Сезони

                                                           Пролет

Премина вече и двадесет и петото чедо на юни. Син ли му беше, дъщеря ли – не знам, ама като обещание на депутат прелетя и се изпари на лятната жега.

   Художникът в Стария Добрич видя един златист залез, помисли си, че е пендар и хукна да го търси. Белки го намери, че да се нахрани.

   Мино, собственикът на кафенето, като видя, хукна да си пусне тотото, та и той да припечели.

   Един поет прочете своето стихотворение, но нямаше публика. И той се замисли за вечност.

   Циганите обрулиха липата край кафенето, но не виждаха небето над себе си, защото ухаещият прах замрежваше очите им.

   Когато той се поръси, събраха го с една метличка и лопатка в няколко чувала, за да изкарат някой лев, че и циганчетата да усетят аромата на лятото.

   Скитащите кучета на квартала минаха на проверка с осанката на данъчни инспектори и, като глобиха де що е останало, отминаха като облака, който излъга, че ще плаче над изгорелите ниви.

   На мене пак ми обещаха работа.

   Аз пак повярвах, че с жена ми се обичаме още.

   А детето ни, когато се прибра, страшно ми заприлича на нас – гледаше ни право в очите и ни лъжеше, както и ние правехме, когато бяхме на неговите години.

   Щурците не пееха.

   Луната не светеше.

   Идваше предишният ден.

   Усетих жажда за край.

   И си пожелах това да е илюзия, която няма да се сбъдне.

   Почувствах се ненужен и обиден.

                                         Есен

        Песен за листата на чинарите в Стария Добрич

Помня ви още, когато заченахте. Когато напъпихте ви помня. Беше краят на зимата. Аз стоях отдолу и ви обичах. Дъбовете се радваха, че се раждате. И ви хранеха с майчино мляко – ланшните листа.

   И прокудиха зимата.

   И стана пролет.

   О, колко малки бяхте! Палавничета, които играеха и на най–тихия вятър. И все нагоре гледахте. Към небето. А Бог, като ви видя, се усмихна щастливо. Поглади доволно брадата си и всеки ден слънце ви пращаше, а нощем - луна и звезди. Слънцето от сутрин до вечер грееше в очите ви, за да ви прави щастливи като себе си.

   Аз стоях отдолу и си спомнях за най–красивите момичета.

   Луната по цели нощи ви прегръщаше с тихата си светлина и ви пееше приспивни мелодии. Но вие не заспивахте, а светехте като хиляди малки лунички.

   Аз стоях отдолу и ви пазех от злите очи на доволните.

   После звездите кацаха върху крехките ви души, за да светят като светулки дори и в най–мрачните стаи на човешките тайни.

   Аз стоях отдолу и разбрах, че Бог се е смилил над мене, защото ви е пратил да спасявате грешниците.

   Птиците се върнаха от юг и се любеха сред песните ви. И после ги запяваха. Младите майки водеха децата си да поиграят под танцуващата ви зелена вселена.

   И беше красота...

   Сега е есен.

   Вие слязохте на земята, за да нахраните старите дъбове, а те да дадат живот на децата ви. И не сте паднали, ангелчета мои, а накацали на земята истински алени пламъчета. Когато се натъжи вятърът, че ви няма по клоните — засвирва върху

тях. А вие, като го чуете, завъртате лудо хоро.

   А аз, като съм сред вас, се хващам на хорото.

   И пак е красота.

   Немирници мои, обичам ви, защото обгръщате сърцето ми, за да не влезе в него зимата. Тя влезе ли – край. Затова през цялата зима ще се моля за вас. Да се преродите в зелени листа. Да народите деца, та отново да дойде пролет. И децата

на южните птици да се върнат отново.

   Ние със старите дъбове ще ви чакаме.

   И ще се молим.