Сестри

   Сестри

   Бяха почти неразделни, от времето, когато  Обич пристигна в този свят. Любов го обитаваше  изначално. Живееха сред хората и съпътстваха влюбените. Понякога, Обич се настаняваше в очите на единият, а сестра ѝ, в сърцето на другият. Нямаше своеволие в изборът им, всичко беше написано в Небесната книга: Кому, какво. По-често само Обич обгрижваше двойките. За Любов беше рядкост да осени и двамата, но когато се случеше, Небесата празнуваха за благословения съюз.

   По друг начин течеше времето за сестрите. За тях Създателят направи денонощието 26 часа и им приготви райско кътче, където да си почиват. Дивен аромат на цветя и билки изпълваше обителта. Авлиги и славеи се надпяваха сред шепота на ветрец, зареан в листеца на вековни дървета. Лотоси и лилии пъстреха прозирното езеро. Ярка дъга като диадема красеше небесната синева над смирен водопад, изливащ водите си по живописни камъни покрити с изумруден мъх. Слънцето грееше меко и осияваше простора.

   Сестрите заедно се наслаждаваха на своите си два часа. Обич беше сребриста, а Любов златееше – чудни създания, прилични на Луната и Слънцето. Звънкият им смях събираше пеперудите на рояци и веселбата започваше. Тичаха и летяха, пееха и танцуваха, а под стъпките им, дъхавата поляна цъфтеше, цъфтеше и цъфтеше. След щурите игри, плъзваха тела в прохладата на езерото и се отпускаха на повърхността. Слънчевите лъчи целуваха струящия от момичетата блясък, отразяваха го и изпълваха водата с безброй златни и сребърни рибки.

   Благата и кротка Любов с умиление наблюдаваше импулсивната Обич, която се гмуркаше между двойката лебеди нарушавайки уединението им и си мислеше:

 - Аз съм безбрежен тих океан – постоянна и неизменна, а…

Прочела мислите ѝ, Обич я погледна усмихната и отвърна:

- Аз пък съм като приливите и отливите. Не са ми по вкуса тъгата и съмнението. Присъстват ли, оттеглям се. За радостта и светлината отварям обятия.

- Зная, мила, но точно тогава отхвърлените се нуждаят от подкрепа.

- Такава е природата ми, Любов. Това ни отличава. Малцина са тези, които ни разпознават.

- Никога не се оттеглям заради несъвършенство. Търпеливото ми присъствие лекува и изглажда пречките.

- О, нямам време за това. Приличам на пеперудите, прелитащи от цвят на цвят. И такава ще съм си, до отпътуването ми към друг свят.

- Ти си стъпчица към мен, сестрице, потребна за човеците. Ще ми липсваш, когато Безпределният те призове.

- Няма да е скоро, мила. Слепотата на човеците е пословична. Така устремно се отдалечават от Бог, вкопчени в битийните си потребности, а Ти и Той Сте Едно. Знаеш, ще отпътувам от тук, когато станеш неизменен спътник в живота-съществувание на Земята. А дотогава, ще ме прегръщат мислейки, че си ти, Любов. И ще ги боли, и ще плачат…

- Тъжно ми е за хората, Обич. Всички беди и страдания в този свят са от нелюбов.

- И заради Любов. Искат те, копнеят те, мечтаят те, но… стигат само до мен.

- Да, за жалост. Сърцата им са като залостени къщички, събрали образи и идеи, към които са така привързани, а ключът е в тях. Ключът Смирение, към това, което Е.

- Смирение, но не и преди да им обърна гръб потапяйки ги в съкрушението.

- Така е, сестрице. Съкрушението отваря широко вратата на къщичката и я изпълвам, а смирението отнася покривът ѝ за да струя към всичко и всички.

Прозирно облаче зави слънцето и Създателят се усмихна подканящо:

- Време е, безценни мои! Някой ден, усърдието ви ще бъде възнаградено и това райско кътче ще изчезне.

- Но, защооо? – възкликнаха в един глас сестрите.

- Защото цялата Земя ще е рай, благодарение на вас, деца мои!

Силвия Райчева