Шегите на "Времето" 3
(животоописание)
ПРОДЪЛЖЕНИЕ 2
Години 1961 - 1972. Каскада "Въча"
Заченатото преди година-две строителство на Каскада "Въча" се разширява. Строителната организация и Дирекцията за инвеститорски контрол търсят работници, техници, инженери и други специалисти. Петьо, вече инженер Петър Петров, е напуснал гр. Михайловград, с намерение да започне работа по специалността си на Националния обект и да се върне при родителите си, в родното си село Кричим.
Среща се с Началника на строежа Марин Василев, строителен техник, назначен на инженерна длъжност. Представя се и моли да бъде назначен на работа на подходяща длъжност. В продължение на месец не е назначен и продължава да пътува до Пловдив, където по принуда е постъпил безпроблемно на работа в Градския съвет и е получил мечтаното от мнозина пловдивско жителство. Началникът на строежа не отказва назначение, но не го назначава. Явно, пак местното ръководство на "Партията"му създава пречки.
Посещава настанената във вилата на П. Обущаров инвеститорска дирекция и се среща с новоназначения, изпратен по партийно наказание от Пазарджик в Кричим, изпълняващия длъжността Директор лесоинженер Тотю Куртев. Той е на годините на баща му и го посреща по бащински ласкаво. Изслушва го внимателно и заявява, че точно такива млади специалисти търси да назначи за инвеститори. При проверката след две седмици, И.Д. Директорът го кани любезно да влезе.
- Влез, моето момче, и седни до мен на бюрото. Извади от чекмеджето на бюрото изписан на машина лист и му го подаде.
- Вземи тоя лист, прочети го и ми кажи при тая характеристика от Партийния комитет как да те назнача?
Момчето прочете текста и изпита чувството, че се е огледало в кална локва. Обезверено рече:
- Значи и при Вас не мога да постъпя на работа.
Не, моето момче! Аз ще им върна тая "характеристика" и ще им поискам да напишат друга, в която да пишат за теб, а не за баща ти и дядо ти. И ще те назнача!
Кандидатът за работа, изненадан от проявеното благородство, благодари и си тръгна.
След седмица, изпълнен със смесени чувства, почука на вратата и влезе. Куртев го попита с усмивка кога може да започне работа.
- След три дни, отговори момчето. Трябват ми за освобождаване от работата в Пловдив.
След три дни, на чист понеделник, получи заповедта си за назначение. Беше назначен за Ръководител на инвеститорската група за контрол на обектите на язовирна стена "Антонивановци". Получи и първата си задача.
- Сега искам от теб да седнеш и да изготвиш програма за провеждане на курс със техническите лица за изучаване Правилника за Капитално строителство, Правилника за извършване и приемане на строителните работи и Техническите условия на проекта. И вземи тоя чертеж на паус. Това е генералната схема за изграждането на обектите на Каскада Въча. Запознай се с нея, ще ти е от полза.
Въздъхнах облекчено и си помислих. Все пак има някаква справедливост в тая държава. Само че трябва много упорито да се бориш и да я търсиш.
Седнах на бюрото и се захванах с програмата. Директорът я хареса и курсът започна. Всички четяхме "евангелията", които съдържаха нормативите на нашата работа и служебните ни задължения. А на сбирките вечерта ги коментирахме. Чакаше ме запознаването с Генералната схема на Каскадата.
Генералната схема на Каскадата е изработена някъде по средата на петдесетте години на миналия век. Преди повече от половин век! Тя запазваше изградената около средата на тридесетте години на миналия век Водна електрическа централа Въча, с мощност 12 мегавата. (Старата централа, непосредствено над селото). От там започваше пътят за Девин. Една внушителна, впечатляваща сграда, проектирана твърде разточително за сегашните ни представи. Разпределителното устройство беше в сградата, вътрешно. Сега те са ОРУ - Открито разпределително устройство! Запазваше се и 84 метровият открит напорен тръбопровод от метални тръби, водната кула, безнапорният деривационен тунел, изравнителят на "Баража". Единственият в България цилиндричен яз, който улавяше водите на реката и ги вкарваше в баража, стана излишен. Баража вече трябваше да се пълни от изтичалата на проектираната до него нова ВЕЦ Въча ІІ, с мощност 10 мегавата. Караджейка в сравнение със старата ВЕЦ Въча!
Малко над старата централа по Схемата трябваше да бъде изградена ВЕЦ Кричим, с мощност 60 мегавата и изтичала под дъното на реката, вкарани в тунел. От нейните изтичала се предвиждаше да бъде взета вода за водоснабдаване на Пловдив. От петдесетте години на миналия век до сега, 2012 година, тази "мечта" не е реализирана. Пловдив продължава да пие подпочвена, с незадоволителни органолептични качества вода, от терасите на река Марица.
ПЪТЯТ за централните Родопи (Девин и околностите му) тръгва от Кричим по левия бряг на реката. Провира се по дефилето на реката и стига изящно изтрадения каменен сводов мост, наречен на името на неговия строител "Симеонов мост". До реализирането на схемата той прехвърляше ПЪТЯ на десния бряг, а изградениат непосредствено над него язовир Кричим носеше неговото име "Язовир Симеонов мост". Отсреща, високо на отвесната скала, имаше мраморна плоча с надпис (по памет!):
"По време на царуването на Цар Борис ІІІ, Цар на Българите, беше построен тоя път, който свърза Тракия с Беломорието." По нареждане на кричимските партийни гаулайтери, тоя надпис беше замазан с циментов разтвор и сега не се чете. Жалко, но в крак с повелята на "Партията", която зачиташе само своята измислена история.
На този "створ" на 100-150 м. над моста трябваше да се изгради язовирна стена "Кричим". Масивна гравитачна бетонова стена с височина 105 м., завирен обем 18 милиона кубика и обем на вложения бетон около 400 хиляди кубически метри. Дължината на езерото е около 8 километра и стига до енергогасителя на язовир "Антонивановци". ПЪТЯТ, след изграждането му, мина по короната на язовир Кричим, от левия на десния бряг на реката. Докато стигне следващия "Филипов мост", който отново връща ПЪТЯ на левия бряг (винаги по посока на течението!)
Той вече не съществува, тъй като попада в енергогасителя под стената и е разрушен. На същия "створ", на 150-200 м. схемата предвиждаше да се изгради язовирна стена, първоначално наречена "Филипов мост", по-късно "Антонивановци" и най- накрая намери истинското си име "Язовир Въча". Най-високата язовирна стена на България с височина 143 метра, обем на езерото 218 милиона кубика, дължина на езерото 18 км. Тя трябваше да бъде първата тънка дъгово-куполна бетонова стена на България. За нея моделните изпитвания, проведени в института на професор Гвидо Оберти в Милано, показаха коефициент на сигурност 6.80. Но при изпълнението на изкопните работи на десния скат се разкриха стрити тектонски зони номер 10, 11 и 13. По-тънки стрити зони имаше и на левия скат. Проектантите от "Енергопроект" София бяха шокирани. Дъговата стена пренася товара върху скатовете, а те бяха със стрити тектонски зони. Енергопроект започна работа по каменно-насипен вариант на стената. И започнаха битките между "дъговисти" и "насиписти"... Накрая победиха "бетонистите" Беше приет тип "Масивно-гравитачна стена с разширени фуги". Бетонът за тоя тип стена нарасна на 1 милион и 200 хиляди кубика... На десния скат изкопите за дъгова стена бяха прекъснали пътя. Наложи се да се прави мост над изкуствено създадено препятствие. Възрастният колега инж. Манчо Иванов, който всички наричахме Бай Манчо, направи проекта, а ние нарекохме моста "Манчов мост". И сега пътят минава по него.
Осем от десетте години работа към инвеститорската дирекция отдадох на битката за изграждане да качествена, надеждна и сигурна язовирна стена, която да не представлява угроза за живота и имуществото на хората, живеещи в десетките населени места под нея, включително и гр. Пловдив. Инвеститорите от групата, която ръководех, знаеха, че по отношение стриктното спазване на техническите изисквания няма компромис! Измиването на скалната основа, върху която се изливаше бетонът, се проверяваше с носна кърпичка. Бетонът, който показваше отклонения от техническите изисквания на проекта, се изхвърляше в реката. Това ми струваше много нерви и напрежение. И опити за клепания пред партийните секретари. Които рядко минаваха. Образованите не се съмняваха, че съм "народен враг", който "пречи на изпълнението на партийната програма". Сега, ако отида там, след 40 години, няма да намеря човек, който да ме познава. Да ми подаде ръка, да я стисне, с което без думи да ми каже, "Благодаря ти! Добре си си свършил работата! Вградил си труда си в градежи, които ще бъдат полезни на няколко поколения, след като тебе вече няма да те има !"
По-нагоре срещу течението на реката, към Девин има още един мост, който отново прехвърля ПЪТЯ на десния бряг на реката. Казва се Соколов мост, пак на името на неговия строител. Неговият "створ" не е избран за изграждане на язовирна стена. Избран е створът при скалата на пътя, наречена "Цанков камък" Дълги години в проектите си проектантите го "ЦЪН каха", като го наричаха "ЦЪНКОВ". Този язовир, с който се осъществи пълното регулиране на оттока на река Въча, трябваше да изчака 35 години, за да бъде реализиран. И одумван от отговорни, технически некомпетентни хора, че е излишен. Той вече е на мястото си, едно ювелирно изпипано съоръжение. Напук на сплетните и и нечистите афери, свързани с него. На него работиха и няколко мои колеги, доказали се в живота като опитни хидростроители, като инж. Илия Русев. Болно ми е, че за техен "консултант" беше признат, дори от съда, човек, който няма хабер от хидроинженерство, завършил философия по времето, когато тя беше още "марксистко-ленинска". За който моят съученик и негов преподавател проф. Петър-Емил Иванов Митев казваше, че бил много упорит и амбициозен студент. И оценките на ДС сигурно са били ласкави.
За ПЪТЯ в обратна посока, от Девин към Пловдив, във времето, преди по него да тръгнат товарните камиони с трупи и автобусите с хора и за спомените ми от хората, строили каскада Въча, в ПРОДЪЛЖЕНИЕТО.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!
© Петър Петров Всички права запазени