Шест степени на раздялата

         Слушах бавната монотонна музика, припомняйки си всеки момент сякаш беше вчера, сякаш само преди един миг бях най-щастливият човек на света. Нежното ухание на лавандула и допирът на копринената кожа по моята ръка, всеки един атом от моето тяло изпитваше нуждата да бъде докосвано, дълбоко и чувствено. Намирах себе си в един свят на илюзии и сънища, не живеех, просто съществувах. За нея.

         Събуждам се от съня, но виждам себе си в една илюзорна реалност. Миризма на безкрайни нощи, на безмълвни целувки, на топли прегръдки. Без нея.

          Не ми разказвай колко е красива луната, опиши ми блясъкът на счупеното огледало – шепнеше гласът ù всяка нощ, а гласът ù толкова отдавна беше заглъхнал в спомените ми. Сега ги нямаше нейните студени ръце, които сякаш замразяваха съзнанието ми, няма ги червените й устни, които изпиваха животът ми. Но как да забравя тези ръце, които ме научиха какво е любов? С нея…

         6 степени на разделението…

         В първата... счупеното ми сърце.

         Втората бавно ме уби.

         И до три светът ми на парчета разби.

         Преди да се усетя си помислих, че съм се поправил.

         В петата я видях с друг и осъзнах…

         Бях сгрешил… Шестата степен на разделението.

         Сега с нея, без нея и за нея, аз бях лицето, което тя не пожела да види отново, човекът, когото тя безумно и неумолимо желаеше да забрави, но дълбоко в себе си копнееше да усети за един последен път. Това е истината, това е илюзията, това беше и мечтата… Сега остана споменът за един невероятен миг с аромат на лавандула и копринен допир.  Прости ми, че пожелах да бъда всичко за теб, но ти никога не се задоволи с една обикновена и красива, истинска любов. ~