Разобличавам целта на жестовете.

Иска да се предпази... от мен.

Аз знам.

На никого не са достатъчни погледите и усмивките ми, за да ми повярва, че съм истински.

Истински ли съм?

(Само когато плача.)

Ето защо се пази от мен.

Не знае дали съм истински...

След всяка наша среща имам усещането, че нещо съм объркал, оставил съм думите ми да се излеят от устата ми

неконтролируемо,

безсмислено,

неправилно.

Непрестанно Анализирам себе си отстрани...

Изглеждам като малко кученце.

След всяка наша среща имам усещането, че съм престъпил някаква Невидима Граница и искам да кажа всичко онова, което казах, но не мога.

Не мога.

Не искам да ме разобличат...

...

Да умра

Или

Да заспя.

Има дни, в които това е без значение.

Пък и наближава Сезонът на Мълчанието.

...

Понякога в главата ми избуява Идея за Обреченост.

Не знам как точно се случва това.

Не виждам Механизма.

Но когато се случи, трябва  широко да разтворя чадъра си и да се скрия под него за цели две вечности и половина.

...

Ако бяхме двуизмерни.

Ако бяхме двуизмерни.

Ако бяхме...

Но не сме.

Затова съм неистински.

Като рисунка съм.

...

Думите ми нямат смисъл.

Те са самоцелно красиви.

Но въпреки това Ги пестя, крия, грижа се за Тях и ги поливам редовно.

Не Ги давам току-така на всеки.

Сякаш усеща и затова продължава да се крие зад жестовете си.

...

Имам нужда да ме спасят.

Веднага.

Иначе може да се разпадна.

Имам нужда да ме сгънат на малки частички,

Да ме приберат

на някакво

тъмно,

топло,

вълнено,

непрогледно

и

спокойно

място.

Няма кой да ме спаси.

Няма.

Винаги е така.

Свикнал съм.

Самоприбирам се.

(В Гардероба си.)

...

По бузите ми има следи от неизплакани сълзи.

Ужасно си личат.

Никой Никъде по Никакъв начин не ми е зашлевил шамар, не съм усетил, не съм се прегънал надве, не съм изкрещял от болка и после не съм си разбил главата в стената с едно кухо туп!, защото нямам мозък.

Въпреки това съм оцветен в дъждовни мисли.

...

Пристъпвам напред, очаквам целувка по бузата, нещо толкова голямо и нещо толкова малко, нещо толкова топло и толкова студено, нещо толкова спасяващо и погубващо,

нещо толкова нещо

и толкова нищо...

Пристъпвам напред и искам да усетя приятен гъдел по бузата.

Няма.

Какъв е този сантиментализъм.

Остарявам?

...

Момчето от Филма е с пуловер на калинки, прощавайте, пуловер с точки на калинки.

- Много моля – казвам на Тишината, която се е настанила между мен и Него – недей да си тръгваш скоро, остани още малко, защото се опитвам да прочета мислите Му.

- Не можеш – смее се Тишината и внезапно скача от прозореца на кухнята ми, преди да мога да я възпра.

Момчето от Филма седи на две педи от пианото.

Пръстите ми се гонят по клавишите.

Не зная кой от тях ще победи.

Пръстите ми се боричкат,

застъпват,

изпреварват

и

изостават...

Ставам от пианото. Вперил е поглед в клавишите, в тишината, която струи от тях. В очите му блуждаят сенки от мисли, не мога да ги разчета, да ги опитомя... А трябва ли?

За момент решавам – ще се престоря на притеснен, за да приспя спокойствието му, а всъщност много добре знам какво се Случва, знам какво е да гледаш пианото, клавишите му, да ги гледаш с очакване...

- Какво има?

- Нищо.

- Там е работата – винаги има нещо...

Сядаме в Кухнята на Не-Самотата.

Пием чай.

- Ако Аз и Аз играем на карти, ти на чия страна ще бъдеш?

- Но Аз и Аз всъщност е Ти и Ти, тогава ако съм на страната на Аз, няма как да съм и на страната на Ти, тогава не мога да бъда на ничия страна... – отвръща Момчето от Филма и точките по червения му пуловер шават, просветват, разместват се, като падащи звезди са, мисля си, започват да се изливат една подир друга в чашата му с чай.

Водопад от малки черни точки...

Многоточия...

Калинкоточия...

И изведнъж,

съвсем

неочаквано,

непредвидимо

и

безвъзвратно

настъпи Сезонът на Мълчанието...