Всеки ден пътувам с метрото. Нищо необичайно, но понякога срещаш хора, които те карат да се замислиш.

    Слизам на „ Константин Величков“, пресичам, за да се кача автобуса. На десния завой към „ Тодор Александров“, посока центъра има две шахти. Стотици хиляди коли завивайки, преминават през тях. Вечно капаците са им разместени, тропат, асфалтът- изяден и все сe дразня.

    Обикновено на светофара чакаме по двайсетина човека. Гледаме шахтите, чудим се и кой наум, други на глас се възмущаваме. Колите минават и капаците шумно се тряскат. Когато вали, локвата се плисва по краката ни. Но търпим!

    Беше един обикновен ден, като всички. Чаках метро влака на станция „ Сердика“. Държах в ръце нова книга, която си бях купила и ми беше радостно на душата.

    В един момент погледнах настрани и видях двама полицаи, наобиколили един мургав младеж и му говориха строго. Не чувах какво. Той бе навел глава и мълчеше. Просто стискаше торбата си, от която стърчеше бояджийско мече.

   Любопитството ми бързо се изпари. Не ме засягаше и отново впих очи в книгата, предвкусвайки удоволствието, което ме чакаше  да се пренеса в нейния свят и време.

   Излязох на булеварда и зачаках на светофара до шахтите. Изведнъж, разпознах младежа от метрото. Стоеше до мен. Най - обикновен с овехтели работни дрехи.

    “- Явно са го пуснали – помислих си. „

    И в следващия миг той се наведе към капака. Повдигна го с яката си мазолеста ръка и го нагласи както трябва. Видяхме го поне десетина човека и мълчахме. Сега поне за известно време капакът няма да трака, настъпван от гумите, си помислих с облекчение.

   Светна зелено, всички се втурнахме да пресечем.

    - „Защо не му казах „ благодаря“? – ядосано си рекох.“

    Той заслужаваше!