Шеговито и с уважение към Съдбата

                          Шеговито и с уважение към Съдбата

   Сънуваше го всяка вечер и мислеше за него всеки ден. Трудно беше да определи състоянието си – силна впечатлителност, невероятна любов или наченки на депресия, които изостряха сетивата ѝ. Но каквото и да беше това, то носеше едно очарование, примесено с огромна тъга от невъзможността за постигане на чувството. Когато една любов се окаже невъзможна, тя носи цялата тази феерия от чувства и настроения.

   Аня, така ѝ викаха приятелите – от Ана, беше емоционална и впечатлителна. Тя знаеше, че този, когото харесва е зает, но това не ѝ пречеше да мисли за него и да усеща присъствието му в живота. Всички сме чували мисълта „Внимавай какво си пожелаваш!“. Но тази мисъл я караше да вярва, че понякога Съдбата си знае работата и изпълнява желания, когато  са силни и истински. А нейното беше точно такова. Това желание в някои дни я изпълваше с живот и тя правеше всичко възможно да се промени, да бъде жизнена и щастлива. Но в други дни същото желание я изпращаше в най-голямата бездна на страданието, на безверието, че нещо може да се случи и тя да изживее това свое голямо увлечение.

   Дните се движеха еднообразно  - с повтарящи се приливи и отливи на чувства и жизнени сили. Във Фейсбук следеше някои от проявите в живота му и макар че се познаваха бегло, бяха ги запознавали преди години, тя не го бе срещала на живо отдавна. Понякога си мислеше как е възможно любовта да бъде толкова мъчителна и неудовлетворена. Разбира се, в живота ѝ се появяваха други, които настойчиво се опитваха да привлекат вниманието ѝ, но тя не им обръщаше внимание, не желаеше от тях нищо, не искаше взаимоотношения, които щяха да я отдалечат от тази силна отдаденост на един образ, на едно чувство, на една любов.

   Тогава реши да се промени – започна да отделя по един час на ден за тренировки – физическа активност, през която забравяше за него. Не изостави и любимите си занимания – слушане на музика и четене. И така не след дълго влезе във форма – походката ѝ стана уверена, тялото стегнато, мисълта по-ясна, а моментите на отчаяние започнаха да намаляват.

   И тогава, след една година, едва не се сблъска с него на главната улица в нейния неголям провинциален град. Усмихна се и му подаде ръка:

   –Помните ли ме, запознаха ни на един концерт.

   –Не бих могъл да Ви забравя! Радвам се да Ви видя!

   Преди една година сигурно би се смутила, но сега се чувстваше друга – силна, уверена, с желание за живот. Знаеше, че оттук нататък всичко е в нейните ръце. И в погледа му усети, че не се е излъгала.

   А аз доста по-късно разбрах, че Аня се е омъжила за Виктор, така се казваше той, и двамата се бяха преместили да живеят в София. Между другото още една интересна подробност – в момента на срещата им Виктор вече е бил разделен с бившата си приятелка.

   Покрай тази история и у мене се появи едно желание към Съдбата – да харесате разказа, който написах. И ако това стане, не ми остава нищо друго освен да повярвам, че тази чаровница Съдбата изпълнява желания. И тогава ще я помоля за още нещо, което ще запазя в тайна.

                                                                   Мария Мустакерска