше да реши как да се спасява от приближаващия ураган на  сраженията. Рано-рано съседката   я повика и й нареди да събере своя багаж, за да избяга с тях. Да стоят в Хазнатар вече беше опасно. Детето влезе в стаята, където стоеше големият черен сандък с дрехите на семейството. Разрови  дрехите и прибра всичко, което имаше букви, в една носна кърпа. Върза я и я пусна в дрехата до сърцето си. Разгледа снимката на майка си и баща си от сватбата. Откъсна неговата половинка   и я хвърли с отвращение, а тази с майка й прибра и  върза  при другите ценни неща.

Цялото село пое тревожно  към границата. Вървяха трудно, навсякъде ги срещаха войници и им крещяха грубо да не задръстват пътя. Кметът на селото нареди да  се установят близо до Кулата,  по-близо до родните места, за да се върнат, когато всичко утихне. Той не знаеше, че вятърът на войната никога не утихва на Балканите.

Олга заживя при семейството на Севда по принуда. Още първия ден съседката  я застави да върши тежка домакинска работа - да копае в градината, да носи вода, за да сготви. Инстинктивно малката изтича до брега на Струма, изкопа  малко трапче и скри там всички съкровища, които имаше. Постави  камък отгоре и въздъхна примирено. Тогава чу  да пука съчка и се завъртя. Мургаво момче с цепната заешка устна я гледаше  и не мигаше. Тя не разбра дали  е видяло как крие кърпата, затова  не му каза нищо, само тръсна глава и се затича обратно  към селото.

Много скоро осемгодишната Олга разбра, че животът й и тук няма да бъде лесен. Севда и мъжът й имаха свои деца и за кораво парче  хляб тя трябваше да работи   от тъмно до тъмно. Не се оплакваше, защото мълчанието в къщата й харесваше.  Никой не говореше с нея, освен ако  не беше необходимо да й наредят да свърши  някаква работа. И тя по цял ден разговаряше с майка си. Сутрин и вечер след молитвата й задаваше един и същи въпрос.

- Къде да си намеря брат, мамо? Ти горе не виждаш ли къде има един и за мен?

Но отговор не получаваше и пак продължаваше да работи и да чака знак  като спасение.

Един ден пристигна кметът на старото село и дълго шушукаха на двора с нейната мащеха. Извикаха я при тях и Севда я дръпна за ревера.

- От утре тръгваш на училище. Опичай си ума, иначе няма да стъпиш там повече.

Олга кимна с глава. Майка й я учеше на гръцка и  българска азбука още в Хазнатар тайно от баща й. Щеше да се справи  някак. Само по-бързо Съдбата да й изпрати брат.

Сутринта беше влажна. Тя вървеше бързо, треперейки в късата  рокличка и дървени налъми на бос крак. Есента преминаваше в зима, а тя нямаше  топли дрехи. Училището я посрещна смълчано и мрачно. Тя отвори първата врата и застана  смутена пред класа. Всички чинове бяха заети, освен един. На него седеше същото момче  със заешка устна. Само.

- Заповядай, седни до Смилен - покани я учителят с бодър глас.

Класът прихна да се смее. Циганчето смръщи вежди и показа юмрук, обърнат назад. Олга седна до него като на тръни. Майка й казваше напоследък ”От грък и от циганин бягай далеко”. Защото си нямаше брат, помисли си Олга. Ако имаше, нямаше да се страхува от баща й,  пияният грък,  и от циганите, с които  я биеше.

Междучасието беше към края си, когато Смилен я дръпна за ръкава.

- Преместих ти нещата на друго място, там реката щеше да ги отнесе.

После извади от джоба хляб с чубрица и отчупи  голямо парче. Олга се дръпна, но циганчето разтвори ръката й нежно.

- Цяло село знае, че те държат гладна. Пък аз после ще си открадна от някъде. – и се засмя.

            Завъртя се на пръсти и изчезна  като вятър между  тополите.

Той ходеше дрипав, без  копче на  ризата и панталоните, на кръста  вързани с канап. От него стърчеше   остър нож и никое момче не смееше в очите да му се подиграва за цепнатата уста.

- Стой мирен да ти зашия панталоните - каза един ден Олга и извади зелено копче, конец и игла.

            Смилен стоеше без да мърда, дори без да мига, загледан в ръката й, а очите му се пълнеха с мъгла.

Олга седеше на двора. Бе минала пролетта, лятото беше в разгара си. Войната отдавна беше отминала,  а и следващата война също. Красивата млада жена докосваше цветята около себе си и разговаряше мислено с майка си.

- Защо още не ми пращаш брат? Как ще се омъжа без него?

Поглеждаше нетърпеливо към облака, но отговор  нямаше. А тя едва понасяше живота си при чуждите хора и непосилната работа.

Вратата скръцна и Смилен подаде глава. Ако не беше грозният белег, би бил красив  привлекателен  мъж. Но недъгът му плашеше хората и отблъскваше жените. Олга го приемаше като приятел, без да се замисля, че и той може да  има собствена мъка. Погледна го усмихнато - въпросително и се наведе към близката роза. Циганинът седна до нея на стълбите уморено.

- Пак си върнала годежари днес- въздъхна той.

- Не мога да се омъжа, докато не  намеря брат. - Олга откъсна цветето и започна да брои малките нежни листенца.

- Какъв брат търсиш? - Смилен попипа без нужда ножа в колана.

- Умен, красив, силен. Да ме обича и да ме пази от лошото. - Младата жена се загледа замечтано в облака, сякаш виждаше образа на нейния брат там.

Смилен нищо не каза. Той не можеше да й бъде брат. Щяха да й се смеят хората. Сам знаеше колко е грозен, а и Севда нямаше да  разреши красивата Олга да има  за брат циганин.

- Какво се замисли? - сбута го тя  закачливо в ребрата.

- Трябва да замина  за дълго. В Америка. - Циганинът претегляше бавно думите една по една. - Там имало доктори, които могат да ме поправят.

Олга го погледна съчувствено. Наистина беше  грозен  с цепнатата уста. Но ако  я закриеше  с ръка,  изглеждаше  красив. Как може да си грозен и красив едновременно, питаше се тя. Но и за това нямаше отговор.

Смилен събу сандалите си и погледна прозореца на кухнята.

- Къде са Севда и мъжа й?

            Олга потрепера едва доловимо.

- Отидоха на гости при сестра й в Кулата. Ще си дойдат довечера. – Каза го някак  насила, а гласът й трепна.

            Младият мъж я хвана за раменете и я погледна втренчено в красивите уплашени очи.

- Какво има?

- Не ми харесва как Спиро ме гледа. Страх ме е -  едва доловимо прошепна тя.

- Омъжи се тогава и се махни. - Той я пусна и обу без нужда сандалите си.

- Трябва първо да си намеря брат - отново се обърна към него тя.

Смилен усети как болката го прободе право в сърцето. Стана и тръгна рязко.

- Довечера ще се навъртам около къщата. Това е за теб. - Извади от джоба  червена сатенена панделка й  я остави в скута й.

Вечерта Олга раздигаше  храната и усещаше как пияният мъж на мащехата  я гледа алчно и гладно. Тръпки лазеха по гърба й от ужас и страх. Бързо изми съдовете и се запъти към плевнята, където спеше през лятото. Пъхна в пазвата си малкия нож, който Смилен й бе дал преди много години. Тази вечер  имаше лоши предчувствия и се молеше циганинът наистина да е наблизо през цялата нощ.

- Защо не ми пратиш брат? - За пореден път попита майка си след молитвата, но отговор  не получи и  се приготви за сън.

Събуди се от тежкия мирис на алкохол до устните си. Мазното тяло на мъжа я притискаше противно до себе си, опитвайки се да скъса дрехата й. Тя ужасено се бореше с всички сили, когато усети, че тялото му се отпусна безсилно върху нея. Една силна ръка  метна мъртвия  настрани и Смилен й подаде ръка да стане.

- Трябва да бягаме веднага.

 Мозъкът й осмисляше бавно преживяното и Олга дишаше на пресекулки. Червената панделка в косата й потрепваше като сърна, а очите й гледаха Смилен, но не го виждаха. Младият мъж я разтърси.

- Имам скрити пари, от краденото съм събирал за докторите. Ще вземем и твоите неща от кърпата.  Трябва да бягаме.

Тя се огледа объркано, сякаш го виждаше едва сега.

- Къде? - Гласът й трепереше като на малко дете.

- В Америка - рязко изстреля той.

- В Америка? - Очите й се разшириха от учудване и недоверие.

- Всеки момент могат да ни потърсят. Ти имаш  документи на гръцки, можем да минем границата  и двамата.  Тук повече няма живот за нас.

Олга го прегърна, после  го хвана за ръка.

            Слънцето огряваше гробовете и хората сновяха с пшениците между тях. Запалих свещички на гроба на моята сестра и посегнах да сложа една и на съседния непознат гроб.

- Недей - дръпна ме за ръка минаваща жена. - Тук  лежат двама убийци, брат и сестра. Докараха  прахта им  преди  година  техните внуци от Америка. Богаташи били станали там, ама на, пак у дома са се върнали. Ама защо ли ?

- Кого са убили двамата и защо - полюбопитствах аз, за да не мисля поне за миг за своята болка.

Жената сви рамене уморено.

- Дълга история. Мътна като Струма след буря през есента. Никой не знае цялата истина - и забърза към идващия свещеник.

Загледах в паметника от  бял камък и надписа – „Олга и Смилен  Петлякис, брат и сестра”.

Прекръстих се и запалих две свещи до камъка. Мъката по моята изгубена сестра сграбчи  сърцето ми в тесен капан. Погалих  имената им и споменът за онази трагична нощ, в която  загубих  моето слънчево цвете, прободе сърцето ми. Ако и аз имах брат тогава,  сега нямаше да стоя тук.