Стояха много дълго безмълвни. Гледаха Северното сияние. Палитрата на цветовете му изяждаше зениците им. Лицата им бяха платна. Ръцете им, пъхнати в джобовете, стискаха изтъкани пъстроцветни спомени в юмруци.

 -Знаеш ли, Свен, какво си мисля- първа наруши безкрайността на тишината Мия. Като че ли има два типа хора- тези, които се страхуват от смъртта и тези, които я търсят.

Думите и разцепиха пространството като с камшичен удар. Сякаш ледовете под тях се пропукаха, раззинаха, готови да ги захапят с остри челюсти.

Мия дочуваше ромона на думите си някак отстрани.

-Тези, които се страхуват от Смъртта всячески се опитват да надмогнат страха си, да отложат неизбежната си среща с Нея. Стремят се да направят живота щастлив, поставят си цели, които създават усещането за бавно движение напред, докато всичко е в застой. Купуват си отсрочка в притежанието на предмети, от които изграждат стена, сякаш Смъртта не може да надникне през стените. Постоянно се обръщат назад, за да се уверят, че постъпват правилно и никога не поглеждат отвъд – във времето, когато няма да ги има. Възпроизвеждат се от необходимостта да останат под някаква форма, поне частица от тях да придобие безсмъртие. Да останат тук и след Края. Страхуват се да изчезнат, да се стопят, когато малката им човешка система бъде оглозгана от старостта, а тебеширените им очертания избледнеят. Всички се стремят да оставят ярка следа с присъствието си, като че ли са Комета, а не просто непогалено от многолюдие Его. Всички искат да са щастливи, безсмислено понятие, обусловено от определени стойности на изследвани хормони. Всички искат да се усмихват, защото Радостта се бори със Страха…

 Свен продължаваше да гледа Сиянието. Думите на Мия сякаш рикошираха в него.

 - Другия вид хора, Свен, са тези, които искат да погледнат в очите на Смъртта, нямат търпение да се срещнат с нея, а може би вече са я виждали отблизо, костеливата и ръка ги е докосвала по рамото, впивали са взор във взор. Може би тези хора са видели Смъртта като избавление за някой измъчван от нечовешки болки в края на земния си път, а може би си спомнят предишни срещи с огромните очи – тунели, през които преминаваш, излизайки на друг път без тленния скафандър, в който сме затворени тук на Земята.

- Колко ли е хубаво, Свен, да не си лабораторна мишка, реагираща на съвкупност от физични и химични дразнители, на необходимостта от взаимодействие с другите мишки в експеримента. Да нямаш тяло, което да хапят, инжектират и възпроизвеждат, без нужда от храна и топлина. Да си просто отвъд съществуването. Нямам търпение да надникна Отвъд, Свен! А ти?